През лятото на 2016 г. – имам предвид лятото в Южното полушарие, три български момчета предприехме триседмично пътуване из Перу и Боливия. Целта ни беше да проучим, доколкото можем, ефекта от минната дейност върху местните общности. Тръгнахме по следите на един от доставчиците на суровина за Комбината за цветни метали край Пловдив и накрая се озовахме пред зеещата паст на Искайкрус, оловно–цинкова мина в Андите на 5000 метра надморска височина. Тя е разположена във вододаен край с дивна красота, грубо наранен от добива на злато, сребро, мед, олово, цинк, уран, въглища и какво ли още не.
По пътя видяхме Серо де Паско, най-високия град в света: навремето втори по важност в страната, но обречен на бавна смърт от мината в сърцето му. Дори в Перу, където екологичните стандарти не са високи, повишеното съдържание на олово в кръвта на децата на Паско не може да се скрие. Правителството е взело решение за изселване на 80 – хилядния град, но е пропуснало да осигури средствата за целта. Високопланинският вятър продължава да навява оловния прах и хората на Паско продължават да сеят, да се раждат и да умират.
Докоснахме се до фрапиращото неравенство в Лима. Измихме се в дъжда на Мачу Пикчу, хапнахме пъстърва върху сламените острови на езерото Титикака. Боливия ни порази с това, че никой не се стремеше да спечели пари от нас: когато не можеш да си купиш кой-знае какво, мотивацията и поведението на хората рязко се променят. Боливия е сред първите в света, превърнали Майката Земя в правен субект, но законът остава на хартия – добивът се оказва по-важен от майката. Стачка на превозвачи беше блокирала страната, та може да се каже, че извадихме късмет, щом накрая стигнахме до летището в Санта Крус де ла Сиера.
Преди това посетихме Потоси – градът на Богатия хълм, чието сребро бе горивото на ранния капитализъм в Европа. Обиколихме Салар де Уюни, туристическа атракция, която крие огромни залежи литий. Дори заснехме някакви уж секретни литиеви съоръжения и си дадохме сметка как индустриалният добив, който може да донесе приходи на най-бедната страна в Южна Америка, също така може да унищожи завинаги най-голямото солище на планетата. В околностите видяхме и огромната мина Сан Кристобал – всички останали боливийски мини национализирани, само тя в ръцете на чуждестранни инвеститори, а бащата на нацията по няколко пъти в годината я наобикаля…
В момента подготвяме доклад за нашите изследвания за мините и хората на Перу и Боливия. Работи се и върху филм за пътуването. Не носех със себе си компютър и ми останаха доста часове да записвам впечатления в приятен тефтер с меки черни корици. Имах и фотоапарат. С помощта на Цвети, Милена и Лили, моите мили колежки от сп. Тема, оформих пътните записки в електронна книга, която сега представям на вашето внимание. Посветих я на моите приятели.
“Мамо, виж, гринго!” – свалете тук (pdf, 17 MB)
Може да прочетете електронната книга също и от екрана на вашия компютър (.exe, 52 MB, но сякаш това е за предпочитане, защото снимките може да се разгледат по-добре)
Споделете статията: