Пътувам из крепостите и светилищата на Източните Родопи и разсъждавам върху това как нашата страна може да печели от културното си наследство
Българският туризъм в началото тръгна много добре. Един млад адвокат публикува в популярен вестник кратка обява за учредяване на първия клуб на българските туристи навръх Витоша – и седмица по-късно 300 души посрещнаха изгрева на Черни връх. На Щастливеца не му остана друго, освен да заключи: „Невероятно наистина, но факт“.
С времето туризмът в България се отклони в друга посока. На Народната република й трябваше валута, а начин да се сдобиеш с такава бе да посрещаш западни туристи. Но ще позволиш ли на „западняка“ да ходи свободно из страната? Определено не, защото:
Туристите може да са шпиони. Те ще видят изостаналостта на България и ще я разкажат на света. Българите ще разберат на каква свобода се радват чужденците и ще пожелаят същото за себе си. Може да завидят и на покупателната им сила.
По тези и други причини българският туризъм изостави първоначалната Алекова идея да печели пари от дивата природа „около кристалните потоци със сребриста пъстърва“, и избра модела на големите, поне за нашите мащаби, курортни комплекси. Там туристите щяха да са затворени на сигурно, а и България щеше да е в безопасност от тях. Чужденците щяха да бъдат „глезени“ и да им продаваме стоки и услуги на завишени цени.
Курортите, които започнаха да се появяват в края на 1960-те, бяха внимателно планирани и с умни архитектурни решения. Сами по себе си, те бяха повод за гордост, но въпреки това те изкривиха националния туризъм в „курортна“ посока. Туризмът се превърна във важен клон на националната икономика – но вместо да черпи ресурс от „дивната омайна майка България“, той се концентрира само в няколко избрани за „курорти“ точки.
Сравнения с туристически държави, които не са преминавали през фазата на народната република, показват колко важно е било това преориентиране. В Гърция се разви моделът на малкия семеен туризъм, в Италия има и по-големи комплекси, но общото между тези две страни е, че цялата им територия се възприема като туристически обект.
Дори в отдалечени села, където рядко стъпва туристически крак, хората в Гърция и Италия знаят: „Ние сме част от туристическа страна“ – която разчита за голяма част от приходите си на отношението към туристите. Това пряко се отразява и на чистотата по улиците, и на поддръжката на фасадите на сградите, и на готовността на местните жители да помогнат на някой заблуден чужденец. Също и на културата – материална и нематериална, включително кулинарна.
В България след 1990-те на много места възникна подобна идентичност, но в по-голямата част от страната все още преобладава мисленето, че „туристите са за курортите и нямат какво да правят при нас“. Подобно отношение е рушително както за потенциала за малък бизнес, така и за развитието на местното общество и култура.
***
Сблъсъкът с примитивна локална култура по места с туристически потенциал миналата година ме провокира да напиша фейлетона „Недовършени“ (който събуди интерес и беше препечатан със съкращения от столичен вестник). Няма да излагам в същите подробности наблюденията ми от това лято, но ще споделя някои нови мисли и примери.
На първо място, сегашната организация на туризма не дава възможност на туристите да оставят парите си в периферните райони на България. Скалният град Перперикон вече привлича туристи от цял свят – при нашето посещение там видяхме група германски младежи, голямо френско семейство и двойка от Израел. Въпреки това, най-близкото до Перперикон място, където туристът може да хапне, отстои на 15 или 18 км.
Това е проблем, защото повечето туристи пътуват стотици километри, за да стигнат до Перперикон, а разглеждането отнема поне два часа – след което е нужен още половин час, за да стигнеш до Кърджали, където да се нахраниш. В подножието на обекта има достатъчно място за заведение – примерно, с местни храни и местен персонал – но такова няма. Солидна възможност за приходи за местната икономика е пропусната.
Някои още мислят, че туристите, особено родните, си стискат стотинките, но моите наблюдения говорят обратното: туристите всъщност търсят за какво хубаво и местно нещо да си похарчат парите. Освен ресторант с местна кухня, перспективна идея е в туристически райони да се организират пазари на местни производители: сезонни плодове и зеленчуци, мед и сладка, терлици и сувенири… Организацията на такива пазари ще позволи контрол на качеството и ще даде допълнителна атракция за туриста.
Като стана дума, преди броени дни на Перперикон се появи самият президент Йотова. Ръководителят на разкопките я покани специално, за да отвори пред нея древен саркофаг. Случайно научих, че на подобни ритуални отваряния на саркофази още от времето на НРБ се канят държавни величия от ранга на Живков и Кубадински. Кой каза, че няма приемственост? Надявам се поне Йотова да не е била оставена гладна след събитието.
Перперикон е национална знаменитост, която получава грижи, спестени на по-малките обекти – независимо че последните също имат исторически и туристически потенциал. Пример за това е Кован кая, „Скалата кошер“, разположена в община Стамболово. Тя е показана на снимката в началото. Съвсем близо е до асфалтовия път и по нея са изсечени над 100 трапецовидни ниши, за чието предназначение още се спори. Проблемът на Кован кая и на десетки подобни обекти е, че до тях просто няма осигурен достъп.
И без да се търсят дузината гробници и светилища покрай бреговете на протичащата наблизо Арда, това древно място може да се превърне в любопитна туристическа спирка по пътя към природните и исторически забележителности на близкото Маджарово. Някой е видял подобен шанс и затова наоколо са поставени (вече ръждясали) табели.
Белоглавият лешояд всяка година привлича хиляди туристи в Маджарово
Реалността е, че вашият автор, който обикновено минава като глиган през шубраците, този път дори не успя да пресече къпинака между асфалтовото шосе и подножието на Кован кая. Казват, че община Стамболово била много бедна, но всичко, което е нужно, за да се отвори това място за туризъм, са трима здрави мъже с моторни коси, които да разчистят пътеките – а след това няколко снимки в подбрани интернет форуми.
Разбира се, развитието на местния туризъм няма да стане бързо. За някои местни велможи то е и нежелано: ако няма алтернатива, хората ще работят на минимална заплата. Освен това, древните светилища не трябва да се превръщат в масов обект, включително за да не се претовари местната екосистема и да не се стресират птиците. Но едно е да казваш „Нямаме пари“, друго е да не те е грижа. Понякога всичко, което е нужно за отключване на местния туристически потенциал е наистина малко усилие.
Общините обичат да казват: „Паметниците на културата са без собственици и затова не се поддържат. Направете ги наши и ще ги облагородим“. Слава Богу, че паметниците не са общински, защото „облагородяването“ може да нанесе необратими поражения. Всеки паметник е уникален и изисква специален подход. В стремеж да се „развива“, община без опит в управлението на културното наследство лесно може да унищожи най-ценното.
Нужен е друг – научно обоснован и внимателно контролиран модел, а не просто на общините да им се позволи да правят каквото им хрумне, за да „социализират“ мястото. Най-безобидният пример са пластмасовите войници и бутафорните коне в подножието на впечатляващо запазената крепост Неутзикон край Мезек. С тях най-малките деца може би ще си представят по-добре живота през Средновековието, но мястото губи сериозност.
Крепостта край Мезек впечатлява с размера си
В интерес на истината, от това, което видях, община Свиленград е най-добър пример за местно развитие, разчитащо на социализация на археологически паметници. Освен крепостта и изключителната гробница край Мезек, почти е завършила рехабилитацията на крайграничното шосе, което ще изведе туриста точно до крепостта Букелон край с. Маточина (преди три години дупките по него бяха повече от асфалта).
Новоразкритият зид в основите на крепостта Букелон
На свиленградските туристически обекти работят компетентни и мотивирани млади хора, които коментират: „Археолози ни трябват! Има още много неща, които да покажем, но ни трябват археолози, които да ги проучат“. Вярно е, че има още много неща – наскоро разчистените основи на средновековния Букелон, една от най-внушителните крепости в днешните български земи, показват зид, който очевидно е от по-стара епоха.
„Археолози ни трябват!“ – заявява мъж, сложил масичка с минерали и дребни сувенири в началото на пътеката към светилището Глухите камъни. По собствена инициатива той и негови съмишленици се грижат за този обект, попадащ на територията на община Любимец. Поставили са табелки и въжета на по-стръмните участъци, изготвили са самоделна карта, дори са оставени бутилки с минерална вода в скалния параклис. Точно пред върха на светилището между бурените личат основите на стара църква.
Проучванията й са започнали през 2008 г. под ръководството на доц. Георги Нехризов и показват, че тя е възникнала, вероятно върху езическо светилище, през V век – тоест е раннохристиянска – и е разрушена чак при Третия кръстоносен поход в края на XII век. Зидовете й са обгърнати с бодили, между които надничат типичните за изоставени археологически обекти платнища (т.нар. геотекстил), и определено не радват окото.
Останките от раннохристиянската църква на Глухите камъни плачат за по-добро отношение
При едно добро разчистване, проучване и социализиране Глухите камъни ще придобият съвсем различен от сегашния им „неформален“ статус – освен църквата, в района има стотици трапецовидни ниши, свойствени за тракийския орфизъм каменни стъпала, открити са останки от тракийски сгради, антични монети и керамика, крепостен зид и сигурно още много неща. Но за целта е необходимо финансиране по европейски проект – а от община Любимец в равнината не бързат да се погрижат за дивия родопски хълм.
Да завършим с община Ивайловград: от всички изредени, тя е с най-голям финансов и административен капацитет. Прочутата римско-тракийска вила Армира е „блеснала“ благодарение на последния проект за над 8 млн. лева. Освен реставрационните дейности и професионално направения филм, там има и климатици, и възможност за хапване, и чисти тоалетни – въобще, късче западна цивилизация в Източните Родопи. Безспорно заслужава да се види, макар че цялото проектно експониране сякаш оставя на заден план мозайките, заради които всъщност сме тук.
Гордеем се с вила Армира, но защо близката средновековна крепост Лютица с нейните впечатляващо запазени мраморни стени е оставена на бурени и иманяри? Малка част – примерно 1/10 или дори 1/20 – от средствата, дадени за Армира, щяха да преобразят Лютица и да я направят ако не туристическа атракция, то поне посещавано място.
Този зид на крепостта Лютица е широк 2 и висок над 10 метра. От него се открива впечатляваща гледка към Одрин
***
Пред мен са статистическите данни за туризма в България. Между 2012 и 2025 г. броят на лицата, пренощували в места за настаняване (с над 10 легла) е нараснал със 73%. Миналата 2025 година беше рекордна – и като туристи, и като реализирани нощувки. Характерно е, че все по-голяма част от туристите в България са българи – макар че и броят на чужденците нараства.
Богатият птичи свят на Източните Родопи е туристически ресурс, който естествено се съчетава със старините
При такова силно развитие, крайно време е българският туризъм да се отнеме от лапите на разни Алибеговци и прочее недоразумения и да се постави на стабилни основи. Време е България да се превърне в туристическа страна, като туризмът да излезе извън курортите и се разлее из цялата земя. Този текст предлага три прости насоки за целта: да се създадат повече възможности туристите да оставят пари в регионите, адекватно поддържане на историческите ни паметници – и от туризма да се търсят по-широки културни и национални, а не само парични ползи.
Споделете статията: