Двете държавни въглищни предприятия натрупаха 227 млн. евро загуби само за девет месеца, а цената на блокирания енергиен преход може да се окаже още по-голяма в бъдеще
Климатичните политики на Европейската комисия през последните години целенасочено ограничават въгледобива, но кризата на сектора в Европа е много по-стара. Пазарът започна да го измества още през 50-те и особено след 70-те години на XX век, когато доставките на нефт, газ и по-евтини вносни въглища оставиха без работа стотици хиляди европейски миньори. Стремежът към чиста жизнена среда през 80-те и 90-те години и борбата с киселинните дъждове и токсичния смог в градовете доведоха до закриване на много ТЕЦ в гъстонаселени райони. Нарасналото след 2015 г. значение на климатичния фактор сякаш подписва окончателната присъда на въглищата. Показателно е, че между 1991 и 2024 г. въгледобивът в Европейския съюз се свива със 79%.
Този процес не подминава България: още през 2024 г. производството на електроенергия от въглища се изравни с това от възобновяеми източници, докато пет години по-рано съотношението бе 3.2 : 1 в полза на въглищата . По този път има и препятствия – каквато бе енергийната криза от 2022 г., когато в България бяха добити 35.5 млн. тона въглища, най-високо ниво от 2015 г. насам. Съответно въглеродните емисии ескалираха. Държавната „ТЕЦ Марица изток 2“ през 2022 г. се нареди сред десетте най-големи емитенти на парникови газове в ЕС, с верифицирани емисии от 10.926 млн. тона CO2.
Много ли е това? Толкова например биха били емисиите на 2.4 милиона ДВГ автомобила с годишен пробег 15 хил. км – колкото приблизително е целият активен автомобилен парк на страната. В бита си (храна, жилища, транспорт и т.н.) същото количество емисии биха отделили 1.6 млн. българи: София плюс Пловдив. Нужни са 180 млн. дървета, за да се абсорбира толкова въглерод от въздуха в рамките на година.
Все пак, 2022 г. е изключение в общата тенденция, както се вижда от графиката: между 2015 и 2025 г. добивът на лигнитни и кафяви въглища в България е спаднал над два пъти.Перспективите на българската въглищна енергетика определено не са добри и това далеч не се дължи само на европейските климатични политики. Държавните предприятия в българския въглищен сектор открай време са поразително неефективни.
(Независимо че енергийният преход в Гърция, Полша и Румъния протича по-успешно от този в България именно защото въгледобивът там се контролира от публични предприятия).
Фигура 1. Добив на въглища и производство на електроенергия от въглища
Източник: НСИ, ENTSO-E
Към 31 декември 2015 г. в „Мини Марица-изток“ ЕАД работят 7294 души. Към 30 септември 2025 г. средносписъчният персонал на предприятието наброява 6261 души. С други думи, за период, през който продукцията спада с 52%, намалението на персонала се ограничава до 14%. При това положение не е изненада, че за деветмесечието на 2025 г. държавните въглищни мини отчитат над 209 млн. лв. загуба (около 107 млн. евро) – след като за същия период на 2024 г. загубата е 54 млн. евро. На фона на трупащите се бюджетни дефицити, подобен финансов резултат на държавно дружество не може да бъде подминат. В момента около и над 60% от разходите на мините са свързани с персонала.
Не по-различни са резултатите на ТЕЦ „Марица изток 2“: след като през 2024 г. отчете загуба от около 52 млн. евро, за първите девет месеца на 2025 г. централата загуби нови 120 млн. евро. Големият фактор е цената на въглеродните квоти, които формират около 55% от същинските разходи за дейността на държавното предприятие. Но и тук броят на персонала е далеч по-устойчив от количеството произведена енергия: справка в регистрите на НОИ към април 2026 г. говори за 2252 социално осигурени лица, а броят им за същия месец на 2015 г. е 2462 души. Персоналът на предприятието е съкратен с 8.5% за период, през който производството се е свило с 52%.
Посочените диспропорции са внушителни и налагат спешни мерки, за да бъде защитен общественият интерес. Но международните сравнения показват, че неефективността на българския въглищен сектор е дори още по-сериозна. Нека съпоставим производителността (годишната продукция на един работник) в лигнитните мини в България и няколко страни по света. Лигнит се добива в Германия, САЩ, а доскоро и на полуостров Пелопонес в Гърция (последните два въглищни енергоблока там бяха затворени през 2024 г.). Дълбочината на лигнитното находище в Пелопонес и в „Марица-изток“ е практически еднаква: съответно 175 и 182 метра.
Германският стандарт е един работник във въглищния сектор годишно да добива около 8 хил. тона лигнит: в Западна Германия нормата е 8-9 хил. тона, в Източна Германия е 7-8 хил. тона. Характерно за Германия е, че там в статистиките за производителността се включват не само миньорите, но и работниците в ТЕЦ; използвайки този стандарт, през 2024 г. в Рейнската област на един зает се падат 6200 тона лигнит.
Ако използваме същия аршин за България ще стигнем до смущаващи резултати (виж Табл. 1). По данни на профсъюзите, в момента пряко заети във въглищния сектор са 16 100 души, от които 13 500 души в „Марица-изток“. През 2025 г. производителността на един работник е била 1068 тона: над пет пъти по-ниска от тази в Германия. Още по-голямо е изоставането спрямо лигнитните мини в САЩ – но и в Пелопонес в Гърция, където в минали години работник е добивал над 10 хил. тона годишно. Истина е, че и в „Марица-изток“ е имало по-добри дни, когато 1 работник е вадел по около 3 хил. тона. Дори и така, изоставането на българския въглищен сектор е хронично.
Таблица 1. Производителност във въгледобива в България и други страни
Източник: посочен, със собствени изчисления
Вината за тази неефективност не се крие в геологията или в недостатъчната механизация, а в една не особено академична, но точна дума – „хранилка“. Красноречив е фактът, че между 2011 и 2022 г. държавният ТЕЦ, вместо да инвестира в енергиен преход и да повишава производителността си, поддържаше… професионален футболен клуб.
Но това е малък детайл. Експерти от сектора твърдят, че електроцентрала с размерите на ТЕЦ „Марица-изток 2“ в САЩ би се обслужвала от около 700-800 души: двойно и тройно по-малоброен от настоящия персонал. Впрочем в двете електроцентрали с американски собственици в комплекса „Марица-изток“, които в момента не произвеждат, работеха много по-малко хора на единица мощност, отколкото в държавната (виж Табл. 2).
Таблица 2. Производителност на въглищните ТЕЦ в България през 2023 г.
Източник: ГФО на компаниите, публикувани в Търговския регистър
При данните в Табл. 2 трябва да се направят някои уговорки. Първо, за двете “американски” ТЕЦ е посочен само броят на директно заетите в производствения процес. Второ, съпоставките с „Брикел“ и „ТЕЦ Бобов дол“ може да са подвеждащи, тъй като публично достъпната информация за структурата на разходите и заетостта в т.нар „Империя „Ковачки“ поражда съмнения доколко отчетните показатели отразяват реалната икономическа картина. Официално персоналът на „Брикел“ – предприятие с приходи под 50 млн. евро – е 1250 души, от които над 100 ръководители, анализатори и администратори, което поставя въпроси относно съпоставимостта на данните.
Въпросът за броя на заетите в държавните, но и в частните фирми от въглищния сектор е пряко свързан с обществения интерес. Залогът тук са средствата за енергиен преход, плащани от Европейската комисия и националния бюджет. Компенсациите на освободените или предсрочно пенсионирани в енергийния преход в Гърция и Полша са от порядъка на 30–40 хил. евро; нивото за България надали ще е по-ниско. Ако приемем, че персоналът на дружествата във въглищния сектор надвишава реално необходимия с 5000 души, това означава 150–200 млн. евро публични (български и европейски) пари, които ще бъдат насочени не за подкрепа на миньори, а към хора с добри връзки в партийно-държавната йерархия.
Подобни разхищения няма да останат незабелязани и ще породят политическа реакция на високо ниво, която би могла да навреди на цялата българска енергетика.
Иронията е, че при повече реализъм и сътрудничество от страна на засегнатите въглищният сектор би могъл да запази място в националния енергиен микс. Живеем в свят на геополитическа конфронтация и достъпът до собствен енергиен ресурс е ценност, която не трябва наивно да се пренебрегва. По подобие на Германия и Полша, въглищната енергетика в България би могла да се оптимизира и при нужда още десетилетие да изпълнява стабилизираща функция.
Междувременно за квалифицираните специалисти в ТЕЦ и мините, които биват освобождавани постепенно, биха могли да се осигурят достойни заместващи работни места в промишлеността чрез целенасочена национална индустриална политика. Миньорите с по-ниска квалификация могат да намерят преходна заетост в рекултивацията на десетки квадратни километри земя в сърцето на България.
Упоритата съпротива срещу промяната от страна на ръководството на държавната енергетика, съчетано с „барикадната“ тактика на профсъюзите, може да сложи кръст на всяка благоприятна перспектива.
Публикувано първо в Климатека
Повече подробности по темата ще откриете в предстоящата монография на Димитър Събев: „Въглищни райони след края на въгледобива: Нова индустриална политика на България“