Държавата може да овладее ръста на цените, но плодовете от усилията й ще дойдат бавно. Затова политиците отново и отново прибягват до добрата стара команда
Търговията на дребно не е дребна работа. Когато Китай реши да се отвори за света през 1980-те години, секторите, които останаха затворени за чуждестранни инвестиции бяха застрахователната дейност, телевизията, филмовите продукции (както е казал Ленин, „От всички изкуства за нас е най-важно киното“) – и търговията на дребно. Преди това, в средата на 1920-те, когато националсоциалистите на Хитлер бяха още слаби и омайваха народа, за да дойдат на власт, те се кълняха, че ще забранят чуждите търговски вериги.
Затова не е учудващо, че първата тема във фокуса на вниманието на новото правителство на Румен Радев в България са цените на потребителския пазар. В самото начало на управлението на Радев бяха предложени промени в Закона за защита на конкуренцията и в Закона за защита на потребителите, които би трябвало да спрат ръста на цените, като засилят конкуренцията и ограничат нелоялните търговски практики. Или поне така бе обяснено на хората. Но овладяването на цените е многопластов въпрос с много неизвестни. Добре би било новите управляващи да не повтарят стари скъпи грешки.
Първият исторически урок, който екипът на Радев трябва да си припомни, е, че цените не слизат надолу „по заповед на щуката“. Доказва го едиктът от 301 г., с който император Диоклециан преследва същите цели като българското правителство днес: да спре ръста на цените на дребно след осъществената малко преди това парична реформа. До наши дни са достигнали само фрагменти от този закон, определящ 1400 максимални цени на стоки и заплати в огромната империя, но историци са сглобили голяма част от пъзела.
Така разбираме, че по заповед на императора един секстарий (около 0.55 литра) елитно вино не трябва да струва повече от 24 денария. Пшеничената бира за простолюдието ще се продава най-много за 4 денария. Свинският черен дроб от животно, хранено с фурми, има ценови таван от 16 денария за една италийска либра (около 330 грама). Свинските кренвирши не може да са по-скъпи от 2 денария за 1 унция от 30 грама. И така нататък.
Животът в началото на IV век преди Христа действително е бил скъп. Разбираме го, като съпоставим максималните цени на стоките с максималните цени на труда. Ден труд на селскостопански работник струва максимум 25 денария (плюс храната) – тоест, 6-7 бири. Занаятчии като каменари, килимари и фаянсаджии взимат двойно повече. Само за художниците надницата достига 150 денария – но ако могат да рисуват човешки фигури.
Някои неща не са се изменили за последните 17 века: най-високи са доходите на адвокатите, които за започване на дело взимат 250, а за пледоарии в съда – 1000 денария. За учителите по аритметика таванът е 75 денария на ученик на месец. Да направим проста сметка: ако математикът събере отнякъде 20 ученика, с месечния си доход той ще може да си купи едва 22 кг кренвирши. Да преподаваш говорене пред публика определено е по-изгодно: максималният месечен хонорар е 250 денария на ученик.
Как и какво се говори пред публика действително е важно. Румен Радев и малкото публични лица в неговия екип многократно акцентираха върху провала на политическите им опоненти в овладяването на цените на дребно. Радев фокусира предизборните си атаки върху поскъпването на живота, затова и първите мерки на новото му правителство са насочени именно срещу ръста на цените. Но едно е да говориш като президент-опозиционер, друго е сам да направиш нещо, което да спре пазарната инерция. Защото борбата срещу високите цени с командни мерки е обречена още от времето на Рим.
Когато държавата поставя тавани на цените (или надценките, което е същото), реакциите на търговците в една свободна икономика са основно три: а) спират да произвеждат и да продават; б) понижават качеството и количеството на стоките си; в) ориентират се към черния пазар. Това е. Независимо дали политикът е „ляв“ или „десен“, природата на хората е такава, че те реагират по посочените начини.
Това, разбира се, не означава, че държавата не може да направи нищо. Тя определено може – но косвено, и в по-дългосрочен период. Първото нещо, което държавата може да направи, е да се погрижи за увеличение на доходите на хората: ако вместо 1000 получаваш 5000 денария на месец, цената на кренвиршите ще те вълнува по-малко. Уловката тук е, че ръстът на доходите води до ръст на цените, така че част от ползите се изпаряват. Но едно съпричастно правителство, сътрудничещо си с бизнеса, би могло постепенно да направи цената на живота по-поносима.
Второто нещо, което държавата може да направи, е да насърчи предлагането на повече стоки и услуги, като се очаква по-голямото предлагане постепенно да доведе до спад на цените. Едно отговорно правителство в днешна България би способствало за понижение на цените на дребно, като например убеди „зърнарите“ да инвестират в птице- и кравеферми и мандри. Ако с умни субсидии и други стимули, включително гарантиран достъп до крайни пазари, правителството убеди хората да стават фермери, а фермерите да строят оранжерии, цената на краставиците и доматите по чудодеен начин, като с невидима ръка, ще се смъкне надолу.
От правителството „Радев“ дотук не сме видели подобни мерки – и не бихме могли, защото то е във властта отскоро. Но има и трети ефективен способ да се направи цената на живота по-поносима: да се защити конкуренцията на пазара, т.е. да се преустановят незаконните търговски практики като ценови съглашателства и изкуствени дефицити. Някои от предложенията на Радевата партия за допълнение към Закона за защита на конкуренцията действително са насочени в тази посока.
Обаче покрай тези полезни изменения са се промъкнали и други неща. Някои от предлаганите промени в ЗЗК са на практика мерки, даващи предимство на едрите български производители в постоянните им боричкания с търговските вериги. (Като казвам „едри български производители“, мислете например за големите бизнеси с хранителни стоки на някой бивш министър на земеделието).
Партията на Радев предлага в ЗЗК да се включат формулировки на 21 нови „нелоялни търговски практики в отношенията между купувачите и доставчиците във веригата за доставки на селскостопански и хранителни продукти“ (чл. 37б от ЗЗК). Такава нелоялна практика например е купувачът (т.е. веригата) да начислява на доставчика отбивки от доставната цена във връзка с промоции, бонуси, спомагателни услуги, реклама и др. под. Българските производители издигат това искане поне от десетилетие и то най-сетне е на път да влезе в законовата рамка на страната – което потвърждава тясното взаимодействие между новата Радева партия и старата бизнес прослойка в България.
Нямам еднозначно мнение: действително е възможно търговските вериги да са отишли твърде далеч, извивайки ръцете на българските производители на храни. Съответно не е изключено предлаганите мерки да внесат баланс в пазарните отношения. Но дори да е така, не е приемливо тези законодателни изменения да се представят пред публика като „мерки за понижаване на цените“. Те не са такива: това са по-скоро мерки, гарантиращи по-висока печалба за българските производители. И затова е вероятно те в крайна сметка да доведат до още по-високи цени на потребителските пазари. Веригите работят с целева норма на печалба и ако не могат да вземат своето от производителя, ще го вземат от крайния потребител.
Нека бъдем обективни: нищо не заставя българския потребител да отиде в магазин от голяма търговска верига, а не например в кварталната бакалия. Българите сами избират международните вериги и после се оплакват от тях. Това, меко казано, не е зряло поведение; съответно и реакцията на политиците е незряла. Щели да въвеждат мерки за намаляване на цените… Ако цените се смъкваха по команда, едиктът от 301 г. вече щеше да го е направил. Но законодателната инициатива на императора се проваля – никой вече не говори за нея, когато Диоклециан се оттегля доброволно от властта през 305 г.
Важният момент тук е, че държавата далеч не е безсилна срещу ценовите ексцесии. Тя може да направи насъщните стоки по-достъпни – но влияейки не върху цените на дребно, а върху пазарите на производствени фактори. Но кой (български) политик би се заел с такова нещо? Резултатите ще дойдат бавно, евентуално чак след няколко години, и електоратът няма да разбере, че точно ти си героят, подарил му ниските цени. Затова отново и отново, под една или друга форма, се издават декрети срещу високите цени.
Някакъв прогрес има: Диоклециан направо слагаше ценови тавани, Румен Радев само се заканва на „прекомерно високите цени“. Но прогресът е нож с две остриета. Едно от нововъведенията, което Радев може да приложи – а подкрепящият го български бизнес активно лобира той да направи именно това – е да съдейства за рязко намаляване на доходите сред хората. Нали се сещате – замразяване на пенсии и заплати на учители и учени и завръщане към бюджетни излишъци. Ако никой не може да си позволи да купува и стоките гният по рафтовете, неизбежно е цените леко да се понижат и така на ценовия фронт ще може да бъде обявена победа. Но на каква цена?
Споделете статията: