Другият канон в икономиката

След като развитите страни се качват горе на дървото, те бързат да ринтат стълбата, за да не ги последват останалите. Ето така се ражда теорията за всеобщата полза от свободната търговия и за вредата от „държавната намеса в икономиката“

На вашето внимание е първа точка от първа глава на монографията „Въглищни райони след края на въгледобива: Нова индустриална политика на България“ (София, 2026, Институт за икономически изследвания)

Първите систематични съчинения върху различните пътища към богатството на държавите се появяват още през Ренесанса; тук анализът на подходите към икономическата политика ще започне с германския икономист Фридрих Лист, публикувал през 1841 г. основния си труд „Националната система на политическата икономия“ (List, 2023). Лист постулира, че успешната национална икономическа стратегия следва принципа „износ на повече промишлени продукти, внос на повече суровини и потребление на повече тропически стоки“ (cit., xxii). Това е така, твърди Лист, защото преработващата промишленост с многобройните си междуотраслови връзки (както бихме казали днес) благоприятства демографското, интелектуалното и материалното развитие на населението. С методите на световноисторическия анализ Лист показва, че страна в по-примитивна икономическа фаза първоначално извлича облага от свободната търговия, но за да се индустриализира и така да се нареди сред „богатите и могъщите“ са необходими планомерни политики, включващи протекционизъм. Постигнала желаната степен на промишлено развитие, индустриализираната страна вече се нуждае от пазари, затова се превръща в официален защитник на режима на свободна търговия. Същевременно тя се стреми да изгради и запази монопол върху промишленото производство и да сведе останалите страни и колониите си до положение на доставчици на суровини.

Съвременният корейски специалист по икономическо развитие Ха-Джун Чанг популяризира метафората на Фридрих Лист „да ритнеш стълбата, след като си се качил на дървото“ (Chang, 2008, 16). Според Чанг, икономическият обмен между две страни на различен стадий на развитие няма как да бъде „свободен“; универсалната полза от свободната търговия е мит, който служи на интересите на вече богатите държави. „Ритнатата стълба“ според Чанг представлява институционализирането на забраната (в утвърдената икономическа литература, но и чрез влиятелни международни организации) страните от Глобалния Юг да прилагат същите онези икономически политики, помогнали на доминиращите днес държави в света да постигнат своето богатство.

Показателна за това, че „отритнатата стълба“ е повече от метафора, е анотацията към английския превод на труда на Лист, която призовава към „дискретността на читателя“, тъй като „някои от изказаните в книгата мнения… не се споделят широко“. Подобен издателски произвол оправдава определението „забранена икономика“, което руски автори приписват на концепцията, че държавите трябва планомерно да развиват икономическата си структура, вместо да разчитат на (понякога) благоприятните сили на пазара (Зыкин, 2016)[1]. Действително, в интелектуалната история на икономиката е трудно да се намери идея, подлагана на толкова остри нападки, както оспорването на универсалните ползи от „свободния“ от държавна намеса пазар[2]. Но недоверието към режима на laissez-faire[3] не е стихийно предубеждение, а стъпва на система от аргументи от историческо и епистемологично естество. В литературата понякога го определят като „другият канон в икономиката“. Стандартната неокласическа икономическа теория представлява абстрактен модел, който често жертва връзката с реалността в името на математическата прецизност; за разлика от това, другият канон цени най-много фактите: в него „е позволено ползването на всеки един инструмент, който отразява релевантна реалност“ (Reinert, 2007, 33-35).     

Независимо от енергичната политическа и интелектуална защита на държавната ненамеса на пазара, историческите сведения не оставят съмнение, че рано индустриализираните страни са прилагали последователна стопанска политика – която включва, но не се изчерпва с протекционистични мита – за да преминат на своя сегашен по-висок икономически стадий. Емблематичен в това отношение е стремежът на крал Едуард III през XIV век да „трансплантира“ в Англия фламандското текстилно производство – най-технологичната за времето си индустрия – като за целта дори прибягва до търговско ембарго и военни действия (Ариги, 2025, 119-121). По думите на Джовани Ариги, тези действия се обясняват с желанието на краля „да издигне Англия в йерархията на добавената стойност“ (цит., 236)[4].

Стигаме до трета ключова концепция в другия канон: икономическите дейности не са равностойни. За богатството на една страна има значение дали тя произвежда суровини или произвежда машини, въпреки че брутната стойност на двете производства може да е еднаква. Според стандартната теория на икономиката, една страна трябва да произвежда и да търгува с всяка стока, в която има сравнително предимство; според другия канон страната трябва да приоритизира производствата, следвайки дългосрочни съображения. Един от най-авторитетните съвременни източници относно йерархията на добавената стойност е трудът на норвежеца Ерик Райнерт „Как богатите страни са станали богати и защо бедните страни са останали бедни“ (Reinert, 2007). Според Райнерт, национално забогатяване е възможно единствено посредством взривове на производителността: „изключително бързи промени в производителността на една индустрия, които действат като катапулт и бързо увеличават стандарта на живот“ (cit., 130). Индустриалните страни разчитат на по-чести взривове на производителността – за разлика от „колониите“ (вкл. номинално независими държави при „свободна търговия“), които се специализират в сектори с ниска добавена стойност и преустановен прираст на производителността. В този смисъл Райнерт различава два типа икономически дейности: „добри, Шумпетериански“ и „лоши, Малтусиански“ със следните характеристики:

„Посредством постоянни иновации, водещи до повишаващи се заплати, [Шумпетерианските] дейности създават благосъстояние и развитие. Вторият тип дейности обозначих като Малтусиански. Те поддържат равнището на заплатите близо до насъщното ниво – точно както Малтус предсказва за цялото човечество. Първите спадат основно към сферата на промишленото производство; другите е типично да се образуват, ако селското стопанство и добивът на суровини бъдат оставени на силите на пазара“ (cit., 150, 151).

Основните характеристики на „Малтусианските“ и „Шумпетерианските“ икономически дейности са представени в Табл. 1:

Таблица 1. Принципни различия между „добрите“ и „лошите“ икономически дейности

Източник: Reinert (2007, 151)

Концепцията за национална икономическа политика често е била дискредитирана от държавни ръководители, напр. на авторитарни режими в Глобалния Юг, които в търсене на международен престиж или по други причини се стремят да индустриализират страната си, без да се съобразят с пазарния капацитет или с икономическата ефективност[5]. Подобен подход представлява неразбиране на основни принципи на икономическото развитие, изтъква Райнерт. Забогатяване, тоест трайно увеличаване на доходите на населението в една страна е възможно посредством индустрии, постигащи траен ръст на производителността; чак тогава нарастващата печалба на капитала позволява плащането на добри заплати и стимулира вътрешното потребление.

Дори големи по мащаб промишлени производства, но в зрели или залязващи отрасли (например текстил или производство на автомобили с двигатели с вътрешно горене) не могат да направят една държава „богата“. В зрелите отрасли ръстът на производителността се е забавил или се е преустановил, поради което компаниите от индустриализираните страни предпочитат да изнасят подобни производства в страни с по-ниски разходи за труд; приемащата страна не получава от това нищо повече за развитието си, освен работни места и евентуални данъчни приходи (но при по-ниска данъчна ставка). Тази стратегическа аргументация в линията на другия канон впрочем говори, че широкото навлизане на производството на възли и детайли за веригите на доставки на световната автомобилна промишленост в България е „задънена улица“, която решава регионални проблеми на безработицата, но не съдейства за усъвършенстване на икономическата структура на страната. Минните компании и въобще добивът на природни ресурси също не са добро решение за национално икономическо развитие, изтъква Райнерт: при тях производителността на труда винаги спада – факт, подчертан още от класиците на политическата икономия.

Изследвайки механизмите, водещи до нарастваща производителност, Райнерт се позовава на Карлота Перес – венецуелската икономистка, предложила модел на циклично стопанско развитие, основан на Шумпетерианската конкуренция (Perez, 2002). Перес надгражда старата идея за „технологични революции“ с концепцията за техно-икономическите парадигми. Тя твърди, че икономическият растеж се осъществява не като линейна функция, а скокообразно – чрез цикличното разгръщане на „клъстери на радикални иновации“, осигуряващи споменатите взривове на производителността. Технологичните революции според Перес винаги се сблъскват със съпротивата на старата „социално-институционална рамка“; те не просто въвеждат нови техники в производствения процес, но и водят до „нов начин за правене на нещата“, нови организационни и управленски принципи, съответно нов социален контекст (cit., 7, 15).

Важно за конкретните задачи на настоящия труд е, че според Перес въглищната енергетика е ключов елемент от втората технологична революция с хоризонт средата на XIX век, докато след 1971 г. световната икономика навлиза в петата си технологична вълна и има основания да се твърди, че днес се е разгърнала шестата или дори седмата. Независимо от нарастващите нужди от енергия, изгарянето на въглища за производство на електроенергия представлява архаична икономическа дейност, елемент от отминала техно-икономическа парадигма. Tова влияе не само на екологичните и производствените показатели, но и на индустриалните отношения (структура на собствеността, синдикални политики, специални цени и привилегии от държавата за бизнеса). Горната констатация не означава, че въглищната енергетика подлежи на незабавна ликвидация, а че е нужно планомерното й заместване чрез насърчаване на по-съвременни енергийни алтернативи.

Концепцията, че държавата също и в условията на пазарна икономика има ангажимент да насърчава и приоритизира свързани с бъдещето сектори е развита в серия трудове на италианско-американската икономистка Мариана Мазукато (Mazzucato, 2013; Mazzucato, 2018). Още през 1950-те години утвърдената теория възприема възгледа на Кенет Ароу, че пазарът е фокусиран върху краткосрочни резултати и механизмът на пазарната цена не може да долови ключови аспекти на стойността; тогава е формулирана концепцията за „пазарния провал“, която допуска държавна намеса в пазарните процеси, но само ако тази намеса има за цел да поправи въпросните „провали“. Според Мазукато, подобна трактовка за ролята на държавата в икономиката е рестриктивна и не съответства на успешните образци. Мазукато твърди, че държавата трябва да се ангажира с дългосрочна предприемаческа функция, като тласка процеса на иновации в желана посока с механизми като финансиране на научни изследвания, обществени поръчки, субсидиране на перспективни сектори и компании и др. под. С многобройни примери от практиката Мазукато защитава тезата, че успешните днес технологични компании не са се родили под действието на свободните сили на пазара, а са внимателно отгледани чрез комплекс от защитни мерки, прилагани от национално отговорни правителства, на първо място това на САЩ.

Впрочем дори либералните политици приемат за уместно дадена страна да предпазва своите прохождащи индустрии (infant industries – термин, също въведен от Лист); според Мазукато, ангажиментът на държавата е много по-голям: както да създава ценност/стойност чрез публичния сектор, така и да „придава форма на пазара“ (market shaping) като „проактивен участник, определящ посоката, темпа и съдържанието на иновациите и икономическия растеж“ (Mazzucato and Kattel, 2026). Концепцията за държава, поправяща само провалите на пазара, е уместна при стабилни дейности, които се нуждаят от частични корекции на производителността и разпределението. Но в моменти на смяна на доминиращата парадигма, например при преход към икономика, съобразена с измененията в климата или бореща се за намаляване на неравенствата, публичният сектор трябва да се намеси като оформяща пазара сила.

Подобен мандат предявява високи изисквания към субекта „държава“. Държавата трябва да е толкова енергична, когато се отдръпва, както когато се намесва; в противен случай тя създава „парникови условия“ и подкрепяните фирми стават неконкурентни както на вътрешния, така и на световните пазари. Но преди да се случи това здравословно отдръпване, държавата има ангажимент да заздрави националния производствен капацитет чрез целенасочена грижа.

Благодарение на цитираните и на още много трудове в другия канон в икономиката в края на XX и началото на XXI век, крайните форми на икономическия либерализъм, кулминирали при формулирането на т.нар. Вашингтонски консенсус, днес са смекчени. Може да се твърди, че актуалният въпрос вече не е дали, а доколко държавата да се намесва при оформянето на националната икономическа структура. Китайският учен Джъстин Лин, който между 2008 и 2012 г. е главен икономист на Световната банка, признава, че „развиващите се страни, постигнали успех през втората половина на XX век, не следваха доминиращите възгледи за развитието или политическите предписания“: както на привържениците на дирижизма, така и на поддръжниците на икономическата либерализация и приватизация (Lin, 2012, 4). Третата идейна фаза според Лин

„…се стреми да върне структурната промяна в центъра на изследванията на развитието, и тя акцентира върху важните роли на пазара и на държавата в процеса на икономическото развитие. [Поддържащите я] икономисти се съгласяват, че пазарът трябва да бъде основният механизъм за разпределение на ресурсите, но правителството трябва да играе активна роля за координиране на инвестициите с цел индустриално надграждане и диверсификация и за компенсиране на екстерналиите, генерирани от първите участници в процеса на динамичен растеж“ (cit., 5).       

Дори към тази умерена аргументация, запазваща централната роля за пазара и ограничаваща държавата до „фасилитатор“ на фирмите, са отправяни критики относно риска от прекомерна намеса, включително от това „държавата да подбира победителите“. Въпреки това, предложенията на Лин за координиране на инвестициите и грижа за прохождащи индустрии, които могат да се определят като мека държавна намеса на пазара, намират все по-широка политическа подкрепа. В същото време, в стремеж да съчетае неокласическата със структуралистката школи, китайският икономист запазва в своята рамка и някои по-стари формули от теорията на развитието, които противоречат на практиката в успешните държави. Такава формула е, че всяка страна трябва да съобразява със своите сравнителни предимства, а не да върви срещу тях. В тази връзка Дани Родрик, известен специалист по икономически растеж и развитие, отбелязва:

„Лин не иска правителствата да прилагат „конвенционални“ стратегии за заместване на вноса, за да изграждат капиталово интензивни индустрии, които „не съответстват на сравнителните предимства на страната“. Но не беше ли изграждането на индустрии, които не се съобразяват със сравнителните предимства точно това, което Япония и Южна Корея правеха навремето? Не прави ли и Китай от известно време точно това, и то твърде успешно? По мои изчисления, експортната структура на Китай съответства на страна, която е между три и шест пъти по-богата. Ако Китай, с огромния си излишък от селскостопански труд, се беше специализирал в онзи тип продукти, който препоръчваше неговата факторна осигуреност, щеше ли да изнася сегашните си сложни продукти?“ (cit., 55).         

В приведената по-горе дискусия задочно се коментира известния подход за заместване на вноса (import substitution), характерен за Индия и редица страни в Латинска Америка през третата четвърт на XX век. Тази национална стратегия за намаляване на зависимостта чрез създаване на самодостатъчност като цяло не се увенчава с успех: от една страна, защото за да проработи пълноценно, стратегията на заместване на вноса се нуждае от голям вътрешен пазар и вече постигнато високо технологично ниво на местните компании. От друга страна, големите сили в глобалната конкуренция по правило не одобряват подобен икономически изолационизъм и полагат усилия, включително с военна намеса, за да го предотвратят или преустановят – както се случва с успешния икономически експеримент на Парагвай през XIX век (вж. Galeano, 1997).

Бързият преход към многополярен свят след второто десетилетие на XXI век, съчетан с фрагментирането на веригите за доставки след глобалната епидемия от Ковид-19 и войните в Украйна и Иран, отново обръщат интереса на теоретиците и практиците към концепцията за национална самодостатъчност. В съпоставим с днешния период – в разгара на Голямата депресия, с провокирани от САЩ митнически войни и възход на фашизма в Европа – Джон Мейнард Кейнс започва есето си „Националната самодостатъчност“ с думите:

„Бях възпитан, както повечето англичани, да уважавам свободната търговия не само като икономическа доктрина, в която никой рационален и образован човек не може да се съмнява, но почти като част от моралния закон“ (Keynes, 1933).

Според Кейнс тази обща нагласа трябва да бъде преразгледана, защото целите на световния мир ще се постигнат с повече национална икономическа независимост, а не с по-голяма взаимозависимост, както приема влиятелната тогава и сега либерална доктрина. Изтъквайки неизбежността от разгръщане на „икономически империализъм“ при наличие на „максимална географска дифузия на капитала“, Кейнс обобщава:

„Идеите, знанието, изкуството, посрещането на гости, пътуването – това са неща, които по своята природа трябва да бъдат международни. Но нека стоките бъдат домашно произведени всеки път, когато е разумно и уместно; повече от всичко друго, нека финансите бъдат основно национални. Обаче в същото време нека този, който се опитва да освободи страната от прегръдката на нейните обвързаности, да бъде много бавен и предпазлив. Това не трябва да е въпрос на изтръгване на корени, а на бавно приучаване на растението да расте в различна посока“ (ibid.).

Моделът „силна държава чрез силна икономика и силна икономика чрез силна държава“, препоръчван от авторите от другия канон, е близък до мисленето на меркантилистите (виж Reinert, 2007, 33). Съгласно максимата, че историята се пише от победителите, днешните учебници по история на икономическите теории отнасят меркантилизма към идейния свят на Средновековието и представят школата на физиократите, подкрепящи идеология на държавна ненамеса в икономиката, като по-зрял и научен – като „правилният“ подход в икономиката (Бекярова, Велев и Пипев, 2000, 118). Меркантилистите често биват иронизирани, че отъждествяват богатството със злато и ограничават предписанията си до сферата на обращението – но същината на посланието им е точно обратната и се свежда до максимата, формулирана по-късно от Фридрих Лист: „Внасяй суровини, изнасяй промишлена продукция“.

В обобщение:

• Авторитетни съвременни учени като Ха-Джун Чанг, Мариана Мазукато, Ерик Райнерт и ред други защитават „другия канон“ в икономиката – че държавата трябва да се ангажира с изграждане и надграждане на националната стопанска структура.

• Икономическите дейности се делят на „добри“ с висока добавена стойност, потенциал за иновации и добри заплати, и „лоши“, осигуряващи заетост, но не и развитие. Минната индустрия е пример за „лоша“ дейност, преработващата промишленост е „добра“.

• Пътят към богатството минава през „взривове на производителността“, след които нарасналата печалба на капитала позволява плащане на по-високи заплати, задействане на вътрешното потребление и формиране на благотворна спирала.

• Щом станат развити, индустриализираните държави изоставят протекционистичните политики, благодарение на които са забогатели, и прегръщат „свободния“ пазар, за да бетонират изпреварващата си позиция. Но старият принцип, че богатството се ражда с внос на природни ресурси и износ на промишлена продукция остава валиден.

• При целенасоченото изграждане на по-сложна национална икономическа структура в миналото са правени сериозни грешки, но концепцията става все по-влиятелна в съвременната геополитическа ситуация.

[1] Дмитрий Зыкин е псевдоним на икономическия журналист Дионис Каптарь. Цитираната книга е преведена и на български език. По същество, Забранената икономика представлява интерпретация с руски фокус върху фундаменталния труд на Ерик Райнерт How Rich Countries Got Rich and Why Poor Countries Stay Poor.

[2] В скорошно интервю Чанг уподобява неокласическата школа в икономиката, която доминира в университетите, на „католическата идеология в Средновековна Европа“: Matthew Taylor. “Breaking the mould: A global push to rethink economics”. The Guardian Weekly, 20.02.2026, pp. 30, 31.

[3] В буквален превод от френски „оставете ги да правят“, по-свободно – „оставете ги на мира“. На академичен български език тази идеология може да се предаде като „принцип на държавната ненамеса (в икономиката)“.

[4] По-късно, след като местната вълнена индустрия вече се е развила благодарение на трансфера на ноу-хау от емигранти, от Лондон са прогонени 15 000 белгийски текстилни работници – с аргумента, че с по-голямото си потребление те повишават цените на вътрешния пазар (List, 2023, 34).

[5] Има редица трагикомични примери за това, например как ръководството на Гана инвестира огромни средства за изграждане на завод, който ще сглобява автомобили по лиценз от Югославия, но транспортът на частите, изграждането на производствена инфраструктура, нуждата от обучение на персонала и т.н. оскъпяват сглобяваните в Африка автомобили и себестойността им става по-висока от крайната цена на пазара в Югославия (Easterlin, 2007).