Липсата на приоритети като главен дефект на българското стопанско развитие
Студията „Някои аспекти на индустриализацията на България (1878-1939)“ е един от редките примери, когато икономиката на България е ставала обект на специалното внимание на учен от световна величина. Публикувана е в книгата Икономическата изостаналост в историческа перспектива (Cambridge: The Belknap Press, 1962, pp. 198-234), която и до днес е сред най-цитираните в областта на стопанската история.
Авторът, Александър Гершенкрон, е роден в Одеса в заможно еврейско семейство, което през 1920 г. бяга от Русия и се заселва във Виена. Там Александър през 1928 г. завършва икономика и се захваща с бизнес, но през 1938 г. отново е принуден да емигрира, този път в САЩ. Академичната му дейност започва като асистент за написването на научен труд за Австрия. Федералният резерв го привлича като сътрудник заради познанията му за съветската икономика. От 1948 г. е професор в Харвардския университет.
Родителите на Гершенкрон са от Бесарабия и той не среща особени езикови пречки при работата си с документи от България. Ученият съставя индекси на промишлената продукция на база на подробната статистика, която българското правителство събира за секторите, които се ползват от държавна подкрепа по силата на различните закони за насърчаване на индустрията между 1894 и 1928 г.
Гершенкрон твърди: „Няма съмнение, че България в началото на века е една от най-изостаналите страни на европейския континент“. В същото време, според него „би могло с основание да се очаква този период (1909-1937 г.) да се характеризира със значително по-високи темпове на растеж…“
Въпросните темпове на растеж на индустрията, според Гершенкрон неудовлетворителни, възлизат – по негови изчисления – на 5.56% средно годишно за периода 1909-1937 г., като в периода между 1909 и 1929 г. надхвърлят 7%, или дори 9%, ако се изключат военните години (p. 202, Table 2).
Погледнат в дълга перспектива, подобен темп на индустриален растеж в никакъв случай не е „незадоволителен“, особено в период с две национални катастрофи. Сам Гершенкрон признава, че по време на Балканските войни 90% от мъжкото население между 20 и 60 години е призовано в армията, което на практика спира стопанския живот на страната. Въпреки това, Харвардският професор смята, че България е можела повече.
Посочената оценка е само един от примерите, че някои от тезите на Гершенкрон за стопанското развитие на България са спорни (в научна статия от 2024 г. изложих някои възражения). Той например признава, че недостигът на капитал, включително пасивността на банките, е най-важен ограничителен фактор за българското икономическо развитие (p. 227) – но малко след това твърди, че делът от 20% на чуждия капитал в държавно насърчаваните индустрии всъщност не бил малък (p. 231).
Гершенкрон оценява негативно големият дял на текстилната промишленост, без да отчете историческата й роля. Не обръща внимание на външнополитическите фактори, спиращи българското индустриално развитие, например наследените от Османската империя ниски вносни мита и агресивният маркетинг на западните индустриални сили. Не отдава дължимото на кризите в селското стопанство и на световната криза след 1929 г. Не споменава за ефекта от загубата на национални територии и притока на милион бежанци.
Тези и редица подобни пропуски на места оставят усещането, че авторът изкривява данните, за да докаже тезата си за „извънредната изостаналост“ на България. Гершенкрон например изтъква, че само 28.5% от селското население на България е можело да чете и да пише през 1910 г., но без да прави сравнение с други страни в Югоизточна Европа. При това, той взима това число от таблица на стр. 35 от Статистическия годишник на Царство България от 1939 г. – където друг, по-добронамерен изследовател би видял в по-новите данни внушителен образователен прогрес, включително при жените в селата.
Не на последно място, Гершенкрон критикува българското дребно селячество, в което „непроизводително“ били заети 700 хил. души, без да осмисли, че именно това дребнособственичество спира разпространението на радикални комунистически идеи и задържа България в орбитата на западния свят до 1944 г.
Гершенкрон е явно предубеден в описанието си на България като „екстремно изостанала“. Но тези на места несправедливи оценки са цената, която българският читател трябва да плати, за да достигне до основния авторов извод: големият проблем на българското развитие е „растеж без структурна промяна“ (pp. 224, 227).
Прирастът на българската индустрия може да е 5, 7 или 9% годишно и да надхвърля този на околните и дори на всички други европейски страни – но той не е свързан с технологично развитие. Адаптирайки за България стиховете, които драматургът Франц Грилепарцер посвещава на Хабсбургска Австрия, Гершенкрон заключава: „(Това е проклятието на нашия благороден род:) По средата на пътя, с половинчати дела, с половинчати средства колебливо да се стреми“.
Прозрението на Гершенкрон важи далеч не само за България. Растежът не трябва да е „брутен“, а да е свързан с подобрение, с качествена (структурна) промяна. Противното е противоестествено: да си представим седемгодишно момче, чиито телесни размери внезапно нарастват, но то си остава с душата и манталитета на дете. Растежът на икономиката трябва да бъде свързан с усъвършенстване на институциите, с овладяване на нови технологии и с нарастване на качеството на живот на населението.
Дали България успява да порасне между двете световни войни е отворен въпрос. Гершенкрон твърди „не“, но във влиятелна статия проф. Мартин Иванов в съавторство с известния автор Адам Туз откриват статистически сигнали, че към 1939 г. България дава признаци на модерен икономически растеж. Склонен съм да подкрепя второто мнение.
Така или иначе, въз основа на българския случай Гершенкрон прави обобщение от универсален характер, достойно за съвременната школа на дерастежа: „Много високите темпове на растеж почти неизменно налагат на населението изключителни жертви“. Действително, населението на България прави жертви, за да може страната само за век да измине пътя от заспалия ориентализъм до наченки на високотехнологично развитие.
В края на своята студия Гершенкрон споделя идеи как икономическата съдба на България би могла да е различна, но за истинската диагноза на нейната болест загатва в самото начало: „Изглежда в политиките по отношение на сравнителната важност на отделните отрасли на индустрията не са настъпили големи промени“ (p. 199). С други думи, отраслите, ползвали се от държавно насърчение в края на XIX век, продължават да го получават и 40 години по-късно.
Това говори за липса на приоритизиране в българската икономическа политика. Но за да напредне, националната икономика е длъжна да предпочете едни отрасли за сметка на други. Ресурсите просто не са достатъчни, за да се насърчава всичко едновременно. Мъдрото държавно управление предполага ориентиран към бъдещето избор. Ако една страна подкрепя коневъдството в навечерието на Епохата на автомобила, тя не прави мъдър избор – независимо от сравнителните си предимства в отглеждането на коне.
Българското политическо управление традиционно избягва избора на един отрасъл или пазар за сметка на други. Това отчасти е разбираемо: ощетеният може да представи своя случай по начин, който ще настрои обществото срещу правителството. Така например, ако не получат субсидиите и данъчните отстъпки, които очакват от властта, днес големите зърнопроизводители, освен да извадят тракторите на площада, биха могли да напълнят медиите с послания от типа „Държавата убива българския хляб“.
Дори хазартните фирми могат да надигнат глас: „Нови данъчни правила облагодетелстват чуждестранните играчи за сметка на българския работодател“. Какво да говорим за въглищния сектор, който се бори за „работните места на гордите български миньори“? Или за туристическия сектор, който все изпитва недостиг на местни кадри, готови да работят за малко пари, и страда от „липса на национална стратегия за бранша“? Или за големите минни компании, чиито деветцифрени печалби в никакъв случай не трябва да се облагат с повече данъци, за да не се даде „лош сигнал за инвестиционната среда“.
Банките от години отчитат двуцифрен ръст на отпусканите кредити и таксите им ескалират, но те не трябва да плащат данък свръхпечалба, защото това също ще даде лош сигнал за инвеститорите и ще „оскъпи кредита за населението“. Всеки сектор има лобисти и разполага с трибуна в обществените медии – достатъчно висока, за да откаже опитите за провеждане на национална индустриална политика.
По дефиниция индустриалната политика означава избор на сектори (на английски industries), които да бъдат подкрепяни. В българския случай подкрепата на едни за сметка на други е невъзможна в светлината на горните примери. По тази причина оскъдните средства за инвестиции в национално развитие се изливат като с лейка върху всички.
Но едно от основните качества на инвестициите е тяхното количество: ако не преминат критичен количествен праг, те не могат да дадат качествен резултат. Вследствие на това, никой не се облагодетелства от инструментите на националната индустриална политика и растежът, доколкото има такъв, остава брутен, без да води до структурна промяна. Да не говорим, че в български условия залязващи сектори, с най-ясен пример въглищата и тютюна, успяват да изкопчат непропорционална държавна подкрепа, което допълнително ощетява ориентираните към бъдещето, перспективните сектори.
Корените на тази беда стигат поне до строителите на съвременна България. Иван Илчев твърди за края на XIX век: „Веднъж поели управлението, всички партии провеждат политика в полза не само на своята формация, но и на държавата, и на голяма част от собственическата прослойка у нас… Вътрешнополитическите програми на различните буржоазни партии почти не се различават… Провежда се една в общи линии последователна политика в угода на цялата буржоазия“ (Розата на Балканите, т. II, стр. 18).
Независимо че за Илчев този факт не е „осъдителен недостатък“, защото е „в полза на историческия прогрес“, от гледна точка на икономическото развитие това е ключова слабост. Дори не говорим за корупцията и сервилността пред външния патрон („Прогресистите са чисто предатели, слепи руски оръдия“ – заявява Григор Начович). В подобен климат икономиката става по-маловажна от политиканстването. Ефективността и техническият напредък на националното стопанство бледнеят пред стремежа да не си направиш врагове, които ще те очернят пред избирателя.
На друго място Илчев рисува запомняща се картина: „Когато се променя правителството, в София редовно се разиграва интересно зрелище. Всички канцеларии на министерствата, както и домовете на министрите, биват наобиколени от странна тълпа – приятели, облечени в модерни палта и клиенти в селски дрехи, пристигнали от провинцията. Човек би рекъл, че се извършва дележът на плячката“ (стр. 170).
Днес е същото. Как се провежда индустриална политика в такава среда? Знания и обаятелност не са достатъчни, нужен е гръбнак.
Споделете статията: