Тръмп и Путин не са грешки на историята, а естествени последици от икономическия модел, поставящ на пиедестал „свободата“ на безкрайното забогатяване
Синята вълна на междинните избори в САЩ през ноември донесе облекчение на много хора в Америка и по света, но анализаторите побързаха да приглушат прекомерните очаквания. В отрезвяваща статия за „Файненшъл Таймс“ професорът от Бъркли Бари Айхенгрийн обясни защо мнозинството на Демократическата партия в Сената и в Камарата на представителите няма да промени икономическата политика на САЩ.
Дори Конгресът да се обедини около законодателни предложения за отнемане на правото на Президента да определя сам митническата политика, Тръмп лесно ще наложи вето. Ветото му може да обезсили и всяко решение за спиране на военния конфликт в Близкия изток. Имиграционната политика и много други важни за хората неща се управляват от изпълнителни агенции, начело на които стоят доверени хора на Тръмп.
Айхенгрийн изтъква още една причина защо няма да видим съществена икономическа промяна в САЩ: Демократите не предлагат смислени алтернативи. По думите му, САЩ са страна с ниски данъци по стандартите на развитите икономики и за овладяване на огромния публичен дълг е необходимо „значително подсилване на данъчните приходи (…) Проблемът с дефицита може да бъде решен с цялостна данъчна реформа, затваряща вратичките в данъчните закони и повишаваща пределните ставки по прогресивен начин“.
Демократите изпитват инстинктивен страх да говорят за нуждата от данъчна нормализация в САЩ. Но за да постигнат съществена промяна, този път те ще трябва да отидат по-далеч от баналните мотивационни послания, заключава известният икономист.
Либералните политици и икономисти, включително видни представители на Демократическата партия, негласно приемат, че възходът на крайната десница по целия свят е необяснима грешка на историята. Брекзит, вторият мандат на Тръмп, популярността на „Алтернатива за Германия“, протегнатите ръце на Льо Пен към президентския пост във Франция – тези и много други събития просто не би трябвало да се случват в най-добрия от всички възможни светове.
Но те се случват, поради което либералите прибягват до всевъзможни обяснения: подмолната намеса на Путин и Ким, алгоритмите на социалните мрежи, глупостта на масите и т.н. Те по-скоро биха хвърлили вината за днешния хаос върху слънчевите цикли, отколкото да видят в него резултат от своето управление в предишните десетилетия.
Ако либералният режим (не е ли това оксиморон?) действително беше тъй ефективен, справедлив и единствено възможен, за какъвто го представят неговите адвокати, за Тръмп и Вайдел просто нямаше да има място на политическата арена. Но десните популисти увличат народа след себе си и показват, че избирателите в старите либерални демокрации активно търсят алтернативи на досегашните политики.
Ключово следствие от това е, че дори да преодолеем последиците от Брекзит и Тръмп, не може да очакваме „нормализация“ чрез връщане към предишния модел. „Нормална“ ли е ситуацията, в която неравенствата в обществото ескалират, капиталът диктува курса на политиката, масовата култура е превърната в придатък на масовото потребление, а екологичното напрежение се сгъстява и започва да ескалира?! Барабаните на войната биеха десетилетие преди Украйна и Иран: към тази „нормалност“ ли да се върнем?
Тръмп, Милей и AfD са пряко следствие, а не случайна грешка на историята – на Историята, която трябваше да достигне своя край, изкачила се на най-високото възможно стъпало на либералната демокрация. Поразително е, че при появата на знаменитото есе на Франсис Фукуяма за края на историята, на либералите дори не им хрумна, че в неизбежната победа на своята най-висша идея вярват и комунистическите партии. Надменността на либералите да поставят себе си на върха на идейната пирамида на човечеството беше подобаващо наказана през последните години.
Невъзможността на връщането в предишното либерално русло е добре обяснена в книга от 2025 г. с автори Бастиан Дюр и Себастиан Хайлман, двама германски академични изследователи в сферата на геоикономиката:
„Избирането на Доналд Тръмп, разпадането на веригата на доставки по време на Ковид-19 и икономическите поражения от войната в Украйна със сигурност са катализатори… Но ако се фокусираме върху тези събития, рискуваме да подходим към ерозията на многостранния световен ред като към временно отклонение, което ще бъде преодоляно, веднага щом нова администрация влезе в Белия дом или Владимир Путин и Си Дзинпин напуснат сцената. Нашият анализ показва, че това… не е временна девиация, а структурно пренареждане“.
Либералните икономисти приемат, че личните материални интереси на хората са мотив, който подчинява на себе си всичко останало, и в негово име държавите ще се посветят на свободна търговия и ще оставят на пазарите да регулират процесите в обществото. Но още през 1841 г. Фридрих Лист доказа, че концепцията за невидимата ръка е отлична, стига по света да нямаше държави, а едно голямо пазарище. Само че национални държави със собствени интереси има: днес по същия начин, както и преди 200 години.
Дюр и Хайлман твърдят, че либералният икономически режим, доминирал в света през втората половина на XX век и особено след края на Студената война, е умишлено наложен от САЩ като инструмент за борба със Съветския блок. Същата икономическа операция е продължена и след края на Варшавския договор с цел „демократизиране“ на Китай, т.е. привличането му в западна орбита. Но резултатът от играта с Пекин е коренно различен: Китай пълноценно използва либералния търговски режим, за да засили глобалната си позиция, превръщайки се в самостоятелен световен икономически и властови център.
В този момент за САЩ вече става неизгодно да поддържат предишния либерален режим. С всеки изминал ден на „свободна търговия“ техният конкурент за световно господство става все по-силен. Така, след дълги десетилетия на икономическа глобализация, САЩ изоставиха пропагандата на световния либерализъм. Това не е въпрос на един или друг обитател на Белия дом, а на политически консенсус, поддържан от Големия бизнес. Да си припомним, че президентът Байдън, който на фона на Тръмп е умерен либерал, въведе мащабни програми „Купувай Американското!“
Разбира се, индоктринираните професори по икономика, особено в страните от бившия социалистически блок, могат още десетилетия да повтарят по инерция, че смисълът на общественото развитие е осигуряването на универсална свобода на бизнеса. Впрочем, ако на света се възцари мир – например, ако някоя сила се сдобие с ново оръжие, с което да подчини всички останали – либералният режим може отчасти да се завърне.
Но оправдана ли е цялата тази жлъч срещу „либералното“? Нали коренът на думата е „свобода“ – не е ли свободата висша човешка ценност? Не е ли свободният социално-икономически строй действителната цел на човешкото развитие? Не за това ли авторитарни лидери, религиозни фанатици, идеологически мракобесници, големият капитал, масовите манипулатори и други подобни воюват срещу либералните идеи? Свободата като малко пламъче, мъждукащо в кръга на надвисналите отгоре Китай, Путин, Илон Мъск, „Фейсбук“, митнически регулации и прогресивни данъци…
Смисълът на една дума може да отиде далеч от нейните корени, но либерален никога не се отърсва от първоначалните си конотации. Популярната представа е, че „либерален“ идва от латинската дума за свобода, но не е точно така. Достатъчно е да кажем, че в Древен Рим с думата liberi са назовавали децата на богати родители: да бъдеш „свободен“ означава да не си зависим от материална принуда, т.е. да не трябва да вършиш физическа работа. За останалите деца има други думи, напр. pueri – с исторически оттенък на млади слуги или роби, както и proles, откъдето идва „пролетарий“. Любопитно е, че латинската puer и английската poverty (бедност) имат общ индоевропейски корен.
Нещата, които са подходящи за „свободните“, богати liberi, са liberalis, „либерални“. Само богатите семейства от управляващата класа могат да си позволят лукса на либералния стил на живот. А той включва щедрост, разточителност и социален патронаж: либералитас се нарича обичаят богати семейства да финансират публични игри или да спонсорират бедни съграждани – които им стават клиенти.
От този корен в края на XIV век се ражда концепцията за liberal arts, превеждана на български като „хуманитарно образование“. Науки като философия, реторика и астрономия са „либерални“, защото не са свързани с икономическа полза, съответно с тях може да се занимават само издънки на знатни семейства. Малко по-рано в английския се появява и думата liberal в значение на „щедър“, напр. „той е либерален с парите си“.
Поразително е как хората, които днес се определят за либерални продължават да се движат в старите коловози. Това са много хубави хора: правят щедри дарения, с готовност стават доброволци, имат добро образование (най-често хуманитарно или икономическо). Но те държат на своите „свободи“, на първо място свобода от данъци. Либералите правят добрините си от свободна воля, а не по принуда – каквато са данъците.
Проблемът на тази политическа ориентация и начин на мислене е, че в едно общество, в което има много на брой бедни и малко на брой богати хора либерализмът служи на първо място за заявяване на статус, а чак след това решава проблеми. По същия начин, в един свят, в който има малко на брой богати и много на брой бедни държави, либерализмът на богатите е принудително налаган на бедните, за да не могат бедните да „съгрешат“ срещу свободните пазари, като опитват със съзнателни усилия да градят национална икономика. Този режим не може да се поддържа без прилагане на сила.
Да, в един друг свят, където богатството е разпределено равномерно между държавите, и в една държава, където богатството е разпределено равномерно между гражданите, да си либерален е джентълменско. Но в свят на неравенство и оскъдица, какъвто е нашият, да бъдеш либерален означава да затвориш очи и сърце за другите. Твоето свободолюбие и щедрост не могат – а и не се опитват – да поправят дефектите, от които страда цялото общество. В реалния свят да си либерален означава да питаш, като онази злощастна френска кралица, защо бедните не ядат пасти, след като нямат хляб.
Именно либералният въпрос за хляба и пастите е това, което докара на власт Тръмп и е на път да разклати социалнополитическия ред в Стара Европа. На някого може да прозвучи кощунствено, но Путин, архиврагът на либерализма, е дете (puer) на този либерализъм: ако празните обещания на пазарния либерализъм не бяха превърнали Русия в жалката картина от 1990-те години, идеологическият и политическият откат срещу разпадащата се държавност нямаше да доведе до днешното чудовище на войната. Авторитарният режим замени икономическото насилие с физическо и тоталитарно.
В идейното русло на либерализма стърчи фигурата на Джон Мейнард Кейнс. Прочутият британски икономист изоставя първоначалните си симпатии към Партията на труда и нейните опити за държавен социализъм, но здравият му разум отхвърля и доктрината на свободните пазари на консерваторите. Заставайки зад по-малката Либерална партия, Кейнс опитва да открие трети път, който ще спаси социалната система на капитализма посредством държавни икономически политики, облагодетелстващи „малкия човек“.
Днес утъпканият път на политикономическото развитие се е разделил на три – и трите посоки сякаш са без изход. Тоталитарният социализъм, олигархичният капитализъм и аморфният икономически либерализъм не са в състояние да предложат решение за екологичните проблеми и глобалното неравенство, запазвайки поне в основни линии свободата и човешкото достойнство. Възможно ли е да открием четвърти път, който едновременно ще запази реда и ще доведе до по-равномерно разпределение на богатството в света?
Възможна ли е друга политикономическа система, по-пригодна за свят като днешния? Нов политически ред, който разширява политическите свободи, изтръгвайки ги от ръцете на големия капитал, без след това да ги подхвърли в лапите на диктатори? В сегашния либерален режим имаме ли достатъчно свобода да търсим отговора на този въпрос?
На снимката: Сталин, Труман и Чърчил – лицата на трите доминиращи днес модела на Потсдамската конференция. Архивен кадър, заснет от автора в музей в Берлин
Споделете статията: