На абордаж

Валутният борд е вреден за българската икономика. Още по-вредно в момента е да се откажем от него. Реформата му би освободила без особен риск 10 млрд. лв.

Валутният борд отнема всяка година 5 процента от икономическия растеж на България. Уорън Мозлър – финансист милионер и автор на книги за ползата от свободните валути, твърди, че е чул тези думи от Стив Ханке. „Бащата на българския валутен борд“, както наричат нашите медии Ханке, виждал тежките щети от борда, но предвид българския манталитет считал, че този паричен режим за нас е неизбежен.

Преди четири години Мозлър посети България и изнесе пред подбрана публика лекция за Модерната монетарна теория (ММТ). Според тази школа, парите са публичен ресурс и трябва да служат на първо място на хората. Контрол върху издаването им следва да имат не херметично затворените централни банки, а демократично избраните правителства.

ММТ смята, че България трябва незабавно да се отърси от оковите на валутния борд и да си върне паричния суверенитет. Ще се печатат толкова пари, колкото са нужни за достоен живот. Няма риск от инфлация, ако се използват механизми като широкообхватна правителствена програма за „преходна заетост“.

Все повече прогресивни икономисти в света препоръчват свободните пари и паралелно с това добродетелите на нашия валутен борд стават все по-спорни. Щом и консерватори започнаха да се питат какво губим заради борда, дискусията става наложителна. Глутница родни експерти брани със зъби и нокти „завоевания“ като плосък данък, евтин труд и валутен борд. Но ние не се плашим, нали?

Кратка социология на парите

Без да твърдя, че съм вникнал изцяло в природата на парите, ще споделя някои основни принципи за парите и хората. Те се коренят в историята на икономическите теории и постепенно се превръщат в операционна система на новите хетеродоксални икономисти.

Като начало трябва да се каже откъде идват парите. Казвали са го мнозина, накрая Bank of England призна в прав текст: не само централните банки правят пари. Когато отпускат кредити, търговските банки всъщност създават пари.

Парите в обращение нямат обезпечение. След отказа от Бретън-Уудската система в началото на 1970-е няма нужда от кюлчета злато, които да подпират нашите банкноти. Сред хората има толкова пари, колкото реши някой някъде (кой – зависи от конкретния случай). Количеството на парите и, понякога, балансът във външната търговия определят покупателната им сила.

Качеството на парите се крие в тяхното количество. Мнозина от силните на деня имат интерес парите в икономиката да са малко. Това са: а) тези, които могат да създават пари; б) тези, които вече имат пари. Финансовият елит на една нация, често различен от икономическия елит, настоява за „предпазлива парична политика“, тоест с единица от техните пари те да могат да купуват повече стоки, услуги и труд.

Парите имат стойност благодарение на два механизма: държавата ги приема като средство за плащане на данъци, и хората ги приемат в замяна на своите стоки и труд. Приемат ги, защото и доколкото вярват, че и в бъдеше ще имат стойност. Без доверие парите са невъзможни. На практика за икономиката няма никакво значение дали една монета е от истинско или от фалшиво злато, докато фалшификацията не се разкрие.

Който има спестявания или е дал пари назаем, се бои от обезценяване. Който има дългове, обича инфлацията. При високо ниво на заетост в икономиката цените имат склонност да се покачват (водят се академични войни дали е така) – нещо, което ощетява притежателите на пари. Дефлация и безработица са оптималната жизнена среда за финансовия елит.

Замисляли ли сте се защо статуквото толкова категорично настоява централните банки да са „независими“? И защо в най-успешните икономики в света – САЩ, Великобритания и Япония, централните банки работят съвместно с правителствата? Истински независимата централна банка е благодат за икономиката. Тя е свободна от претенциите на финансовия елит и балансира обществения интерес, тоест допуска умерена инфлация, без да подкопава рязко стойността на спестяванията.

Силвио Гезел в началото на XX век пише, че всичко в природата има трайност и се разваля, затова и парите следва да имат срок на годност, олицетворен от инфлацията. Без обезценяване на натрупаното богатство няма развитие: хората губят мотив да се трудят и да учат. Алтернативата е пожизнено рентиерство до десето коляно. Някога такива са били потомците на най-страшните главорези, днес – на безскрупулните спекуланти.

Рентиерите яростно бранят паричните си интереси, като привличат военните на своя страна. Само силните държави – независимо дали малки или големи, може да си позволят национално отговорни централни банки и политики за освобождаване на парите.

Богата страна с малко пари

От теорията да се прехвърлим в историята. Манила е името на бронзова или медна гривна с тегло 0.3 – 0.5 кг, която португалците използвали като разменно средство в търговията си със Западна Африка. С манилас европейците купували роби и слонова кост: мъжки роб струвал 10 манилас, младо момиче повече. Племената във вътрешността бързо възприели гривните на португалците като свое средство за размяна. Британски историци лаконично отбелязват: „Европа произведе милиони манилас за износ в Африка“.

Наистина, какъв по-сладък бизнес от това да създаваш парите, които хората използват? Особено когато разходите за направата на тези пари са ниски. Сходна полза извличат развитите страни с „твърди валути“, чиито ценни книжа БНБ днес купува и после слага в трезора си, за да може да печата насреща български левове. Манилас се ползвали за колониално ограбване до началото на XX век. През XXI век България още упорства.

Не мислете, че щом направата на манилас била евтина, управниците позволили те да се обезценят. Още през 1522 г. кралят на Португалия определил максимална цена в манилас за един роб. За да купуват повече, парите трябва да са малко. Общество с малко пари може да е мизерно и тъжно, но е щедро към финансовия елит. Цената на труда му е ниска, евтини са и суровините и с малко разходи може да се произвеждат стоки за износ с добра печалба.

Количеството на парите не би било проблем, ако страната е единствена на света. Но винаги се търгува с чужбина и щом се ползват инструменти като манила или валутен борд, страната губи. Имотите и красивите жени са смешно евтини за гостите отвън. А домашният елит, който вече е натрупал или може да създава пари, е недосегаем за конкуренция.

Така и България. Валутният борд ни програмира да сме страна с малко пари. Щом чужденец дойде при нас, му е приятно евтино. Това, което най-добре се прави в България, е да се произвеждат суровини или полуфабрикати за износ. Впрочем 2/3 от износа е в ръцете на чуждестранни фирми. Произвеждат с нашия евтин труд и ток и продават в Европа: и Европа получава малко по-евтини стоки, и печалбите са за техния бизнес.

За България остава радостта от работните места, нищо че са ниско платени. И щастието на гостоприемника, който вижда чуждестранните туристи да се радват на ниските ни цени.

Въпрос за 10 млрд. лв.

Валутният борд се обяснява на населението така: „за всеки лев в обращение БНБ държи съответно количество евро, долари, злато, ДЦК“. За разлика от повечето съвременни пари, българският лев има покритие. Но левът е програмиран да бъде подценен: заради фиксирания курс и презапасяването на БНБ с резерви (както ще видим по-долу), българските пари могат да купят в чужбина по-малко неща, отколкото ако стойността им бе свободна и пазарна.

Валутният борд прави вътрешните активи евтини в полза на чуждестранните инвеститори. Бордът способства дефлационните процеси и така облажава кредиторите. Той помага да се държи цената на труда в България ниска в интерес на работодателите и в ущърб на демографията. Централните медии внимават тези въпроси да не се подлагат на коментар. Но истината е още по-горчива и тя е, че валутният борд в България открай време поддържа повече резерви от нужните за гарантиране стойността на лева. Това се прави не от предпазливост, а за да остане България евтина дестинация.

Имате право да се възмутите. Според балансите на БНБ към 31.03.2017 г. активите на управление „Емисионно“ (тоест валутният борд) възлизат на 47.026 млрд. лв. В това число, почти 3 млрд. лв. злато, близо 25 млрд. лв. инвестиции в ценни книжа и над 19 млрд. лв. в чужда валута. Насреща има „банкноти и монети в обращение“ на стойност 13.697 млрд. лв.

С други думи, в БНБ има почти 3.5 пъти повече активи, отколкото пари в обращение. Сега започва ли да ни просветва къде се крият нормалните заплати и пенсии и издръжката на научните институции? Не толкова в джобовете на алчни чорбаджии, колкото в механизма, който година след година, месец след месец, ден след ден ограничава количеството на парите, с което българската икономика може да се развива.

Сметката е по-сложна. БНБ има над 15 млрд. лв. „задължения към банки“ – това са пари на търговските банки, държани в БНБ на депозит, включително защото няма в какво да се инвестират. Няма в какво да се инвестират, защото в общество с малко пари няма мотив за предприемачество. Нека ги приспаднем – но валутни и златни резерви гарантират също и стойността на фискалния резерв в БНБ, в момента 11.444 млрд. лв.

Българите правят огледален резерв на резерва, резерв на втора степен. Това можеше да е глупаво, ако не беше зловещо. Никой не твърди, че резервът на правителството трябва да се харчи, но защо съществуването му ограничава емисията на български левове?

Друг резерв „на втора степен“ е балансът на управление „Банково“ в размер над 6 млрд. лв. В него са Специалните права на тираж на МВФ, но той се използва и за краткосрочно попиване на парични излишъци. Става дума за реални платежни инструменти, които следва да родят повече пари в обращение, ако правилото беше: колкото пари в резерв, толкова и сред хората.

Но принципът „1 евро в БНБ – 1.95 лв. в обращение“ – този, който се комуникира сред населението, очевидно не съответства на действителния. „Дизайнът на българския валутен борд се различава от теоретичния модел“, намеква Иван Костов. Сам по себе си валутният борд е спирачка за икономиката, но българският му вариант е по-лош и от лошата теория. Той отива много по-далеч, отколкото „дизайнерите“ са склонни да признаят.

Дори без задължителните резерви и депозити на банките, в момента в БНБ има 16.5 млрд. лв. резерви, на които не съответстват емитирани левове. Да приемем, че фискалният резерв скоро ще спадне, а в управление „Банково“ има неликвидни инструменти – но пак 8-10 млрд. лв. може да се превърнат от резерв в пари, които се въртят. Без да се нарушава валутния борд – а ако БНБ положи усилия, също и без особена инфлация.

Сблъсъкът на титаните 

Иван Костов, министър-председател по времето на въвеждането на валутния борд, в скорошен материал декларира, че ако еврозоната не ни приеме, трябва да обмислим възможността да „демонтираме някои части“ от борда. Трудно е да гадаем защо Костов реши да повдигне този въпрос точно сега, 20 години след въвеждането на борда и дни преди изборите, след които „автентичната десница“ за пръв път не бе представена в парламента.

Но да видим техническите и политически аргументи на Костов. Той изтъква, че в сравнение с други страни от бившия соцлагер, България в условията на валутен борд по-бавно скъсява дистанцията със Западна Европа. В същото време стабилният валутен курс не носи ползи за кредитния рейтинг, нито за реалните лихви. Трета година страната е в дефлация. Според Костов стрес тестове наскоро са демонстрирали, че в страната ни няма скрити финансови мини и може да се мисли за оптимизация на паричния режим.

Всичко може да се каже за Иван Костов, но е трудно да го наречеш слаб икономист. Затова е странен отровният отговор, който му отправи друг наш корифей, Румен Аврамов. Въпреки аурата си на макроикономически мъдрец, Аврамов прибягва до лични нападки срещу Костов – без да дискутира по същество повдигнатите от бившия премиер въпроси. А би могъл, все пак Аврамов е взел практическо участие при „монтирането на борда“.

Аврамов заобикаля въпроса как се чувства българската икономика след 20 години във валутен борд и вместо това ни облага, по неговите думи, с „данък история“. Внушението е, че в миналото сме направили лош гаф и дълго занапред не трябва да дръзваме да „клатим борда“. За Аврамов бордът е полезна „усмирителна риза“ и символ, че „българското общество не е в състояние устойчиво да се самоорганизира“. Припомняйки за КТБ той твърди, че не сме мръднали много от 1997 г. Да се говори за вековната история на БНБ е „патриотарски реверанс“, а примерите с други страни в региона са злоупотреба с корелации.

Поставяйки толкова болен въпрос Иван Костов със сигурност е очаквал реакции, затова в самото начало на своя текст споменава „дилетантите“, които фетишизират валутния борд от страх, че българските политици отново ще съсипят лева. Дилетанти имаме достатъчно, но защо атаката срещу Костов идва от Аврамов, тежък човек от неговото поколение?

Защото въпросът за борда е краеъгълен. Аврамов е бастион на школата, която се стреми да подмени човешкия избор с „разума“ на пазара. Той е против държавна намеса в икономиката, в същото време е против свободният пазар да определя стойността на парите ни. Парадоксът е само привиден, защото идеологията е далеч по-маловажна от интересите. Та нали най-голяма тежест на пазара има изборът на финансовите елити.

За това котило валутният борд е върхова ценност, защото трайно поддържа цената на труда в България ниска. Като бонус, с борда лошото по презумпция правителство се натиква в миша дупка. Интересите на външните кредитори се пазят. Ни крачка назад!

Картаген трябва да бъде разрушен

Още преди години осъзнах, че докато е в сила валутният борд, няма да има развитие в нашата страна. Дребните бюджетни преразпределения, споровете „плюс минус милиард“ са безсмислени, защото системата е програмирана да създава недостиг на пари сред хората. Икономиката се нуждае от пари и щом не ги получава, буксува, с нея и обществото. Вдъхновен от Катон Стария, завършвах моите статии с призив за събаряне на валутния борд.

Но тъй като тази теза бе слабо казано непопулярна и нямаше как да мине през редакция, трябваше да я завоалирам. Критикувах „загубата на финансов суверенитет“, „твърде рестриктивната монетарна политика“, „пасивността на БНБ“, стерилизацията на растежа с помощта на паричната политика, и аз не помня още какво.

Направих изчисления, че от функционирането на валутния борд у нас най-много печелят търговските банки. За да бъде успешно, махането на борда трябва да е съчетано с ревизия на големите длъжници, включително на приватизационните сделки, както и с разбиване на 3-4 сенчести структури (едната междувременно беше ликвидирана). Може да се очаква рязък ръст на реалния БВП в рамките на 18 месеца, примерно с 8%, а инфлацията ще е еднократна и надали ще надскочи 10-15%.

Далеч не само аз съм за махане на борда. Почти непознат бизнесмен наскоро ми обясни надълго колко губи туризмът заради липсата на достатъчно пари сред хората. Друг търговски пътник сравни Полша и Румъния с България и заключи: те нямат борд, имат пари и икономика. Има български блог за ММТ с десетки статии за вредата от валутния борд.

Още съм убеден, че бордът прави България бедна и ни вреди не само икономически. Но днес не бих препоръчал безрезервно „падане на борда“. Вижте само какъв „матрял“ влезе в парламента. А и не е честно към малките спестители, които в течение на 20 години свикнаха да живеят в екосистема с малко пари. От рухване на борда днес ще си изпатят пестеливците, а не жителите на Вирджинските острови, теглили милиони заеми в лева.

Изтърпяхме сериозни лишения. Талантите ни бяха поставени пред избора да емигрират или да работят за жълти стотинки. Но в крайна сметка българите успяха да съберат някакви пари. Свикнахме да живеем с малко. Някои от чужбина пратиха пари у дома, събраха капитал, започнаха бизнес. Съобразихме житейските си планове с това, че заплатите са малки, но поне парите ни не се обезценяват. Изминахме по-голямата част от пътя.

Еврозоната крие рискове, например прехвърляне на част от дълговия товар, но в нашето положение е трудно да се намери нещо по-добро. Противниците на България в еврозоната са или индоктринирани от англосаксонската преса, или промити от евразийска пропаганда, или имат големи кредити. Добрият за България вариант е от валутен борд да се плъзнем в еврозоната. Или имате нещо да възразите за качеството на парламентарния матрял?

Преди това плъзгане да се случи – а може би за да може то изобщо да се случи, е нужна реформа на валутния ни борд. Трудно ще ни приеме развита Европа с толкова ниска цена на труда. Нищо, освен собствените ни ренегати, не може да ни попречи да отменим абсурдната практика „резерв на втора степен“. Нека действително за всяко 1 евро, което се крие в БНБ, сред българите да се завъртят 1.9556927 лева. Кучето е заровено в чл. 28, ал. 2 т. 2 от Закона за Българската народна банка.

Споделете статията:

One Comment

  1. Два важни момента:

    1. Валутният борд ще бъде отменен от нов политически елит, тъй като сегашният НИКОГА няма да го стори по свое собствено желание.

    2. Еврозоната е същото като валутен борд, че и по-зле, тъй като по-лесно и по-евтино се излиза от борд, отколкото от еврозона. Дано по-бързо тя се срути от самосебе си.

    ***

    “Време е, можеш да идваш. Току-що България издъхна на операционната ми маса.” – сухо каза Валутният борд в слушалката.

    “Идвам.” – отвърна Еврозоната в другия край на линията, но точно тогава, преди да затвори, се чуха звуци от борба и ужасяващият вик на Борда: “Не мога да повярвам – мъртвецът заби скалпела право в сърцето ми…”

    След това всичко утихна, а кръвта на Еврозоната се смрази. Някой заблъска по вратата й, яростно крещейки на френски и италиански…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *