Българските зърнопроизводители, съвсем по латиноамерикански, заплашиха да блокират страната с тежките си машини на 18.09.2023 г., тъй като предишната седмица правителството отмени забраната за внос на зърно от Украйна (изпреварвайки с ден съответното решение на Европейската комисия). Ситуацията е на път да ескалира, по тази причина е наложително да се запознаем с някои факти относно международната и вътрешната политика и търговия със селскостопански продукти.
На първо място, да отговорим на въпроса колко голям е вносът в страната на селскостопански продукти от Украйна – темата, която превзе политическия дневен ред в България. Данните в долната графика са за периода 2016-2022 г. и са взети от базата данни на UNCTAD – комисията на ООН, която отговаря за международна търговия и развитие.
От графиката се вижда ясно, че вносът на пшеница и царевица от Украйна в България е минимален и едва ли заслужава вниманието, което му се отделя из българските медии.
Общият внос на храни и хранителни суровини от Украйна действително е нараснал двойно през първата година на войната: от 54 на 110 милиона долара. Но като отчетем общия внос на храни и хранителни суровини в България в размер на 3.941 млрд. долара за 2022 г., вносът от Украйна се равнява на едва 2.8%.
Ако някой се противопоставя на аграрния внос в България по патриотични подбуди, той би трябвало да протестира двойно повече заради вноса от Турция на плодове и зеленчуци за 210 милиона долара.
Само в едно отношение графиката показва действителен ръст на вноса от Украйна: при маслодайни семена, основно слънчоглед, които през 2022 г. са за над 685 млн. долара. (Маслодайките семена не са включени в статистиката за храните).
Според анализ на Българската стопанска камара, вносът на украински слънчоглед в България за 2022 г. е възлязъл на 940 хиляди тона. Съответно може да пресметнем средната цена на тон украински слънчоглед за годината: около 725 долара. През май 2022 г. тон слънчоглед в България е струвал 1570 лв., т.е. поне 100 долара за тон повече от украинския.
Какво се случва с всичкия този слънчоглед, навлизащ в България? Българската маслодобивна индустрия е една от най-важните в сектора на хранително-вкусовата промишленост, с около 15 големи предприятия и приходи от близо 2.2 млрд. лв. през 2020 г. Основното количество на произвежданите в страната растителни масла отива за износ – ако може да преценим по изказванията на представители на индустрията, около 80% от произвежданото олио отива за износ.
За 2022 г. износът на растителни масла от България достига рекордните 1.733 милиарда долара. Това е повече от два пъти повече, отколкото в предходната година. Освен това, България изнася и слънчогледово семе – на стойност общо 880 милиона долара. Тази данни са онагледени на втората графика.
Какво се оказва? България изнася за света повече слънчогледово семе, отколкото внася от Украйна. Това, от една страна, определено говори за сериозен реекспорт на украински слънчоглед, което чисто финансово е изгодно за България. По-важно е, че българската преработваща промишленост е добре осигурена със суровини.
Това е то „добавена стойност“: разполагаш с преработващ капацитет, внасяш суровини и изнасяш готова продукция. За националната икономика остава ползата от разкритите работни места, платените данъци и осигуровки и по-високото технологично развитие. Ако пазарът е конкурентен – за което в България отговаря цяла комисия, КЗК – това означава и по-ниски цени на вътрешния пазар.
Защо тогава е тази враждебност от страна на българските зърнопроизводители срещу отмяната на забраната за внос на украинско зърно (впрочем забрана, въведена от ЕК и срещу която производителите на растителни масла в България остро възразиха)?
Чисто по икономически причини, те не би трябвало да са против. Минимален и инцидентен е вносът на украинска пшеница и царевица. По отношение на слънчогледа те биха могли да се оплачат – но, от друга страна, обществото трябва да бъде информирано, че протестът срещу слънчогледовия внос е егоистичен и не отчита интересите на цялата икономика.
Без вносен слънчоглед голямата индустрия за производство на растителни масла в България ще работи под капацитета си, което означава по-малко работни места и данъчни приходи.
По данни на МЗХ, през 2021 г. производителите на слънчоглед са събрали почти 2 млн. тона продукция, оценена на 2 млрд. лв., с 15.6% годишен ръст на общото производство и 14% ръст на средните добиви. При високите световни цени, това бе една много добра година.
Но в земеделието добрите години са последвани от лоши, затова отговорните стопани не трябва да харчат всичките си пари за скъпи коли и къщи, а да формират и резерви.
2023 г. не е благоприятна за реколтата на слънчогледа, а цените са двойно по-ниски от предходната година. Без украински внос, олиото на вътрешния пазар ще стане дефицитно и цените му ще се повишат над международните, което буквално „ще налее масло“ в огъня на инфлацията. По ирония, много от застъпниците на позицията „против украинското, в защита на българското“ са най-уязвими за подобни ценови подскоци.
Но точно това е свойствено за надвисналия протест: той не се позовава на логиката и не претегля обективно фактите и обществения интерес, а яхва емоциите и експлоатира справедливото възмущение на българите, че се храним с вносна, а не родна храна.
А причината за това, че ядем испански вместо добруджански пържоли и в селата цари демографски вакуум, са имено зърнопроизводителите – развяващи знаме на „национален протест в защита на родното селско стопанство“.
Да, готвеният протест на зърнопроизводителите потъпква икономическата логика, като безочливо прехвърля върху Украйна тяхната собствена вина за състоянието на българското село. Но, от друга страна, в него има биеща на очи политическа логика.
Защо се стигна дотам да се насочва зърно от Украйна в България? Основно оръжие на Русия във войната срещу Украйна е блокадата на морските й пристанища. В началото на 2022 г. с руската инвазия милиони тонове зърно замръзнаха в складовете около Одеса, Черноморск и Южне. Независимо от последвалия скок на световните борсови цени, износът на украинско зърно, най-вече пшеница, за годината спадна с почти 3 млрд. долара.
Украинското зърно се изнася основно за развиващите се страни: за мирната 2021 г. износът за Алжир бе 125 млн. долара, за Бангладеш 192 млн. долара, за Китай 2.5 милиарда долара, за Египет 1.38 милиарда долара, за Етиопия 144 млн. долара и т.н. Сред купувачите се нареждаха и развити страни като Белгия, Германия, Унгария, Италия.
Когато Русия блокира износа на украинско зърно, много страни в Глобалния Юг бяха заплашени от масов глад. За да не унищожи и без това бедствената репутация на страната си, руският президент Владимир Путин договори с посредничеството на Турция зърнена сделка: свободен коридор за украинското зърно. Русия дори си запази правото да проверява украинските съдове преди навлизането им в Босфора дали не пренасят оръжие.
Така по света бяха доставени 33 млн. т украинско зърно. Но на 17 юли 2023 г. зърнената сделка изтече и Русия поднови ударите си срещу украинските зърнени пристанища.
Русия настоява за охлабване на наложените й санкции в замяна на подновяване на зърнената сделка. Иска нейната селскостопанска банка, Росселхозбанк, отново да бъде включена в системата за международни разплащания SWIFT, от която бе изключена през юни 2022 г.
Охлабване на санкциите срещу Русия би означавало някаква форма на легитимация за политиката на Путин; някакво ранно признаване на постигнатото във войната статукво. Това би било голяма победа за руската дипломация.
От друга страна, икономиката на Украйна отчаяно се нуждае от валутни приходи. Ако те бъдат спрени, боеспособността на врага ще се срине. Освен това, населението на Украйна се нуждае от непрестанно потвърждение, че „свободният свят“ е зад гърба му.
Тук на сцената излизат българските зърнопроизводители – с огромна икономическа мощ (чистите печалби на сектора за 2022 г. са 2.4 милиарда лева, според директора на НАП), до голяма степен формирана благодарение на европейските субсидии. Те атакуват българското правителство, което – ден преди това да стане задължително заради съответно решение на Европейската комисия – е отменило забраната за внос на зърно от Украйна.
Освен обичайните евросубсидии, зърнопроизводителите ползват европейски и национални субсидии заради ефектите от войната. Да, но те са „за родното и против правителството“ – и напълно съзнателно се превръщат в ударна сила на Южния Зърнен Фронт.
Предвид голямото местно производство и транспортните разходи, Украйна надали ще реализира в България някакви количества пшеница или царевица. В момента украинско зърно се изнася за други страни от румънското пристанище Констанца, а дотам стига първо с тирове до Дунава, после по речни канали от пристанищата в Измаил и Рени.
По отношение на слънчогледа, видяхме, че българската икономика е заинтересувана от вноса на украинска суровина за мащабната родна индустрия.
Фон на всичко това е общата аграрна политика на Европейския съюз, от която българското селско стопанство може и да е понесло щети като цяло – но конкретно зърнопроизводителите са извлекли огромни печалби.
Очевидно е, че в протеста на зърнопроизводителите не става дума за икономика, а за голяма политика. Сенчестите властови центрове в България, лоялни към Москва, упражняват влияние в редиците на няколко големи аграрни браншови организации. Те са дали команда за настъпление на Южния Зърнен Фронт. И тогава браншовиците са издигнали популисткия – и циничен, в техните ръце – лозунг „Пазете българското селско стопанство!“
Очакват се провокации; ще се надигне и оправдан гняв сред обикновените хора, ударени от арендаторите с по-ниски ренти. Правителството на България не трябва да се поддава, тъй като алтернативата е тежка политическа, икономическа и финансова дестабилизация, скъсване на България със света на Европа и завръщане в орбитата на евразийските империи.
В дългосрочен план, България трябва да работи за диверсификация на своето земеделие към производства с висока добавена стойност. За това се говори от дълги години, но все има нещо по-важно, все има пожари да се гасят. По тази причина малобройната клика на арендаторите поставя ултиматуми за търговската и международната национална политика.
В моменти като този ясно лъсват последиците от вечната българска политическа инерция. Задача номер едно е да се устои на опита за дестабилизация на властта. Непосредствено след това трябва да започне работа върху дългосрочна политика, която ще превърне българското селско стопанство в нещо повече от зърно.
Споделете статията:
Точно и без емоции, качвам го и на моята страница във Фейсбук!
Поздравления!