Насилие и икономика

България тази седмица е обхваната от многолюдни протести против насилието в обществото и в подкрепа на малтретирана и неполучила правосъдие девойка. Моментът е подходящ да се запитаме какво причинява насилието на нашата икономика.

Тук школите са две: едната казва, че насилието всъщност е в основата на икономическото развитие. Огромното богатство на Запада е построено върху робски кръв и пот. Да си предприемчив означава да си агресивен, допълват други: „творческото разрушение“, мислено като фундаментален стопански механизъм, в крайна сметка означава унищожение на конкурента. Да смекчим думата и да го наречем „принуда“ – и ще стигнем до базовия принцип на капиталистическата система: пак е насилие, но не с нож и юмруци, а с кредит, цена на труда, достъп до жилище, технологии, търговски споразумения и т.н.

Конкретно за физическото насилие, ако то бъде монополизирано от властта, примери като смъртното наказание в Сингапур и налагането на ред от някои по-умерени авторитарни режими говорят, че „здравата ръка на властта“ може да се разглежда и като социално благо. Со кротце, со благо и со малко кютек. Използването на насилие от държавата предотвратява частното насилие и така средата на живот става по-добра за консумация и бизнес.

Но има и мислители, които виждат най-добри условия за икономиката тогава, когато насилието не е запазено само за държавата. Вижте Дивия Запад: именно на границата, където законите не са толкова стриктни, икономическата динамика е най-голяма. Състояния се печелят за една нощ и също толкова бързо сменят притежателя си. Нека първо натрупаме богатство в по-„свободна“ среда – внушава този ред на мисли – и после насилието само ще отшуми. В България днес сякаш доминира точно тази гледна точка.

Втората школа твърди, че любители на насилието никога не са липсвали, но са малцинство; обществото е изградено предимно от хора и семейства, които искат спокойно да си гледат живота, без да пречат на никого. По-добри икономически резултати на национално ниво са възможни, само когато предразположените към насилие хора и групи се неутрализират. Ако се постигне мир и порядък в обществото, също и икономическите резултати ще се подобрят, защото хората ще са икономически по-активни.

Връзката между ограничаването на насилието и по-добрите икономически резултати се осъществява посредством механизма „усещане за честност“. Ако хората / семействата бъдат убедени, че правилата на играта са еднакви за всички – че няма привилегировани индивиди и групи, които със сила и подлост ще им отнемат постигнатото – те ще са по-склонни да започват нов бизнес. Мирните хора ще теглят дългосрочни кредити и изобщо ще мислят дългосрочно. Това означава инвестиции, повече продукция, по-малко емиграция и т.н.

Може да говорим за насилието теоретично, но то винаги се преживява лично. Затова и ще използвам личен пример, който ще ни отведе по-напред в анализа на проблема. Ключовата роля на усещането за честност в обществото за постигане на по-добри икономически резултати е тема, развита в популярна книга, чиито двама автори са носители на Нобелова награда по икономика – Акерлоф за 2001 г. и Шилер за 2013 г. Засегнах икономическата роля на честността в дисертацията си: не като централен, но все пак като важен момент.

Реакцията на един от рецензентите на моя дисертационен труд, днес професор, беше страховита: „Как си позволяваш да пишеш подобни неща?! Такава връзка не съществува. Това не е икономика! Да се изреже! Всичко да се пренапише!“ Няма да назова този академичен кадър поименно, единствено за да не злепоставя хората, които работят с него. После му изпратих книгата на Нобеловите лауреати, където се говори колко важно е усещането за честност – а той ми отвърна, че не съм разбрал какво пише в нея.

Разбира се, запазих пасажа за честността в дисертацията, но ако нямах по-силни от него поддръжници, провалът й бе гарантиран. Няма значение колко съм мислил, чел, писал, какви таланти и резултати имам – по-силният в академичния свят, ако по някаква причина реши, може да ме „насили“ с лекота.

Насилието се проявява далеч не само във физически план, а и с думи и в решения: на съдилища, комисии и всевъзможни групови органи, имащи за цел запазване на статуквото. Насилието се крие зад всевъзможни маски: в индивидуален план – зад ревност, „любов“, „родолюбие“ и т.н. В групите и организациите – зад академична автономност, независимост на съда, независимост на централната банка и всякакви концепции, даващи възможност на силните на деня да мачкат по-слабите, запазвайки благовидна почтеност.

Така стигаме до въпроса за структурното насилие, към което според мен трябва да се насочи изостреното внимание на разбуненото българско общество. „Структурно насилие“ е термин, предложен през 1969 г. от норвежския социолог Йохан Галтунг, за да опише насилието не като индивидуален акт, а като нещо, вградено в социалната структура и институции. Понятието за структурно насилие, пречещо на хората да постигнат добро качество на живота, се използва широко от социални критици като Дейвид Гребър.

Трябва решително да осъдим „класическото“, или директно насилие, евентуално като добавим към него и вербалното насилие – но вредите от структурното насилие са несравними (макар че двата типа насилие са тясно свързани). Структурното насилие се проявява в сфери като право, финанси, здравеопазване, образование, социално осигуряване, медии и т.н. Да дадем примери от българската реалност:

• Регресивната данъчна система. Хората с по-ниски доходи внасят като данъци и осигуровки по-висок процент, отколкото хората с по-високи доходи.
• Валутен борд: рестриктивен паричен режим, който изкуствено намалява парите в икономиката и така понижава цената на труда (заплатите), в допълнение финансира по-развити от България икономики, чиито ценни книжа сме задължени да купуваме.
• Мързелива и/или избирателно работеща прокуратура. Подкупни съдии, безнаказано изкривяващи правосъдието. Липса на една едничка наказателна присъда за корупция по високите етажи на властта – в страна с високо ниво на корупция, която при това отделя за правосъдната си система много висок дял от своя БВП.
• Органи на реда, които си позволяват своеволия с гражданите; полицаи със съмнителен морал и нисък коефициент на интелигентност, осигуряващи „чадъри“ над престъпни структури – наркотици, трафик на хора и т.н.
• Средни училища, в които се насърчава зубренето и се наказва любознателността. Училищни директори, които бързо „освобождават“ учители със собствено мнение. Училища с конкурсен прием, в които винаги има място за децата на важните хора.
• Здравна система, в която българите плащат от джоба си висок процент от (лошите) здравни услуги, които получават. Лични лекари, за посещение на които се чака със седмици. Ръководители на държавни болници, които бързо стават милионери.
• Хаотично строителство, липса на градско планиране и естетика в градската среда.
• Медии, раздухващи случаите на директно насилие, за да държат обществото в екзистенциален ужас, умишлено замитайки въпроса за структурното насилие.
• Структурно насилие е и това, че повече от десетилетие инфраструктурните инвестиции се насочваха към Южна България и големите населени места, а Северна България и малките селища бяха пренебрегвани.
• Власт на посредствеността и ненаказаност за плагиатството в академичната сфера.

Ето над десет примера за структурно насилие в България – някои с решаващо значение, други по-скоро допълващи общата картина. Структурните несправедливости, водещи до насилие върху ума и здравето на хората в България, са сигурно стотици, може би хиляди.

В сърцето на обществената буря днес е фактът, че структурите на властта в държавата (полиция, прокуратура, съдилища) действат координирано и енергично, когато трябва да се освободи/оправдае престъпник, и са мудни, когато трябва да въздадат справедливост на някой незначителен мирен гражданин. Така усещането за нечестност сред хората се сгъстява. В такава среда едно от най-рационалните решения е да напуснеш, или да изпратиш децата си в чужбина – което също е в интерес на структурното насилие, защото несъгласните с несправедливостта намаляват.

Друго рационално решение е да възпитаваш децата си в агресивни ценности. Отчуждението от обществения живот – вместо да се бориш или да си правиш труда да бягаш – също е плод на насилие. Българското общество, съответно икономика, е изтъкано от насилие: на посредствените срещу способните и работливите, на нагаждачите и връзкарите срещу отговорните и честните.

Във всички общества е така, но в България това насилие се е институционализирало, превърнало се е в главна характеристика на системата. Нещо като апартейд, но спрямо свестните хора – които у нас се считат за луди. За да се радва на по-добро качество на живота, българското общество трябва да насочи гнева си не просто срещу насилието, а срещу структурното насилие.