От Катин до Буча

Открай време Кремъл обявява за предател и враг всеки, който му потърси сметка за извършените зверства

„Съвсем наскоро съветските архивисти и историци откриха някои документи за полските военнослужещи, държани в Козелския, Старобелския и Осташковския лагери на НКВД в СССР. От тях произтича, че през април-май 1940 г. от приблизително 15 хиляди полски офицери, държани в тези три лагера, 394 са прехвърлени в Грязовецкия лагер. Основната част е била „предадена в разпореждане“ на управленията на НКВД… Съветската страна, изразявайки дълбоко съжаление във връзка с Катинската трагедия, заявява, че тя представлява едно от тежките престъпления на сталинизма.“

Това е специално изявление на Телеграфната агенция на Съветския Съюз от 13 април 1990 г. във връзка с Катинското клане – разстрелът на десетки хиляди полски офицери край село Катин в близост до руския град Смоленск. Признанието на съветската вина идва след личната намеса на Михаил Горбачов, последният лидер на СССР. Според сегашните войнствени нагласи в Руската федерация, Горбачов е едва ли не национален предател, защото доброволно е сложил край на Съветската империя. Дали официална Москва вижда и в разкриването на истината за Катин непростима слабост на Горбачов?

Историята на зверствата в Катин е добре известна, но нека я разкажем и тук, като добавим и някои по-слабо известни детайли. И така, 17 дни, след като Германия нахлува в Полша и така поставя началото на Втората световна война, в полска територия влизат и руски войски. След не особено ожесточени схватки между притиснатите в менгеме поляци и милионната руска армия, СССР заграбва около 200 000 кв. км полска територия.

Западните сили не реагират на тази инвазия, тъй като са фиксирани върху заплахата от Хитлер и не искат нов враг в лицето на Москва. А СССР оправдава завладяването на източна Полша с необходимостта да се гарантира сигурността на белоруското и украинското население, живеещо там. Следва пленяване на стотици хиляди полски войници, както и на 20 000 полски офицери, наричани днес „цветът на полската нация“.

През 1941 г. Германия напада СССР и съответно окупира западните територии на Русия. През 1943 г. германците попадат на масови гробове на поляци. Те незабавно обвиняват Москва за убийствата и се опитват да дадат възможно най-голяма гласност на находката си, като инициират международни медицински разследвания и привличат вниманието на световните медии. Мотивите им са ясни: като разкриват зверствата на съветския режим, германците оправдават своите собствени.

Реакцията на Москва е пълно отричане: убийците на поляците били германците, завзели след лятото на 1941 г. териториите, където са намерени гробовете. Такава до 1990 г. е позицията и на целия Съветски лагер, включително България: съветска връзка в клането в Катин се отрича енергично и вината се хвърля върху хитлеристите. Както знаем, историята се пише от победителите, а и германците във Втората световна война са дали предостатъчно примери на жестокост и откровен геноцид.

Но точно този път фактите са на страната на германците. Историята, разказвана в германските медии от онова време гласи следното. В началото на 1943 г. селянинът Киселов, 74 годишен, подшушнал на полски шофьори: „Някой път идете нагоре в гората на Катин.“ Телата на полските офицери били плитко заровени, окупаторите бързо намират няколко масови гроба и преброяват 12 000 трупа.

Пред бързо сформираната комисия за разследване на случая местният жител съобщава, че през пролетта на 1940 г. месеци наред на гарата Гниздова пристигали полски офицери. Месеци наред, той чувал изстрели от гората Катин.

В желанието си да хвърли вина върху врага си, германската страна организира официално протоколиране на находките в масовите гробове, извършено от 12 европейски учени – медици. Сред тях е и българинът доц. д-р Марков (трагичната му съдба след 9 септември 1944 г. е проследена от проф. д-р Ани Златева). Прави впечатление, че германски представител не е включен в европейската лекарска комисия.

Една от най-важните констатации при медицинското обследване е дело на д-р Оршос от Будапеща, професор по съдебна медицина и криминалистика: „Тук се касае за една варовита чуплива няколкопластова инкрустация на повърхността на вече глинестата, хомогенизирана мозъчна каша. Такива явления не се срещат при трупове, които са лежали по-малко от 3 години в гроба“.

Протоколът на учените-медици е подписан на 30 април 1943 г. Това означава, че труповете са хвърлени в земята в началото на 1940 г. и съответно единствено съветската страна може да носи вина за тях. „Най-отдолу са лежали подпоручиците, а най-отгоре генералите“ – коментират лекарите. Тоест, убийствата не са ставали хаотично, а по план: в единия масов гроб са намерени пет пласта тела, с по 500 тела на пласт. Според сега известните архивни документи, общо са били екзекутирани 21 857 души.

Протоколът след инспекцията на масовите гробове е подписан и от българина д-р Марков. След 1945 г. той е принуден от новата власт да се отметне от заключенията си.

Убивали ги с вързани ръце (начинът на връзване бил типичният за НКВД), с изстрел в тила. Но тъй като пистолетите на убийците били малокалибрени, някои поляци не умирали от първия път: намерени са черепи и с по три куршума вътре.

Дори по време на война светът не може да остане безучастен пред подобни зверства. Още повече самите поляци. Научавайки от германските медии за масовите екзекуции, намиращото се в Лондон Задгранично полско правителство начело с генерал Владислав Шикорски настоява за разяснения от Москва. Това искане силно разгневява Сталин. Съветският лидер пише писмо на Чърчил, че „полското правителство застава на позиция на враждебни отношения към Съветския съюз.“ Четири дни по-късно, на 25 април 1943 г., СССР официално къса дипломатическите си отношения с полското правителство.

Чърчил е в смут заради руско-полския разрив, но не заема открито полската страна, от страх да не влоши отношенията си със силния съюзник. Пита открито Сталин дали за конфликта не носи вина конкретен човек от полското правителство. Сталин многозначително отбелязва, че в самото полско ръководство има много различни „прохитлеровски елементи“. Скоро след това, на 4 юли 1943 г., ген. Шикорски загива в самолетна катастрофа на борда на британски самолет. За Шикорски казват, че е най-талантливият от полските лидери от онова отчаяно време.

Твърде много случайни съвпадения: на 10 април 2010 г. на полското гробище в Катин предстои отбелязването на 70-годишнината от престъплението, извършено на това място. Призналата – заради „слабостта“ на Горбачов – вината си Руска федерация е поканила на събитието полския президент Лех Качински. Президентът пристига, придружен от голям брой политици, дипломати, общественици – общо 96 души, с екипажа на самолета. Всички загиват в самолетната катастрофа при кацане на летището край Смоленск.

Разбира се, ако Горбачов не беше издал кой е истинският извършител, тези 96 поляци може би още щяха да са живи. Къде се ровят?!

Разказах тази стара кървава история, защото нахлулата в Украйна Руска федерация днес отхвърля по същия начин, както за Катин, вина за каквито и да е военни престъпления. Буча? Украинските фашисти сами си избиват населението, за да обвинят после нас. Мариупол? Всички там са фашисти и убийци на руснаци. Обстрелване на жилищни блокове в мирни градове? Фашизираните украинци използват мирното население за жив щит… Бородянка? Те сами си разрушават блоковете, за да могат после да ни набедят. Изнасилени жени? Те сами си го просеха, знаем ги. Пък и на война, знаете…  

Дмитрий Песков, прессекретар: „Събитията в Буча са добре планирана инсинуация“. Сергей Лавров, външен министър: Ситуацията в Буча е „фейк атака“ и Москва „провежда разследване на зверствата, извършени от неонацисти“. Александър Лукашенко, президент на Беларус: събитията в Буча са „психологическа операция, проведена от англичаните“. Владимир Путин, президент на Руската федерация: „Събитията в Буча напомнят на провокациите, които устройваха в Сирия, за да обвинят Дамаск за използване на химическо оръжие. После се изясни, че това е фейк. Такъв фейк е и Буча.“

Наглата руска военна пропаганда може да продължава в този дух до безкрайност. Но поне в един случай Клио е решила да не остави писането на историята на победителите, а да посочи с пръст виновните, които половин век отричаха своите престъпления срещу човечеството.

Совинформбюро, 15 април 1943 г. „Клеветниците на Гьобелс през последните два-три дни разпространяват гнусни клеветнически измислици за ужким случилото се през пролетта на 1940 г. в района на Смоленск масово разстрелване от съветски органи на полски офицери. Немско-фашистките мерзавци в тази своя нова чудовищна измишльотина не се спират пред най-безсрамната и подла лъжа, с която те се опитват да прикрият нечуваните престъпления, извършени – както това сега е очевидно – от тях самите.“ (Откъс от „Гнусните измислици на немско-фашистките палачи“).    

От гледна точка на човешката история, СССР е бил най-могъщ именно на 14 април 1990 г., когато е намерил сили да признае за извършеното престъпление в Катин. Кога – и дали изобщо – Руската федерация ще събере отново нужните сили, за да си признае греха срещу Украйна? И дали този, който ще дръзне да признае руския грях, отново ще бъде заклеймен като „слаб лидер“?

Зверства срещу беззащитно мирно население. Лепене на етикета „фашизирани елементи“ на онези, които ти държат сметка. Агресия с цел „гарантиране на безопасността“ на славянски народи. Прехвърляне на вината за собствените ти престъпления на врага. Жажда за завземане на територия на съседни народи. Жестока омраза към тези съседни народи – ако дръзнат да не ти се подчиняват като роби. Всъщност, какво се е променило за последните 82 години в Русия?

Качеството на изразните средства, използвани в пропагандата: преди говореха за „гнусни клеветнически измислици за ужким случилото се“, сега се ограничават с чуждицата „фейк“. Както и серийният номер на оръжията.

Очаквайте текста „Хитлеристката пропаганда за освободените от СССР украинци“

Използвани материали:

Сигналъ. Юни 1943 г. Кн. 1: „Европа обвинява“. Кн. 2: „Документът Катин“.

Златева, А. 2004. Залогът Катин и българската следа в него. Историческо бъдеще, 1-2/2004, стр. 206-230.

Муратбекович, Б. 2017. Советско-польские отношения в 1939-1945 годы. (дипломна работа, Национален изследователски Томски държавен университет.)

Прудникова, Е., Чигирин, И. 2011. Катынь: Ложь, ставшая историей. „Олма Медиа Групп“, Москва.

Книгата на Прудникова и Чигирин от 2011 г. – на гребена на надигащия се руски шовинизъм – твърди, че руската следа в Катин е лъжа. Точно обратното разбираме от огромния сборник с архивни документи със съставител Н. Лебедева (Катынь. Март 1940 – сентябрь 2000. Расстрел. Судьбы живых. Эхо Катыни. Документы. 2001. „Весь Мир“, Москва). В този сборник например е поместено фотокопие от „съвършено секретно“ писмо от Председателя на комитета за държавна безопасност до Никита Хрушчов, който предлага – тъй като „по отношение на разстреляните в Катинската гора съществува официална версия“, да се унищожат всички отчетни дела на разстреляните поляци „по горепосочената операция“.