Личното стопанство отново е на мода. Трябва да спрем да даваме пари за глупости: не само заради инфлацията, а и заради здравето си и бъдещето на нашите деца
Трябва да организираме глобална „стачка на купувачите.“ 1. Когато хората купуват по-малко, това намалява инфлацията. 2. Много хора преяждат и наднорменото им тегло съкращава живота им. 3. Купуваме твърде много дрехи. 4. „По-малко може да е повече“. Спрете безкрайното купуване и растежа. Нека живеем по-икономично и по-добре.
Хареса ли ви горният абзац? Излязъл е вчера, 26 април 2022 г., от клавиатурата на Филип Котлър, наричан „гуру“ и „баща“ на маркетинга. Котлър преподава маркетинг вече 60 години и неговите учебници са най-влиятелните в тази дисциплина (Принципи на маркетинга в съавторство с Гари Армстронг дотук има 17 издания).
Та този стълб на съвременния маркетинг ни съветва настойчиво в Туитър: „Спрете безкрайното купуване!“ Конкретният повод е разразилата се инфлация, но в думите на Котлър прозира и още нещо: ще започнем да живеем по-добре, ако започнем да купуваме по-малко.
За съжаление Котлър стигна до този извод чак на 91-годишна възраст. За по-младите и амбициозни хора сентенцията „По-малко може да е повече“ е засенчена от всеобщия принцип на капиталистическото общество: „Колкото повече, толкова повече“.
Да, този принцип е всеобщ – но не е природен закон. Това е ценност, забита като гвоздей в масовото съзнание с тежкия чук на масовите медии. А ценностите може да се променят, макар и мъчно. Например, икономистите на развитието доказаха, че в общия случай хората не са бедни, защото са мързеливи, а са мързеливи, защото са бедни. Ако обществото се измъкне от капана на бедността, трудовият морал също ще се повиши.
Но мъдростта, в чийто изразител се превръща Котлър, иска от нас повече: едновременно и да не сме мързеливи, и да ограничим своето потребление. Това предполага по-зрели хора, но най-вече зряло общество. Път към постигането на подобна зрялост е например по-краткият работен ден. Още Кейнс предрече, че ще работим по 15 часа на седмица, а в останалото време ще се занимаваме с наука и изкуство – и който продължава да се бори за пари в такова общество на изобилието, ще се възприема като „патологичен случай.“
Не ви ли се е случвало? Хващате се на втора или трета работа, за да повишите доходите си. Толкова сте потънали в работа, че ставате невнимателни: заради стреса пропускате срок и си навличате глоба; чупите колата и плащате за скъп ремонт; прегаряте вечерята и изхвърляте скъпи хранителни продукти; разболявате се и харчите пари за лекарства. Нямате време да помагате на детето с уроците и плащате на учител. Наемате фирма да ви почисти прозорците за Великден, защото сте на работа. Нямате време да търсите подарък на близък и в последния момент купувате каквото и да е, стига да е скъпо.
Всичко това обезсмисля допълнителния ни доход, спечелен с допълнителен труд. Да се откажеш от прекомерен труд не е мързел, а икономически целесъобразно решение. В микроикономиката е известно, че големият мащаб на производството води до икономии само до определена точка; след нея разходите отново започват да нарастват, защото размерът просто става неподатлив на управление. Същото и с хората: когато „икономиката“ стане твърде много, започваме да живеем „неикономично.“
На нивото на макроикономиката нещата са принципно същите, с някои нюанси. Наскоро един българин, всъщност го познавате, доказа централната роля на маркетинга за поддържане на икономическия растеж. Ако хората не консумират (или ако не се води постоянна война, в други политически режими) – няма растеж. Няма геостратегическо надмощие, банките не прибират лихви и класовият въпрос отново излиза на преден план.
Пълен ужас! Затова трябва да се консумира непрекъснато и все повече, за предпочитане на кредит – и/или да се води непрекъсната война, натоварваща производствените мощности. Търсенето трябва да се гарантира, защото макроикономиката има навика да поляга в състояние на ниско равновесие, а това не е по вкуса нито на политиците, нито на финансовите властелини.
Въпросът е, че консумацията, когато не е осигурена с достатъчно насрещно предлагане, води до ръст на цените. Сегашната глобална инфлация – нарекох я еко-инфлация – вече изяде значителна част от покупателната сила и спестяванията на домакинствата и може би няма да се укроти, докато не погълне 25-40% от нашето богатство.
Как може да се противодейства на инфлацията? Няма полезни решения: просто парите са станали твърде много. Не стоките са станали по-скъпи, а парите са се обезценили. Правителственият контрол на цените е рецепта за създаване на черен пазар. А и всички планови механизми: вдигане на лихвите, ценови тавани, замразяване на заплати, насърчаване на допълнително производство, иновации за заместители – изискват време.
Ако може да се направи нещо срещу инфлацията тук и сега, то е на индивидуално ниво: „Спасението на давещите се от инфлация е в ръцете на самите давещи се.“ Решения за домакинствата в режим на обезценяване на парите са: 1. Собствено производство. 2. Намаляване на излишната консумация. 3. Инвестиране на спестяванията в решения, които в бъдеще ще намалят разходите. 4. Пускане в стопанска употреба на бездействащи активи.
Филип Котлър обръща внимание на втория вариант. Това е близко до логиката: ако цената на краставиците скочи тройно, яж зеле и моркови. Ако цената на дрехите скочи с 50%, пази си дрехите и ги износвай, преди да ги хвърлиш. А всъщност най-добре купувай по-скъпи и трайни облекла, отколкото уж евтини еднодневки.
Подобни решения са очевидни и много делови хора ги разбират и следват. Но изведнъж една триглава ламя надава ужасен рев: как така да си ограничим консумацията? Едната глава са десните либертарианци, които бълват огън всеки път, когато от индивида се очаква да направи нещо в името на общото добро. Втората са финансовите капиталисти. Третата са левите сиромахомили, които твърдят, че повечето хора не могат да си осигурят дори нужните калории, камо ли да имат излишно потребление, което да могат да намалят.
Много хора с ограничени доходи взимат нерационални икономически решения, които ги ощетяват допълнително. Пръскане за цигари на парите, които трябва да осигурят храна и учебници на децата (по правило, бедните пушат повече от богатите); увлечение по губи-време занимания (гледане на дълги сериали и на всеки футболен мач по телевизията); хазарт (спомнете си, че билетчета търкаха най-бедните); податливост при промоции и покупка на стоки не по джоба; стари неикономични автомобили вместо велосипед или мотопед… Много са вредните навици, които правят бедните хора още по-бедни.
Левите популисти, на думи загрижени за бедните прослойки, би следвало да се борят срещу тези „пиявици на доходите“ дори в периоди на икономически подем. Не го правят. А сега, когато инфлацията притиска тежко народа, те раздират дрехите си, щом само чуят призива, че излишните разходи трябва да се зачеркнат. Очевидно въпросът не опира до загриженост за бедните, а до жажда за власт.
Преди 31 години българският министър-председател Димитър Попов беше осмян, защото каза: „За Бога, братя, не купувайте!“ (Пълният цитат гласи: „За бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, но е много скъпо, защото след 30 – 40 дни цените ще паднат, а вие ще сте похарчили парите си и няма да можете да купите най-необходимото ви.“)
Попов бил икономически неук – капиталистическата икономика не работела по този начин. Но виж ти, един от най-авторитетните специалисти по капиталистическа икономика днес ни съветва точно същото, което някога искаше да ни каже българският премиер. Котлър е дори по-краен, защото не ни успокоява, че след 30-40 дни цените ще паднат. Няма да паднат. В обозримо бъдеще ще живеем в еко-инфлация.
За да оцелеем в нея, трябва да се адаптираме към режим на по-малка консумация. Не само заради покупателната ни сила, а и заради собственото ни здраве, и заради житейските шансове на нашите деца и внуци. Трябва ли изобщо да казваме, че всяка изядена вафла, произведена с палмово масло вещае по-лоша природна среда за следващото поколение?
Нужно ли е да обясняваме, че карайки по магистралата със 110 вместо със 140 км/ч. ще намалим разхода на гориво с 5-8 лева на 100 изминати километра, като това ще ни забави с не повече от половин час – а рискът от смъртоносен инцидент на пътя намалява? Преди време испанското правителство ограничи максималната разрешена скорост, за да помогне на доходите на населението в Голямата рецесия. Точно от такива неща се нуждаем и сега.
Трябва да запушим уши за песента на маркетинговите сирени. Нека прочетем отново Ерих Фром: „Като опиати или като чиста хипноза [рекламните методи] потъпкват и осакатяват капацитета за критично мислене на клиента…“ (Бягство от свободата, IV глава).
Съзнателното ограничаване на потреблението като средство за борба с инфлацията не е типично в наши дни, но не е нещо изключително. Методът например бе прилаган с успех по време на Втората световна война от САЩ и Великобритания. Да повторим: нужно е да ограничим потреблението си не само заради инфлацията, а и заради нашето собствено здраве, и заради природата, от която зависи бъдещето на нашите деца.
Споделете статията: