Златният век свърши с Варненското съкровище

Народите, които все търсят повод да изтъкнат, че определени неща от тяхното материално или духовно наследство са „най-стари в света“, често страдат от комплекс за малоценност. Но българските изследователи на древността и многобройните любознатели с право се гордеят с Варненския халколитен некропол и най-старото обработено злато в света – при това обработено с поразително умение и вкус. Освен че е най-старо, Варненското съкровище в известен смисъл е и най-ново: в него за пръв път се наблюдават признаци на социално разслояване и високо имуществено неравенство.

За да разберем какво представлява Варненското съкровище, нека първо опитаме да опишем света преди него. Стара Европа – така някои учени наричат Балканите в древността: земите на днешна България, Сърбия, Румъния, Босна и Херцеговина, Косово, Албания, С. Македония, Южна Унгария, Централна и Източна Хърватия и Северна Гърция.

Запознатите с постиженията на археологията от последните десетилетия знаят, че във времето на неолита и енеолита (новокаменната и каменно-медната епохи) икономическият и културен център на Европа се намира в югоизточната част на континента. В Стара Европа има гъста селищна мрежа, практикува се земеделие и животновъдство, усъвършенстват се внесените от Анатолия (керамика, тъкачество) и възникват нови отрасли от материалното производство като металургията. Процъфтява международната търговия: не примитивна обмяна, а истинска търговия, тъй като възникват и първите пари – солта.

Не по-малко впечатляващ от този материален напредък е общественият ред, който го поражда. Ако някъде някога на света е имало общество на равенството и изобилието, това е била Стара Европа в периода от 6500-4500 г. пр.н.е.

Специалистите са съгласни, че „неолитният пакет“ – земеделие, животновъдство, грънчарство, тъкачество и т.н. – пристига в Стара Европа с няколко хилядолетия закъснение, след като се появява за пръв път в Плодородния полумесец. Относно демографския компонент мненията се различават, но надали от юг са нахлули пълчища. По-скоро новата произвеждаща култура се е прехвърляла от малки мигриращи на север групи: „културен вирус“, заразил малобройното местно население, още живеещо в мезолитната епоха като ловци и събирачи. Формирала се е амалгама от двата етнически субстрата, оказала се изключително успешна в „свободната“ и благоприятна околна среда – изживяваща климатичен максимум, с температури 3° по-високи от днешните.

Според изтъкнатата археоложка Хенриета Тодорова на някои места енеолитните селища (до средата на 1990-те се използва и терминът халколитни) отстоели на само 6-8 км едно от друго. На практика, гъстотата на селищната мрежа била подобна на днешната, макар разбира се броят на жителите в селищата не бил като днешния: типичният размер бил 18-20 къщи с общо около 60-100 души.

Многобройните разкопани селища от неолита и енеолита из Стара Европа позволяват да заключим, че това е било егалитарно общество: по размера и вида на къщите, запазените в тях лични вещи, общата селищна планировка и съдържанието на гробния инвентар не се откриват признаци, че някой е бил решително по-важен от другите. Най-малката социална единица била семейната двойка, разполагаща със собствена къща. Но тази единица не била самостоятелна: 4-5 двойки образували фамилия с общ родоначалник: „отделен производствен колектив в рамките на общината“.

Пример е енеолитната селищна могила край Поляново, Търговищко (виж илюстрацията): домовете се групират по „квартали“ около общо дворче. Цялото селище е разделено на четири „квартала“, а всеки от тях е застроен „стряха до стряха“ и представлява един архитектурен масив с общи стопански постройки. Трето ниво на „селищната клетка“ била централната постройка, където се съхранявали семената за посев и вероятно се състояли общите за всички жители на селото празненства и ритуали.

Важно е, че инвентарът, откриван в централните постройки в много селищни могили из България, не се отличава качествено от битовите предмети, характерни за останалите къщи. Централните постройки често са двуетажни и в тях освен зърно за посев има култови принадлежности, каменни брадви (знак на авторитет), както и складове за керамика и по-голям брой хромелни камъни. Може да се заключи, че в централните двуетажни къщи са живеели старейшините: били са „старши“, но имали същия бит, същото ниво на потребление, както и останалите.

Проучванията говорят, че всички жители в селището се включвали в труда по изграждането и поддръжката на общите съоръжения – например на защитните стени на селищната могила, а защо не и в изграждането на всяка къща в селището, както е ставало в българските села до началото на XX век.

По отношение на авторитета на двата пола, археологическите находки демонстрират равноправното положение на жените в енеолитното общество. Нещо повече – повсеместният култ към богинята-майка дава основание на някои изследователи да говорят за матрилинеарно  общество (не матриархат!), при което наследяването и принадлежността към дадена фамилия се определя от семейството на жената, а не на мъжа.

Дори бегло посещение в музея ще убеди читателя, че неолитната и енеолитната култура на Стара Европа е богата. Като украса, като идейно съдържание, като майсторство на изработката – в достигналите до нас предмети от онези епохи има много повече от необходимото, от утилитарното. Това е култура, която общува с невидим свят – една духовна култура. И затова е толкова иронично, че в утвърдените исторически схеми тя се определя като примитивна: не за друго, а защото е егалитарна.

Антропологът Дейвид Гребър и археологът Дейвид Уенгроу цитират разказ от Урсула Ле Гуин (самата тя също антрополог), в който е изложен горния парадокс. Във въображаемия древен град Омелас няма царе, няма войни, няма роби, поради което днес археолозите ще нарекат такова общество „просто“. Но то не е „просто“, хората там не са по-„прости“ от днешните хора. Проблемът, че ги виждаме такива, е в нас:

„Защо приемаме, че хората, открили начин за едно голямо население да се управлява и поддържа без храмове, дворци и военни съоръжения – тоест без откровена демонстрация на арогантност, самоунижение и жестокост – са по някакъв начин по-малко сложни от тези, които не са го открили?“ Всъщност, за да може едно общество да се поддържа без вътрешно насилие, е необходима действително сложна култура.

Продължение – и хронологично, и пространствено – на Стара Европа е културата Кукутени-Трипилия, развила се в периода 5500-2750 г. пр.н.е. в земите на днешна Молдавия, Западна Украйна и Североизточна Румъния. Тя привлича вниманието на световната наука заради поразително големите за времето си селища, които археолозите откриват в последните десетилетия: смята се, че в селището край днешно Талянки са живели 15 000 жители; сходен е размерът на Небеливка и Доброводи, а в Майданец е имало 3000 къщи с население вероятно 29 000 души.

И отново: поразително е не само, и не толкова, че тези прото-градове са по-големи и по-стари с 500 години от „признатите от науката“ първи градове-държави в Месопотамия. Това, което смайва, е, че тези социални мега-образования са възникнали и са се поддържали без никаква йерархия. Гребър и Уенгроу разказват: правоъгълни къщи, пет метра широки и двойно по-дълги, с каменни основи, дървени греди, запълнени с плетени клони и измазани отгоре.

„Със своите прилежащи градини, тези къщи образуват кръгови модели, така че от птичи поглед мега-селището прилича на вътрешността на дърво – големи кръгове, запълнени с концентрични пространства“. А в центъра – там, където археолозите биха очаквали голяма сграда или гробница, няма нищо. Може би площадът се е ползвал за танци? „Стандартният археологически план на украинското мега-селище е само плът, без ядро“.

При всичките му достойнства, в цитирания труд на Гребър и Уенгроу се забелязва тенденция на идеализация: авторите твърдят, че екологичният отпечатък на самоуправляващите се мега-селища бил учудващо малък. Други автори са на различно мнение и изтъкват обезлесяването, породено от концентрацията на население, като една от причините за упадъка на тази култура. А и защо са били нужни високи каменни стени, ако животът действително е бил тъй безпроблемен?

Причината за залеза на балканския енеолит е още неотговорен от науката въпрос, като най-вероятно не става дума за една причина, а за комплекс от фактори, от които може би водеща е промяната на климата – по-сух и студен, правещ земеделието непроизводително. Но това е вече различна история.

А нашата история се завърна до големия некропол край Варна през 4500 г. пр.н.е., където златото е не само „най-старо в света“ (на други места в България са откривани и по-стари златни мъниста), но и разпределено неравномерно между гробовете. Разкопани са близо 300 гроба; златни предмети има в 62 от тях. Общото тегло на откритите златни предмети е над 6 кг, като 2/3 от златото е концентрирано само в три гроба. Най-известният от тези трите, регистриран като Гроб № 43, съдържа 990 златни предмета (1/3 от откритите в целия некропол), тежащи общо 1516 грама.

Напредъкът на археологията откри причината за това огромно богатство, което Хенриета Тодорова през 1986 г. се мъчи да обясни с „благоприятно географско положение“. Това е солта – естественото находище на сол край Провадия на 47 км от Варна, разработването на което е с колосални за времето мащаби. Солената вода, бликаща от земята, била изпарявана в керамични съдове (в Солницата са установени поне 500 съда за изпаряване, всеки побиращ 30 куб.м). А търсенето на сол било огромно: един мега-град от украински тип се нуждаел годишно от 36 до 100 тона сол – за съхраняване на храни, за добитъка, а и като добавка към зърнената диета на населението.

Жителите на селищната могила в Провадия не просто изнасяли стока, от която всички се нуждаят – те създавали паричния еквивалент на своето време, т.е. били нещо като днешните централни банки. В замяна внасяли всичко останало, както и лукс. Вносни са и златните зърна, от които е изковано Варненското съкровище. Внасяли и хора. Големият мащаб на солодобива се нуждаел от работна ръка, по-многочислена от вероятно 500-те обитатели на селищната могила. Тоест край Варна имаме намек и за най-стария в света случай на наемен труд.

Кои са били най-старите в света „началници“, които ни разкрива Варненският некропол? Има две основни хипотези: видни местни хора, или чужди завоеватели. Теорията за пришълците се подкрепя от Харолд Харман, роденият в Германия лингвист и културолог, посветил много от трудовете си на проблемите на Стара Европа. Според Харман, във Варна виждаме пристигането на юг от Дунава на индоевропейците – жители на украинските степи, животновъди и войни, първи открили колелото и живеещи в йерархични общества. В егалитарната утопия на енеолита се инфилтрирал чужд елемент, който се възползвал от по-високата материална култура, подчинявайки я, без да я унищожи.

Втората хипотеза вижда причините за възникването на неравенство в напредването на производствените отношения, тоест тя в същността си е марксистка (и страда от исторически детерминизъм). Защитава я Х. Тодорова, която се опира на концепцията на Фр. Енгелс за второто обществено разделение на труда: с отделянето на самостоятелни стопански отрасли като рудодобив, металургия, златарство, солодобив, морска търговия и т.н. старата родовообщинна структура започва да се разлага отвътре. В самото произвеждащо общество се крие причината за неравенството.

Към този ред на мисли се присъединява и акад. Васил Николов, ръководещ разкопките в Провадия, който вижда тъкмо в липсата на йерархия причина за упадъка на обществото на Стара Европа. Но трудно може да се съгласим с видния български учен, че „Липсата на йерархична съподчиненост от задължителен вид води безусловно към неравноценно ритмично обществено развитие… Заради централизираната си организация (елитарното общество) може много по-силно да противодейства на процесите на дезинтеграция“.

Фактите говорят, че в течение на две хилядолетия обществата на Стара Европа процъфтяват именно като егалитарни. Няма причина да мислим, че липсата на елит внезапно е причинила упадъка им. Дори обратното, може да се спекулира, че тъкмо появата на елити (като тези от Варна – вследствие на завладяване или на естествена динамика на производствените отношения) е попречила на културите на Стара Европа да преодолеят прага на новия живот в променилия се климат.

Анализирайки структурата на обществото, оставило Варненския халколитен некропол и Солницата в Провадия, Николов му приписва междинен тип. Образно казано, егалитарната обвивка е запазена – хората още са равноправни, макар и само „в определени случаи“, но в сърцевината на обществото вече се е настанила властта, и неравенството в имущественото положение. Голямата разлика според Николов е, че властта все още не е наследствена. Казано с мои думи, съществува предварително зададена вертикална структура на обществото и отделните позиции в нея се заемат от различни хора според силата, амбицията и случая. Но с всяко ново поколение надпреварата за престиж започва отново.

В структурно отношение това е находчиво обяснение – и все пак има основания да твърдим, че културата, родена край Варна и Провадия, не е просто междинна стъпка, една неосъществена държава от „истински“ тип с алчни жреци, жестоки царе, контролиращи войската, и самоунизили се поданици. Край Варна се раждат културни кодове, които изплуват в по-късните общества в Близкия Изток, официално признати за цивилизации – в това число жезълът и короната.

Вляво – жезъл от Аладжахуюк, Турция. В центъра и дясно – жезли от Варна.

В Аладжахуюк, на около 200 км източно от Анкара, е установено „неолитно селище“, най-ранният пласт на което е датиран към 4500 г. пр.н.е. Там в серия от разкопки през XIX и началото на XX век са открити 13 „царски гробници“, в които са намерени множество златни предмети: златни дискове, съдове и бокал, стилизирани фигури, дори корона. За населението, оставило тези съкровища, Енциклопедия Британика казва: етническата им идентичност е неясна, но най-достоверно е да ги определим като не-индоевропейско население, предхождащо пристигането на хетите. Керамиката в гробовете е сравнително примитивна, но има „изобилни примери за напредналите постижения на металургията на медната епоха“. Като изключим златните предмети, това е „сравнително примитивно общество от фермери и търговци“ – тоест общество, в което равенството е запазено поне външно.

Турски археолог описва Аладжахуюк като „царство или господарство“, намиращо се под администрацията на царете на Акад. Вероятно жителите му били професионални търговци, дошли от „Транскавказ“ – и наличието на толкова злато в гробовете свидетелствало за елит и социална стратификация, в Анатолия, отново, за пръв път. В светлината на развитието и резкия упадък на Стара Европа, трудно е да не се направи паралел между Варненската култура и загадъчните царе от Аладжахуюк – пък било то и минавайки по северния бряг на Черно море и през Кавказ – друг прастар център на металургията.

Показвам на Харолд Харман при последното му идване в София – за представянето на новата му книга на български език, посветена на т.нар. Дунавска писменост – приликата между двойния идол от Аладжахуюк и апликациите от Варненския некропол. Питам го: „Според Вас, има ли връзка между двете култури?“ Той отвръща: „Със сигурност от Балканите към Анатолия е имало пулсация на население“.

Вляво – “двойният идол” от Аладжахуюк. Вдясно – златни апликации от Варна

Илюстрацията в началото: графична реконструкция на селището Поляница. В: Тодорова, Х. Каменно-медната епоха в България. стр. 172

Използвана литература:

Николов, В., Люнчева, М., Самичкова, Г. (2021). Специализираното производство на сол в Провадия – Солницата през VI и V хил. пр. Хр. и обществено-икономическото му въздействие. София: „Захари Стоянов“.

Тодорова, Х. (1986). Каменно-медната епоха в България (Пето хилядолетие преди новата ера). София: „Наука и изкуство“.

Харман, Х. (2020). По следите на индоевропейците. От номадските племена през неолита до древните високоразвити култури. София: „Захари Стоянов“.

Харман, Х. (2023). Въведение в Дунавската писменост. Велико Търново: „Пик“.

National Geographic България. (2022). Най-старото злато в света. Бр. 10/2022.

Graeber, D., Wengrow, D. (2021). The Dawn of Everything. A New History of Humanity. New York: Farrar, Straus, and Giroux.

Cinaroglu, A. (2018). Alaca Hoyuk Tombs of the Early Bronze Age and Twin Idols. The Journal of Anatolian Archaeological Studies. Vol 1 (2018).