Светът затъна в безизходни войни и дълбоки екологични кризи и хората претръпнаха към лошите новини. Затова най-вероятно малцина са обърнали внимание на серията вандалски прояви срещу дървета в района на българската столица през последните няколко месеца. Макар наглед малки на мрачния фон, тези произшествия отварят прозорец към един болен въпрос: отношението на българите към гората и дърветата.
През юни в кв. „Слатина“ неизвестни мъже отрязаха короните на две дръвчета, растящи пред рекламен билборд и спиращи гледката към него; собственикът на билборда хвърли вината върху „някаква конкурентна фирма“. През септември неизвестни лица изсипаха отровна течност в корените на десетина дървета в кв. „Дружба“; от обясненията на районния кмет се разбра, че дърветата били в парк, но паркът бил върху частен имот, чийто собственик имал намерение да строи.
В село Мусачево в община Елин Пелин също през септември мъж отряза с лозарска ножица 15 млади туи – засадени върху общински терен, но в съседство с дома му. На въпроса защо, извършителят отвърнал: „Защото никой не ме е питал!“
В българските социални мрежи изобилстват сърцераздирателните текстове за изсичането на горите и произтичащите от това бедствия за народа. Но този проблем рядко се разглежда в исторически и психологически план, което неминуемо прави повърхностни изводите и отправяните препоръки. Да потърсим спасение от националните демони ще ни помогне един чужденец, бродил из Софийско преди близо век.
През очите на младия географ
Херберт Вилхелми (1910-2003) е германски географ със значителен принос в геоморфологията, градската морфология и регионалната география, работил в Латинска Америка, Хималаите и други места по света. Но началото на научния си път той свързва с България. Само на 22 години защитава докторат върху морфогенезиса на Искърския регион, а скоро след това се хабилитира с монографията „Висока България“, отпечатана в гр. Кил през 1935 г. В български библиотеки днес се пази единствен брой от тази книга, с фотокопие от която се сдобих преди година.
Под „Висока България“ Вилхелми разбира територията, попадаща в днешните Софийска, Пернишка и Кюстендилска области: Софийска, Ихтиманска, Бурелска, Знеполска, Самоковска котловини, Вакарелска планина, Краище, южните склонове на Стара планина и ред други форми на релефа – същинска „мозайка от планини и котловини“, както пише „География на България“. Да се нарече тази част от страната „висока“ е оправдано, тъй като – може би за учудване на мнозина – общините в Софийско са сред тези с най-висока средна надморска височина в цяла България.
Вилхелми възприема подхода на „тоталната география“. Той се интересува от всичко на терена: геология, речна мрежа, планировка на селищата, поминък, археология, почви; извлича сведения за историческото развитие на ландшафта от разкази на средновековни пътешественици и истории на местни дядовци, които понякога му предават спомените на техните си дядовци. Младият географ например проучва големите пънове, за да възстанови по отсечените дървета старата растителна покривка.
Вилхелми е воден от строго научен интерес и не може да се нарече „българофил“, но със сигурност има положително отношение към страната, която изследва. Скоро той се натъква на нещо, което трудно може да си обясни, предвид германския си опит: „Грабителската икономика на хората… спрямо планинските гори“.
Сабя ги не сече, куршум ги не лови
Първи я забелязват кръстоносците, минаващи по военния път Белград – Ниш – София и нататък, през 1096/7 и 1189 г. Наричат я „Българска гора“ (Silva Bulgariae): в продължение на осем дни войните на Христа маршируват от Дунав към Ниш през прастар лес (според български автори от началото на XX век гората се е простирала до София и прохода Траянови врата, но Вилхелми счита, че на изток Българската гора е стигала само до Сливница, където започват черноземните почви, образуващи се при степна растителност.)
Тя е там по времето на Бертрандон де ла Брокиер, поклонник в Светите земи и шпионин от Бургундия, преминал през 1433 г. през дълга 16-20 мили (примерно 30 км) гора по пътя от София до Ихтиман. Вижда я и дипломатът Ожие Гислен дьо Бусбек през 1554 г., пресякъл „прастар лес“, минавайки през „сурова планинска седловина“. Евлия Челеби, който обича да драматизира, през 1651/2 г. съобщава, че в прохода Княжево между планините Витоша и Люлин растат толкова гъсти дъбови гори, тук-там смесени с букове и тополи, че „нито стрела, нито куршум могат да преминат между тях“.
В тези гъсти гори се криели български хайдути, както и турски банди, така че през XV век вместо да минават по стария път от София към Пловдив, пътниците предпочитали да заобикалят през Самоков. Огромни били горите не само в посока Ихтиман. Негушево в североизточния край на Софийската котловина се е преместило на сегашното си място в края на XVIII век, търсейки убежище в гъста гора заради несигурността на пътя, покрай който се намирало преди селото.
Вилхелми отбелязва: „докъдето стига погледът, днес Негушево е разположено на гол планински склон.“ Същата е историята с Горни Богров: заради набезите на кърджалиите, в края на XVIII век жителите се преместват на 2 км от старото си място на пътя София – Орхание в скришна долина, гъсто обрасла с дървета. Днес около Горни Богров няма и следа от предишната растителност, пише германският географ. „В Ярловци, Драгоил, Бахалин и другаде селяните разказват, че селата им някога били оградени от непроходими високи гори. Сега планинските склонове са голи или покрити от ксерофитни треви или изкуствено създадени храсталаци“.
Свине, овце и кози
В рамките на две-три столетия Великата Българска гора се е превърнала в по-добрия случай в „шибляк“ – термин на хърватския ботаник Адамович, означаващ бодливи храсталаци, изпасвани от добитъка. А в по-лошия случай – даваме думата на Вилхелми:
„Погледнато от Софийската котловина, издигащите се южни склонове на Стара планина са голи и блестят надалеч с топлия червен цвят на своите варовикови скали (…) Склоновете на Лозенска и Плана планини са покрити с просторни трънаци, между които наднича голата скала; за разлика от това, във Вакарел високите терени са покрити с гъста покривка от дъбови храсталаци. Далеч от селата, или на стръмните склонове на дълбоко врязаните речни долини лежат днес последните останки от някогашните гори“.
Карта на обезлесяването в района на Вакарел между 1850 и 1935 г.
Какво се е случило? Географът внимателно проследява причините за обезлесяването във Висока България. Хората от древността изсичат гори, за да разчистят място за своите жилища; дори през 1935 г. се наблюдава такъв процес в областта Бурел. Но трънаците и храсталаците се появяват по различна причина, и това е „примитивната селска икономика, а именно животновъдството, продължило в течение на столетия в екстензивната си форма и превърнало се в една от главните причини за опустошението на горите“.
Изворите сочат – разказва Вилхелми – че българските селяни още от Средновековието са натирвали в горите стадата си от полудиви свине, за да се хранят там с дъбови и букови жълъди. От една страна, това разрохква почвата под дърветата и помага на растежа, но от друга унищожава покълналите жълъди и гората не може да се възобновява.
В турско време силен тласък получава овцевъдството и козевъдството, като животните пасат в общински гори, а мигриращите пастири – в свободни държавни гори. Овчарите разполагат летните си пасища в планински гористи местности и често по невнимание провокират горски пожари, което съществено допринася за унищожението на старите гори. Но освен това овчарите често умишлено подпалват стари гори, за да се образуват на тяхно място храсталаци – и да има повече паша за стадата.
Чак когато новата българска държава в края на XIX век въвежда особено високи глоби за паша на кози в одържавените гори, пасищата започват да отстъпват за сметка на гората. Но тогава идва ред на будния народен гений.
Дървета без корони и стъбла
„Все още старият обичай на подкастряне на дъбовете и брястовете с цел събиране на шума за животните и дърва за огрев не е изчезнал“ – пише географът. На много места във Висока България дърветата, лишени от по-долните си клони, стърчат като телеграфни стълбове, като само на върха им има малка зелена топка вместо корона. Ако това се повтаря твърде често, дърветата изсъхват, но дори да оцелеят, гората дегенерира.
Селяните подхождат също толкова безогледно към голата сеч. В Краище те отсичат дървото не близо до земята, а оставят пънове с височина 50-80 см, за да може то напълно да изсъхне и да не напират отдолу издънки. „Малкото зеленина, която все пак избива, особено от пъновете на буковете, чиято шума добитъкът не харесва много, те напръскват със солена вода, за да е по-вкусна на козите.“
Това, което при подобна „грабителска икономика“ все пак успява да се превърне в малко дръвче, го отсичат въглищарите. Пословична е ролята на топилните в Самоков: за производството на желязо в тамошните видни и мадани в турско време са доставяли гориво много села от широката околност – от сръбската граница до низината на юг. Но и през XX век много селяни практикуват въглищарство като странично занятие.
Това става по „шахматен способ“, с последователна гола сеч на геометрично правилни участъци. Достигне ли дръвчето два пъти човешкия ръст, то вече е готово за брадвата на въглищаря. През есента „готовите“ участъци се изсичат до голо и там въглищарите разполагат своите клади, които подпалват през зимата една след друга. От съхранилите се в земята корени избиват нови издънки и щом след няколко години пак достигат „зрялост“, отново се изсичат, междувременно се ползват съседните правоъгълни парцели. Така гората заприличва на „шарена черга от свежи голи сечи, между ясно обособени сечища“.
Вече достатъчно запознат с традиционните лесовъдски практики в България, германският географ мимоходом отбелязва, че за лични нужди от строителна дървесина и дърва за огрев селяните отсичат най-личните дървета – както и повсеместното обелване и накълцване на стволовете на дърветата за добив на танини, заедно с подпалването на цели иглолистни гори във високите зони на планините за производство на катран и смоли.
Турците и след тях
В интерес на истината, не само българският селянин е душманин на гората: в опит да прогонят хайдутите от убежищата им, турските власти целенасочено изсичат горите. Правят го и косвено – след основаването на българското село Вакарел, чието население е задължено да пази прохода към Ихтиман, гъстите гори в околността бързо се стопяват. Също и черкезите, заселени през 60-те години на XIX век, заличават цели гори. През 1869 г. турското правителство приема закон за опазване на горите, но никой не го спазва.
Къщата на Христоско Владов във Вакарел, 1935 г.
Безогледното разрушаване на растителната покривка в Софийско не е останало без последици. Заради речната ерозия „много някога богати села са загубили цялото си землище“; пример за това е Кюстендилско Краище, където в течение на 20 години са загубени 9600 хектара обработваема земя; най-тежко пострадва Долно Уйно.
Въпреки всичко това, Вилхелми се опитва да намери позитивния тон на финала. В периода 1878-1890 г. българското правителство е приело множество закони за закрила на горите. Ползването на общинските гори вече е разрешено само след одобрението на селския старейшина. Държавата енергично се е заела със залесяване.
И отново на преден план изскача културата на българския селянин: той мисли, че ще понесе вреда, ако пасищата в планините се превърнат в гори, затова оказва всевъзможна съпротива на залесяването. Често софийските селяни изтръгват младите дръвчета от земята и им отрязват корените, или пък ги засаждат обратно с короната надолу. Само след продължителна просветителска дейност те били убедени, че залесяването, което помага и за овладяване на бурните потоци след обилните дъждове, е в техен интерес. А някои били наети на работа, свързана със залесяването.
Вилхелми съобщава за десетки хиляди залесени хектари южно от София, край Трън и другаде в района. Изтъква разкошните дървета на цар Фердинанд в парк Враня. Споделя и за едно впечатлило го българско нововъведение: през средата на оголените планински склонове се залесява пояс с ширина 30-50 метра: той едновременно спира наводненията и служи за естествено разсаждане и възобновяване на гората. Накрая заключава: „В България днес по възможност се избягва обезлесяване върху големи площи.“
След написаното дотук става по-ясно защо селянинът в Мусачево през 2023 г. уби 15 фиданки: воден от примитивна памет, той вижда в дърветата заплаха – независимо че нещата не стоят така поне от век.
Историята за залеза на Великата Българска гора, която Вилхелми разказва, е всъщност оптимистична: въпреки историческите наслагвания младата българска държава успява да обърне тенденцията в горите. Прави го посредством: 1) Високи глоби; 2) Серия от закони; 3) Държавен глава, виждащ в опазването на горите национален приоритет; 4) Упорита просветителска дейност; 5) Възможност местните хора да спечелят от опазване на горите; 6) Провокирани от обезлесяването природни бедствия.
Поне в последната точка историята се повтаря. Но българската общественост още чака положителния ефект на глобите, просвещението и лидера.
Снимка в началото: Пламен Горанов
Споделете статията: