Златната треска в Източни Родопи подминава местните жители
В село Розино не трябва дълго да търсим мястото, където са сондажите за златото. На близкия хълм е поставена голяма табела. Опъната е лента, стои пазач в електрикова жилетка, очевидно местен жител, който при ненадейното ни приближаване прави точно това, за което е инструктиран – обажда се по телефона на началството.
Поставен е голям навес, под него стар фотьойл, масичка – работното място е сериозно. Лесно завързваме контакт с човека, разведряват обстановката и разменените закачки със сюрията деца, десет или петнайсет, момчетата се въртят около гората и стадото овце, момичетата се събрали на групичка и гледат как слънцето се спуска над гората.
Виж ти, началството на охраната охотно се съгласява по телефона да ни пусне на терена, на който „Велосити Минералс“ са сондирали за злато. Там има много злато – слухът е за 20 тона. След като внимателно изписва номера на колата ни в тетрадката, а имената си записваме ние, поемаме с джипа напред към златния хълм.
Предвид целите, които преследваме, истинска златна жила би било да намерим там следи от по-ранни сондажи или канавки (в предишна статия на Бодил разказахме за скандала: добре описано от български геолози находище да се представя за „търговско откритие“ на чужда фирма, за да се заобиколи конкурентния принцип). Но водачът ни е плътно до нас и ни насочва: „Мини насам, натам е много стръмно надолу.“
Целият хълм е обрасъл, затова не можем да видим много. Мрежата на сондажите е с гъстота 50 м, на места 25 м. Захвърлено парче от ядка на сондаж показва, че са използвали доста тънка сонда. Този дребен камък всъщност е единственият отпадък, който виждаме наоколо. В гората е поразяващо чисто, и парцалче няма, а между бетонните кубчета, поставени на отворите на сондажите, са засадени бебета дъбчета. Отпред са забити дървени табели: „Залесена площ Моля не преминавай!“
Отиваме на най-високата точка на хълма. През дъбака се мяркат бели къщи в ниското, но растителността е прекалено гъста за снимки. Според базовата онлайн карта, която ползваме, този хълм се казва Ташлъка и е висок 458 м. Селото, което зърваме отсреща, е Бял градец. Наблизо е и село Гугутка.
Една от функциите на картата разкрива, че точно 1.08 км по права линия ни делят от синята лента, която се извива около зеленото петно, на което ни е поставил GPS-а. Това е Бяла река – но от мястото, на което сме не можем да видим нищо повече и затова поемаме обратно. Туристическата карта показва и едно синьо квадратче: някъде надолу по склона има чешма, „Чешмаанасъ.“ Питам пазача, той твърди, че не знае.
Като цяло не е особено интересно, но домакините са подготвили изненада за финал. Близо до входа на обекта е монтиран пчелин. Табелка показва, че е собственост на „Тинтява Агрибио“ ЕООД, една от компаниите, през които се осъществява Българо-канадската връзка. Две редици кошери, сигурно 50, в средата на дъбовата гора.
Компания – пчелар: зелена, отговорна, внимателна
Какъв ли мед ще съберат оттук? Разбира се, нещата са много по-сериозни от няколко буркана. Пчелата е чувствително в екологично отношение създание. „След като тук живеят пчели, не може да е чак толкова мръсно“ – още никой не го казва на глас, но се чува във въздуха. Освен това имаме компания-пчелар: отговорна, зелена, близка до природата.
Наистина не е мръсно – подът на гората е като облизан. Само бетонните кубчета и залесителните табели пред тях говорят за човешко присъствие.
Нещата далеч няма да останат такива, ако тук евентуално започне златодобив. Технологията, която канадско – българската фирма е заявила, е по открит способ, така нареченото „премахване на върха на планината“. В нашия случай имаме не планина, а ниския каменист хълм Ташлъка („таш“ (тур.) – камък), но принципът е същият.
Цялата растителност ще бъде разчистена, до гола червена пръст. Склонът ще бъде стегнат в бетонни пръстени и насечен на спирала от виещия се път за тежката техника. Хълмът ще бъде издълбан отвътре, после може би запълнен с минните отпадъци.
Но ефектът няма да е „балансиран“ – технологията предвижда хвостохранилище, в което ще се събират мръсните води от обогатяването на златната руда. Химикалите и страничните съставки в рудата ще останат отвън, да тровят бъдещето.
С открита мина няма особен смисъл от „залесителни мероприятия“ около отворите на сондажите. Ако проучванията за злато прераснат в промишлена дейност, няма да остане и много място за пчели тук.
Както не остана място за костенурките на Ада тепе в Крумовград. Преди десет години попаднах там горе-долу на същата фаза на проучването, на каквато е сега Ташлъка. Ада тепе бе местообитание на шипобедрената костенурка, отговорните миньори премествали костенурките от хълма една по една на ръка, да не пострадат от добива. Но животинките искали да се върнат на земята си и постоянно пълзели нагоре.
Затова около Ада тепе бяха поставили ниски дървени огради. Как да не се умилиш от загрижеността на минната компания за околната среда. На Ташлъка не са открили костенурки, но пък са сложили пчелин и залесяват с естествени видове. Ето какви добри практики има в зелената публичност на минните компании.
На другия ден правим опит да се доближим до същото място откъм реката – тръгваме по черния път от Гугутка. Реалността се оказва различна от картата: вместо синя лента виждаме пресъхнало корито. Върби ограждат широкото двайсетина метра русло, но то е празно – преминаваме брода към Бял градец, без дори да намокрим гумите. Разминаваме се с кола на Гранична полиция, в този край те са доста.
Празното корито на реката говори за водния стрес в региона, както и за регулярните залпови порои.
Отсъстващата река говори, че регионът е силно засушлив. Евентуална минна дейност, която се нуждае от сериозно водоподаване, ще стресира допълнително водните ресурси. Празното корито също така сочи, че при проливни дъждове тя се пълни; на моста на Гугутка се виждат следи от вода метри нагоре.
Дошли сме през септември, когато е годишният минимум на оттока, но през февруари е максимум. Бурните порои лесно ще отнесат надолу изпуснатите от мината отрови. Откритата мина ще е на 1 км от планинска река, а по стръмните склонове на Ташлъка не може да няма пренос на замърсяване. Хвостохранилището се планира да е още по-близо до реката: ще бъде заприщено някое дере в ниското под хълма и там ще се трупат отровните отпадъци.
Край село Гугутка водите на Бяла река вече се ползват и за напояване
Още километър надолу, към село Гугутка, в коритото на Бяла река се появява вода, дори я ползват за напояване. Околните селища, стотици хора, се водоснабдяват от водните пластове на реката.
След Гугутка Бяла река преминава покрай крепостта Бяло градище – „една от най-запазените, но и най-слабо проучени в България“, според интернет пътеводителите. Навлиза в красивата защитена територия „Меандри на Бяла река“, преминава през още четири села – сред тях Мандрица, село със старинна архитектура, основано от албански християни, както и Одринци, където през 2015 г. се заселва колония от двайсетина германци – за да се влее в Луда река, която е границата с Гърция.
В Гърция името на Луда река се променя на „Червена река“, Еритропотамос, тя минава покрай десетина гръцки села, преди да се влее в Марица при Димотика, град с население близо 9000 души. Замърсяване на Бяла река със сигурност означава трансгранично замърсяване, което освен щетите върху природата ще навлече на България и политически разходи.
Разговарям с четирима местни хора в село Плевун, на десетина километра по права линия от златното находище. Всички са убедени (1) че евентуална златна мина ще замърси района; (2) че здравето и чистата природа са най-важни за тях, затова и са останали да живеят тук; (3) че мината ще навреди на техния поминък и (4) ще се отрази негативно на целия край.
Поминъкът в региона е животновъдство, растениевъдство и екотуризъм. Освен планинските ниви с ориенталски тютюн и картофи тук се сее и сусам. Фирмата, която го преработва на тахан в Ивайловград на сайта си посочва, че използва местен сорт, а районът, в който се произвежда сусамът е „екологично чист без промишлени замърсители… изкупуваме и от останалите производители в региона (от които повечето са биосертифицирани).“
Реколтата от сусам тази година е добра. Повечето производители са биосертифицирани.
Има големи стада крави и овце. Със стадо от сто крави тук от осем години живее и Константин Дичев, който има значителен опит като природозащитник. В околността е изградена площадка за подхранване на черни лешояди, които все още гнездят само в Гърция, но често идват да се хранят тук. Понякога, когато при него или при околните стопани умре крава или овца, Константин извозва трупа до площадката на лешоядите. Все пак, повече време отнемат грижите по домашните животни.
Сред интересните видове от местната фауна е вълкът, който понякога нанася сериозни поражения на стадата. Пътувайки по междуселските пътища на два пъти зърваме сърни, както и чакал край пътя. Биоразнообразието действително е богато и заедно с останките на крепости и другите археологически обекти в околността и запомнящата се архитектура на каменните къщи, този край е ценна находка за зеления турист.
„Е, няма ли как да се попречи, нали се видя, че концесионните такси са нищожни?! Ама май, ако по някакъв начин може да попречим на това, ще е гърците да вдигнат шум“ – разсъждава човек в изчезващото село Костилково, дошъл отдалеч да нагледа имота си.
В центъра на живото село Плевун жена на средна възраст убедено споделя: „Ще има замърсяване, това е безспорно. Чистата природа – затова сме тук, само тя ни е останала. Против сме да има златна мина в околността.“
Млад уверен мъж, седнал на чаша кафе в селското заведение, твърди: „Няма защо да ни залъгват с работни места. Хората тук нямат образование за такава дейност. А и които сме останали тук, отдавна си имаме друга работа. Храним се от животните и земята.“
Прочетете и първата част от репортажа: „Еко или Злато“
Златото на този край не се намира под земята.