Емигрантите носят ползи на икономиката, но правителството и политическите партии извличат от тях и многобройни странични изгоди
„Покрай югоембаргото Иван (измислено име) направи много пари, после дълго стоя без работа, но откакто тръгнаха бежанците, отново влезе в играта. Вижте какъв дворец вдигна миналата година на село, пък после ще си говорим какво печелят каналджиите.“
Това апокрифно сведение идва от Годечкия край, но сходни истории се носят из всеки граничен район на страната. Може би обществото очаква журналистически разкрития по тази тема, но проверката на подобна информация е работа на органите на сигурността. Които получават солидно финансиране, за да се борят с нелегалните мигранти.
Но финансовите ползи от бежанците не се изчерпват с институционалните милиони и мръсните пари на трафикантите. Ловки политици използват бежанците като надвиснала невидима заплаха, за да „продават“ на народа куп спорни проекти: прескъпа гранична ограда, полупразни бежански центрове, а най-вече „патриотични“ партии, от които, ако махнеш раздухвания страх от чужденци, кажи-речи нищо няма да остане.
В името на усвояването
Според справка, публикувана от Държавната агенция по бежанците при Министерския съвет, към 2018 г. ДАБ работи по девет европроекта на обща стойност 40 млн. лв. Средствата са почти изцяло осигурени от Европейската комисия (Фонд “Убежище, миграция и интеграция“ – Спешни мерки) и са насочени предимно за “укрепване на административния капацитет и материалната инфраструктура“.
Отделно от това, през 2017 г. са похарчени близо 6.9 млн. лв. по бюджетна програма „Убежище и бежанци“, при планирани 8 млн. лв. за годината.
Тези суми, макар и в милиони, не са особено големи за страна на външната граница на ЕС. Въпросът не е в размера на разходите, а в железния закон на всяка администрация: ако обществото е чувствително към някой проблем, свързаните с този проблем разходи ще нарастват във времето, дори ако проблемът постепенно отшумява.
Както и в останалите европейски страни, най-силен наплив на чужденци България изпита през 2015 и 2016 г., когато общо 40 хил. души потърсиха закрила у нас. Производството за предоставяне на статут е било прекратено в 60% от тези случаи, тоест по-голямата част от мигрантите са напуснали по някакъв начин страната.
За 2017 г. статут на бежанец са потърсили 3700 души, а за първите шест месеца на 2018 г. – 591 души, като на 373 от тях е отказана международна закрила. Тоест, бежанският натиск напоследък рязко спада.
В противоположна посока се движат разходите, свързани с емигрантите. В официална справка от края на 2016 г. до Народното събрание, ген. Петя Първанова, председател на ДАБ, посочва, че прогнозните нужди на държавната агенция за 2017 г. са близо 23.5 млн. лв., от тях 15.7 млн. лв. за издръжка.
Показателен е и броят на персонала, получаващ заплати по бюджетна програма „Убежище и бежанци“: 346 души към края на 2017 г., при 335 души в началото на годината. По най-нова информация, разпространена от МВР, натоварването на лагерите за бежанци в момента е едва 15%.
Тънките сметки на еврократите
България е на трето място отзад напред в ЕС по дял на мигрантите – по данни на Евростат за 2016 г., 3 на 1000 местни жители у нас са мигранти, като в Германия показателят е 12.5/1000, в Гърция и Белгия 10.8/1000, във Великобритания 9/1000, и т.н.
Мигрантската вълна от 2014-2016 г. шокира Европа, но мигрантската криза на Стария континент има по-стари корени – и е провокирана от самите европейски политици. Още през 1950-те Западна Европа, която тогава изживява безпрецедентен икономически бум, внася стотици хиляди работници от чужбина за нуждите на индустрията.
Този взаимноизгоден импулс бързо се изражда: през 1970-те мигрантите се ползват не просто за запълване на свободни ниши на трудовия пазар, а и за да се държи по-ниско равнището на заплатите в страната домакин. Мълчаливото споразумение за внос на хора между правителство, бизнес и профсъюзи е подробно описано от влиятелния американски икономист Бари Айхенгрийн (виж статията ми “Мигранти за растеж”).
Самите европейци първоначално не възразяват срещу новодошлите, но постепенно осъзнават, че привличането на нова работна сила подкопава собствените им заплати. Въпреки това, толерантността им трае учудващо дълго. Разширяването на ЕС на изток променя крехкия баланс. Мнозина в Западна Европа днес не правят особена разлика между източноевропейците и хората от Африка и Близкия Изток, бягащи от глад и война.
Това, което обикновеният човек в Западна Европа – оправдано или не, възприема като заплаха за доходите си, за политиците и бизнес лидерите е завоевание. Емигрантите се отразяват положително на икономическия растеж: от една страна, склонни са да работят за малко пари и с тяхна помощ средната цена на труда се поддържа ниска, корпоративните печалби нарастват, а оттам и инвестициите.
От друга страна, емигрантите се борят за място под слънцето: наемат жилища, купуват дрехи и храни, спестяват, прехвърлят активи към новия си дом и в крайна сметка увеличават общото потребление. Многобройни изследвания – ще цитирам само това на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие от 2014 г., доказват наличието на положителен, макар и слаб, ефект от миграцията върху растежа.
Това е реалистичният контекст на мигрантската криза на Европейския съюз: канцлерът Меркел през 2015 г., както по-рано и лидерите на Великобритания, допускат ръст на броя на емигрантите също (или основно) по макроикономически съображения.
Но местните хора вече не са съгласни с подобен растеж на стероиди и агресивни политически партии улавят мрачните нагласи. Икономическата криза и общата загуба на работни места допълнително изострят обществената нетърпимост към политическото хитруване – да се помага на бизнеса чрез привличане на нови и нови мигранти, за сметка на социалната сигурност.
Ще ни залеят ли мигрантите
България се намира в периферията на тези големи процеси. За четвърт век – от 1993 г. досега, под 25 хиляди души са получили у нас статут на бежанец или хуманитарен статут. Това не пречи на заинтересуваните от радикализация на населението партии да сеят лъжи и страхове, че „бежанците ще ни залеят“.
Говори се например, че издръжката на един бежанец е в пъти по-висока от доходите на българските пенсионери. Че пенсиите ни са мизерни е вярно, но по данни на Министерството на финансите от първото тримесечие на 2016 г., издръжката на едно лице, настанено в центровете на ДАБ, е 267 лв. на месец. Това не са пари, които се дават на ръка, а общи разходи за настаняване, охрана, храна и др. под.
Паричното подпомагане на чужденец, потърсил статут у нас, е 65 лв. месечно, но след 2015 г. то се дава единствено под формата на храни.
Да, има десетки хиляди българи и с по-ниски пенсии от 267 лв., но да се обвиняват за това бежанците е нелепо. Бюджетните разходи, свързани с мигрантите са под 1 промил от средствата за пенсии. Ако се отчетат и траншовете от Европейската комисия, държавата всъщност е на плюс от бежанците.
Други гласове подшушват, че страни като Германия, Австрия и Холандия ще ни „натресат“ излишните си мигранти с милиони. Според годишния доклад на ДАБ, през 2017 г. други държави-членки са върнали в България общо 446 лица, регистрирани първо в страната ни. Но и България е върнала 149 души в други държави-членки. Тепърва ще проличи как премиерът Бойко Борисов ще осъществи на практика обещанието си България като страна на външната граница да не приема обратно мигранти.
Не оспорвам реалността на заплахата от бежански потоп в Европа, включително в България. Още в началото на XXI век Пентагонът публикува заключението, че промените в климата може да отприщят невиждано разместване на човешки маси в Близкия Изток и Африка. Населението на Пакистан е 200 млн., като за последните десет години се е увеличило с 40 млн. Нигерия наброява 195 млн., прирастът за десетилетие там е 45 млн.
Трудно може да си представим огради, които ще спрат подобен човешки порой. В дългосрочен план, бежанската ескалация в Европа може да се избегне само ако в проблемните региони се възцари мир и качеството на живота се повиши.
Не друг, а финансовата акула Джордж Сорос предложи да се насочат значителни публични и частни капитали, по негови изчисления 30 млрд. евро годишно, за да се нормализират съседните на Европа земи и така да се пресече емиграцията в нейния корен. Той нарече това “План Маршал за Африка”.
На страха оградата е голяма
Сякаш всеки би спечелил от подобна политическа и бизнес инициатива и предвид географското ни разположение, българските лидери следва да са сред първите застъпници на про-активен подход за контрол на миграцията. За съжаление, към този момент не виждаме достатъчна инициативност и сред управляващи, и при опозиция.
Може би, защото „бежанците“ представляват твърде ценен политически и бизнес актив. За управляващите те са източник на екзистенциален ужас (теория в социалната психология, у нас застъпвана от д-р Пламен Димитров), който държи хората в зависимо положение спрямо властта. Освен това, „бежанците“ оправдават усвояването на солидни европроекти и неща като необмислената гранична ограда с Турция за сто милиона (лева? евро?).
За българската опозиция проблемите на миграцията са шанс за завземане на властта – хората, обзети от неясен страх, са склонни да мислят, че все не се прави достатъчно за тяхната сигурност. Неслучайно в края на юни БСП избра именно бежанската тематика за втория си опит да свали третото правителство на Бойко Борисов.
Брокерите на властта в настоящия парламент – коалицията на Обединените патриоти, на парламентарните избори през март 2017 г. получиха 318 513 гласа, или 9.3% от общия вот. Както се видя в парламента, няма социална, икономическа или външнополитическа платформа, която да сближава тези партии. Общото между тях е „патриотизмът“, не отиващ отвъд архаичната враждебност срещу Другите Лоши – този път, това са мигрантите.
А ако добавим изкуствено раздутият персонал по бежанците, готовността на ЕК да ни дава пари за „укрепване на капацитет“, дежурните схеми с обществените поръчки за нуждите на центровете на ДАБ, а и гъстата трафикантска мрежа… Оказва се, че за твърде много запазени интереси в България бежанците всъщност са добре дошли.
Работодателите внасят хора
Най-щастливи от пристигащите бежанци можеха да са нашите работодатели, които по подобие на европейските си колеги през 1960-те днес горчиво оплакват покачването на цената на труда в страната. За лош късмет, 80% от подалите молби за международна закрила у нас нямат средно образование. Сред регистрираните в България мигранти най-голям е делът на мъжете на възраст до 35 г., а знаем, че за днешната младеж, особено в страни като Афганистан и Ирак, трудът не е приоритет. Липсата на трудови навици в тези хора не личен коментар, а констатация на българското Министерство на финансите.
Редица български работодатели, а и чуждестранни инвеститори в момента опитват да си внесат сами евтини работници с по-голяма склонност към нископлатен труд. Известни са нарастващ брой случаи с хиляди полулегално наети чужденци в сферата на туризма, строителството и дори поточното производство. Няма ли да се окаже, че докато медии, партии и администрация са фиксирани върху невидимата заплаха от югоизток, в България зрее семето на класическа европейска криза на трудовата миграция?
Споделете статията: