Когато центърът прегръща вредни или глупави идеи, избирателите се изместват встрани
Партиите, обикновено определяни като крайнодесни, постигнаха значителен успех на изборите за Европейски парламент през 2024 г. и ще излъчат вероятно около ¼ от новите евродепутати. Техният резултат е далеч от мнозинство, но големите медии предадоха новината с доза паника, намеквайки за нацистките корени и уклони на новите звезди на небосклона. Крайнодесните партии обикновено биват определяни като „националистически и популистки“, а също и „авторитарни, антисемитски и расистки“.
Сянката на Холокоста още не се е разсеяла над Европа и подобни внушения всяват смут сред хората. Повечето политически коментатори отбелязват, че през последните години партии като „Национален съюз“ на Марин Льо Пен във Франция, „Алтернатива за Германия“ и „Братя италианци“ правят реториката си по-приемлива за средния избирател. Въпреки това, стигмата „крайно“ за тяхната политическа ориентация си остава.
Проблемът е, че много от това, което е изглеждало „крайно“ през проспериращите и пълни с надежда години на европейското икономическо и социално чудо на XX век, днес е по-скоро въпрос на здрав разум. Политическият „център“ в ЕС сега се застъпва за политики и ценности, които не се разбират и споделят от обикновения гласоподавател.
Най-базова тема за радикалната десница е имиграцията. Когато Европа отваря врати за мигрантския труд в края на 50-те години на миналия век, целта на тогавашните (леви и центристки) правителства е само една: икономически растеж. Мигрантите понижават цената на труда на европейския пазар, това оставя по-големи печалби в корпорациите, част от тези печалби се реинвестира и двигателят на Европа доволно мърка…
Определящата разлика между лекарство и отрова е дозировката. Всеки, който напоследък е посещавал Брюксел, столицата на Европейския съюз, знае за какво става дума. Дори в центъра на града има обширни зони, политкоректно наричани мултикултурни, а истината е, че те просто не са за бели хора. Самите мигранти все по-рядко работят за икономическия растеж на Европа – и все по-често живеят за сметка на социалната система на богатите демокрации. Само мимоходом ще отбележим най-важния въпрос: сигурността на местното население, с множащи се актове на тероризъм и ислямска културна агресия.
Уважавани икономисти предлагат модели за регулация на трудовата миграция, при които и икономическият растеж на ЕС ще се запази, и културната инвазия ще се ограничи, и въпросът за човешките права на хора, идващи от проблемни зони, ще бъде взет на сериозно. Но тези модели никога няма да бъдат приложени на практика от политическия център. Центърът по дефиниция пази статуквото и избягва категорични позиции. Когато статуквото е вече такова, че коренните жители се чувстват застрашени – за работното си място и за безопасността на своите жени и дъщери – гласовете на изборите отиват за тези, които се осмеляват да кажат, че царят е гол: че мигрантите са много сериозен проблем за Европа.
Втора разделителна тема е Зелената сделка, популяризирана от Европейската комисия под ръководството на германката Урсула фон дер Лайен. „Зеленото“ неизбежно е свързано с ограничения: по-скъпа енергия и храни и отказ от определени индустриални практики или потребителски продукти (автомобили с ДВГ, животновъдни мегаферми и т.н.). Не всички в обществото са информирани защо са нужни такива мерки. При това ползата от зелените политики е за бъдещето (и изисква вяра в науката), а цената се плаща в настоящото.
За да оценим ролята на Зелената сделка в европейската политика, трябва първо да си обясним защо политическият център в ЕС я прегърна. За да спаси планетата и бъдещето на децата ни? Подобни мотиви са съмнителни, предвид доминиращите ценности в политиката. Европейската комисия вижда в Зелената сделка механизъм за растеж. Новите зелени енергийна, транспортна, хранителна, жилищна и т.н. системи изискват инвестиции от трилиони евро; тези капитали ще се осигурят от европейски банки и финансови посредници, които ще получат лихви и ще донесат доходност на богатите си клиенти. Не е случайно, че опитът за позеленяване на Европа е определен именно като „Сделка“.
Масовият европейски избирател може и да е готов да плати по-скъпо или да се откаже от нещо в името на опазването на природата. Но в политиките на Еврокомисията той не вижда „опазване на природата“, а по-скоро раздута бюрокрация, радваща се на висок стандарт на живот, плащан с неговите пари. Евробюрократите не дават личен пример, когато става дума за ограничаване на потреблението. При това задействаните „еко“ мерки, които оставят хора без работа и оскъпяват живота, носят главоломни печалби на други – например на търговците на квоти за емисии. Пазарът най-често се проваля, когато се ползва за справяне с екологичната криза. Пазарът е добър за обогатяване, може би и за общуване, но далеч не винаги за решаване на проблеми от обществен интерес.
Към списъка на кризите на ЕС може да се добавят и изземването на национален суверенитет и чувствителната инфлация. Някои виждат причините за поскъпването на живота в Зелената сделка, други във войната на Русия в Украйна, в диктата на мултинационалните корпорации или в общата валута, съчетана с вредните политики на Европейската централна банка.
Хората открай време търсят виновници за своите житейски несгоди: някога са горели вещици, днес на прицел са зелените. На избори се гласува не само „за“, но и „против“. Ръстът на подкрепата за крайнодесните партии надали изразява симпатия към техните самовлюбени лидери и идеологически платформи, а по-скоро стремеж да се накаже политическото статукво (към което в Европа вече спадат и Зелените), отдалечило се от реалните проблеми на хората.
В това отношение важно място заема „множествената сексуалност“. В стремежа си да нормализират наклонностите на мъжете, които не си падат по жени и на жените, които не харесват мъже, европейските либерални политици излязоха извън добрия тон и нрав. Песенният конкурс „Евровизия“ се печели от изпълнители, чието основно качество (както предсказа в един от романите си Антъни Бърджес) е нетрадиционната им сексуална ориентация. Рядкост са съвременните масови филми, в които няма еднополови интимни сцени. Всичко това не е отражение на социални реалности, а политически дневен ред.
За редица хора подобна сексуална пропаганда е в реда на нещата, но са много и тези, които не я приемат – не защото отричат еднополовите връзки, а защото не одобряват хипер-вниманието към сексуалния въпрос. „Нека това, което правим в спалнята, си остане в спалнята“: типичната за едно свободно и цивилизовано общество сексуална дискретност днес е отстъпила място на демонстративна „толерантност“. За да не бъдат обвинени, че са хомофоби, обикновените хора, включително хомосексуалистите от тях, са принудени да запазват мълчание пред лицето на порнографски прояви.
Консервативният „център“ сам се вкара в капан, като се обяви за защитник на крайни позиции, които хората масово не харесват: на турбомиграцията, на евробюрокрацията, на „независимата централна банка“, довела цели народи до обедняване, на грозната сексуалност под маската на свободата. Ако това, че не си съгласен пришълци да рушат градената векове социално-икономическа система, или пък мултинационални корпорации да убиват националната средна класа, те прави „краен“ – какво пък. Все още никой не е посегнал на правото да гласуваш за (или против) когото желаеш.
Казаното дотук отразява само едната страна на проблема с крайната десница – страната на гласоподавателите. Реалните намерения на крайнодесните политици са съвсем друго нещо. Нормализирането, наблюдавано напоследък в изказванията на Вилдерс в Нидерландия или на Мелони в Италия, може да е просто политически трик. Хитлер говореше за Обединена Европа, а не за германско владичество на Стария континент; британците, французите и белгийците не заграбваха ресурсите на Африка, а осъществяваха цивилизаторска мисия.
Така или иначе, на фона на новоговора, възприет от политическия център в Европа, посланията на крайната десница са доста по-логични и привлекателни. Обвиняват ги в авторитаризъм и популизъм – и какво от това, щом носят ползи на обикновения човек? „Авторитарният популист“ Орбан в кризата на 2008 г. дръзна да се изправи срещу интересите на големите чуждестранни банки в Унгария и така спаси десетки хиляди семейства от загуба на покрив над главата.
Отново да подчертаем, че масовото възприятие за крайнодесните партии, особено когато те не са на власт и се стремят да се харесат, може да е много далеч от реалността. Повдигнатият тук въпрос е насочен не към хипотетичните качества на крайнодесните политици, а към дефектите на съвременния политически център и на левицата. Както изтъква британският антрополог Джейсън Хикъл: „Неспособността на центристките политики да разрешат базисните противоречия на капитализма в крайна сметка води до възхода на фашистки тенденции. Всеки път“.
На снимката: “По-скоро ще повярвам на някой дилър на зле осветен уличен ъгъл, отколкото на престъпник в костюм с елече”. Надпис в Дъблин.
Споделете статията: