Гори, гори, отпадъче

Инсталация в Павликени като заместител на софийския инсинератор?

Ето това се казва да не вдигаш излишен шум: в доклада за Оценка на въздействието върху околната среда на планирания завод край Павликени, където „Петрургия“ ООД иска да прави каменна вата, думата „отпадък“ се споменава чак на 32-ра страница. Е, след това се отделя внимание на намерението на инвеститора да използва гориво от отпадъци (RDF). Но е факт, че ако не знаеш какво да търсиш, от заглавието няма да разбереш нищо:

„Изграждане на логистична и складова база за каменни фракции, цех за производство на каменна вата, енергоизточник за нуждите на производството, сграден фонд и площадки за находище „Върбовка“, с. Върбовка, община Павликени, област Велико Търново.“ 

Каменната вата е ценен материал, използван в топлоизолацията, но в случая „цехът“ край Върбовка е само камуфлаж. Инвестиционното намерение е енергията за производствения процес да идва от изгаряне на гориво от отпадъци в два котела с общ капацитет 56 тона на час. Максималното количество RDF, което ще се ползва, е 1160 тона на ден.

Да приемем, че инсталацията работи с 85% от максималния си капацитет. Нека тя работи с подобна скорост пет дни в седмицата. При тези консервативни допускания годишното потребление на RDF ще е 257 хиляди тона. Експерти го определят на 400 хил. тона.

Много ли е това? През 2019 г., когато цялата страна се надигна срещу вноса на отпадъци, по данни на Евростат у нас са влезли 245 хиляди тона боклук от чужбина. По-малко, колкото е капацитетът на „цехчето“ край Павликени. Но този път инвеститорът е патриот и уверява: „Настоящата инсталация е първата в страната, която предвижда оползотворяване на стандартизиран отпадък с национален произход.“

Дали ще има достатъчно национален боклук за целта? Защото и друга инсталация иска да гори RDF в големи количества – инсинераторът в София, „мръсната тайна на Столична община.“ Софийската боклукоцентрала планира да работи с 180 хил. тона RDF годишно.

Кандидат-инвеститорът в Павликени бърза да увери обществеността, че боклук все пак ще има. В ДОВОС в подробна таблица са обобщени данни за 53 общини, в т.ч. София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора. С отчитане на масата на образуваните отпадъци, процента на рециклиране и морфологията на боклука (т.е. какво има в боклука на отделните общини) потенциалът е изчислен на 431 хиляди тона: толкова RDF ще могат да доставят до Павликени по-големите общини в България.

Тоест се предлага решение едва ли не за целия общински боклук на страната. Вместо да се чудим какво да правим с отпадъците, които се събират и не се рециклират, може просто да ги изгорим край Павликени. Ето какво крие „цехът за каменна вата.“

Разбрахме най-сетне какво иска инвеститорът, но как да го оценим? На първо място, по ефекта върху здравето на хората и околната среда. В община Павликени по данни на НСИ живеят около 20 500 души, като за последните 10 години броят им е спаднал с 21%. Безработицата е над средната за страната. Тоест, обещаваните 300 нови работни места са повече от добре дошли. Тогава защо хиляди хора от общини Павликени и Сухиндол са се включили в подписка срещу инвестицията, а стотици излизат на улични протести?

Инвеститорът подчертава, че ще гори „неопасни отпадъци“ и те може би действително са неопасни сами по себе си – но не и когато се изгарят при ниска температура. Тогава от RDF се отделят диоксини, фурани и тежки метали. Това се признава и в ДОВОС – макар инвеститорът да обещава, че ще има надеждна система за пречистване.

В тази връзка, светът наскоро научи за бедата в Лозана – един от най-богатите градове в света, на брега на Женевското езеро. Заводът за изгаряне на отпадъци там е затворен през 2005 г., а още през 1982 г. са му поставени съвременни филтри. Но нивото на натрупалия се през годините диоксин в околната среда е такова, че в Лозана не се препоръчва деца да играят на земята, нито пък да се консумират краставици, тиквички или кокоши яйца.

Има една хипотеза, че в регионите на България стандартите при експлоатацията на съоръжения не се спазват толкова стриктно, както в Швейцария. Основният поминък в Павликени е селското стопанство и производството на храни. Със завод за боклук – пардон, каменна вата – местният бизнес ще пострада. Риск има и за почвите в Дунавската равнина, и за многобройните водоизточници. За „летяща пепел“ дори не отварям въпрос.

Друг основен въпрос е как новият завод в Павликени ще се отрази на националното управление на отпадъците. България е на път да влезе с пълна скорост в бизнеса с горене на отпадъци, точно когато всички развити страни в ЕС се отдръпват, след като са горили боклук десетилетия наред. Европейската политика на кръгова икономика лесно може да доведе дотам, че горенето на отпадъци вече няма да се счита за оползотворяване (recovery) – което ще обезсмисли предлаганите сега „хитри“ решения с горенето.

България е сред страните в ЕС, генериращи най-много боклук на човек от населението. Там, където отпадъците са вход за непрекъснат производствен процес няма икономически мотив количеството им да спада. Неслучайно в разчетите за софийския инсинератор се предвижда дългосрочен ръст на отпадъците на столичани. Инсталация с мащаба на планираната за Павликени ще е стимул цяла България да се превърне в бунище.

Може да се каже още много в тази връзка, но да преминем към въпроса кой всъщност ще осъществи това инвестиционно намерение? Главен съдружник, доскоро едноличен собственик на фирма „Петрургия“ ООД е Румен Гайтански-Юнг. „Вълка“, когото Бойко Борисов като кмет на София се заканваше да „измете“ от дейностите по сметоизвозването.

После Гайтански тихомълком получи от наследничката на Борисов в София много пари за снегопочистване, а от 2020 г. официално пое сметоизвозването в пет столични квартала. Освен в София, той участва в събирането на отпадъците в Сливен, Кърджали и т.н.

В ДОВОС за инвестицията в Павликени пише черно на бяло, че са правени „проучвания и предварителни разговори с потенциални доставчици на RDF.“ Но в момента в България има само един сериозен производител на RDF: заводът край гара Яна, който се очакваше да захранва софийския инсинератор под шапката на „Топлофикация София.“ Пише още, че доставчик ще е „инсталация за механично-биологично третиране“ – като софийската.

Столичната общественост, а и политиците стават все по-хладни към перспективата да се горят отпадъци в средата на града, и то от името на общинската топлофикация с пасиви за над милиард лева, превърнала се в синоним на неефективност, загуби и аварии.

Като собственост „Топлофикация София“ може и да е общинска, но кой всъщност я контролира? Временната комисия на 46-то Народно събрание, която имаше за цел да установи злоупотреби на бившите управляващи, даде ясни индикации, че на входовете и изходите на „Топлофикация София“ стои не друг, а „Ковачки.“

„Ковачки“ е в кавички, защото това име се простира далеч отвъд официалния бизнес на самоковския бизнесмен. То е нарицателно за кръг от интереси в енергетиката, същинска черна каса, която не би била възможна без политически протекции на високо равнище. След като притежава осем топлофикации (тази в Сливен също гори боклук), „Ковачки“ на практика държи и девета топлоцентрала – в София.

Търговецът на електроенергия „Гранд Енерджи Дистрибюшън“, който играе ключова роля в тази бизнес империя, не просто доставя на „Топлофикация София“ квоти за въглеродни емисии, но и й посредничи по сложни финансови сделки за бъдещи доставки на квоти. Кой печели и кой губи от това е повече от ясно. Далеч по-сериозно е, че „Гранд Енерджи Дистрибюшън“ посредничи също и при пазарната реализация на електроенергията на „Топлофикация София“, с общ капацитет 186 MW.

Любопитно е, че „Топлофикация София“ с над 9% дял е сред важните акционери на ОЗК, застрахователната компания на Христо Ковачки. Нещо повече – през 2020 г. фалиращото общинско дружество намери пари да участва в увеличението на капитала на ОЗК. Свързан с Ковачки консорциум участва и в търга за избор на строител на инсинератора – и след като загуби, се върна в играта с помощта на Комисията за защита на конкуренцията, преди миналата седмица да бъде окончателно отстранен от Върховния административен съд.

Инсинераторът за отпадъци в София най-вероятно няма да се състои, но ако все пак беше построен, той щеше да е под прекия контрол на тъмни бизнес интереси. Алтернативата в Павликени не е по-светла. Вълка например е бенефициент на най-големия кредит (към 150 милиона лева), отпуснат от Българската банка за развитие в „онзи“ период.

Вълка управлява сметосъбирането и сметоизвозването в незнайно колко общини. Завод, който ще гори RDF ще му осигури вертикална интеграция (нещо, което по принцип би трябвало да интересува КЗК). Той ще събира тлъста рента от кметовете, които ще изберат да му плащат да им извозва и третира боклука, вместо да търсят собствени варианти.

Дали сме свидетели на конкуренция за боклука между „Вълка“ и „Ковачки“? Или напротив – предвид все по-малкия шанс инсинераторът в София да заработи, бизнесът бързо се прехвърля в съюзнически ръце?

В ДОВОС се посочва, че след разговори с потенциални доставчици е уговорено в с. Върбовка да се носи „стандартизиран“ RDF, „неизискващ предварително третиране/шредиране“. В момента само RDF от отпадъците на София отговаря на това изискване. По регионалните депа от събираните отпадъци се отделя някаква част, която наричат RDF, но тя не минава през никаква обработка, т.е. не е стандартизирана.

Ето какво казват за този роден RDF циментовите заводи, които горят боклук от 20 години: „Трансгранични превози на отпадъци се налагат поради недостатъчното количество RDF, произвеждан от сепариращите инсталации в България, който отговаря на изискванията за качество…“ По-нататък в цитирания документ се обяснява, че покрай висококачествения RDF все пак може да се горят и местни отпадъци, дори да са с недобро качество.

Ето какво гориво ще постъпва в Павликени, ако планът на Вълка се осъществи: груб, суров остатък, който няма да гори, ако в него не се добави софийски RDF. Както разбрахме между редовете на ДОВОС, вече има някаква договорка за тази софийска „добавка“, възлизаща на 88 хиляди тона – около 1/3 от проектния капацитет.

В Павликени ли ще е завършекът на трифазния проект за боклука на София, за който ЕС даде 127 милиона евро? Тези пари ще трябва да се връщат, ако бързо не се открие подходящ заместител на инсинератора в София. В момента софийският RDF се гори в циментови заводи, но по смисъла на Рамковата директива, която изисква обезвреждане на отпадъците най-близко до мястото им на производство, това е временно решение.

Но по тази логика инсталацията в Павликени също може да е само временно решение.

От друга страна, обектът в Павликени ще се осъществи като частна инвестиция и така европейските средства, предвидени за отпадъци, може да се употребят за други цели. Министърът на околната среда и водите Борислав Сандов заяви на журналистически семинар на 12.02.2022 г., че инсинераторът в София е отживяла и вредна идея. Сандов сподели, че новото правителство усилено преговаря със Столична община тя да се откаже от горенето на боклук. Ако кметицата склони, това дава възможност за прехвърляне към други проекти (например садене на дръвчета) на близо 180 милиона лева.

Но относно трайното решение за софийския боклук след провала на инсинератора – за да не се наложи да връщаме пари на ЕС – министър Сандов беше лаконичен: „Търси се“.

Значи ли това, че може да бъде взето политическо решение Павликени да спаси София? Подобен ход на правителството ще е изключително непопулярен, не само в Павликени и Сухиндол. Очевидно е, че за отпадъците трябва да се търсят системни решения, а не бързи удари. Колективният елемент да бъде засилен, частни империи да не се допускат. Разполага ли с време и сили за това новото правителство?

Снимка 1: Данита Заричинова. Площадката на ТЕЦ Сливен

Снимка 2: Васил Тодев. Из Велинградския край

Споделете статията:

One Comment

  1. Жанет Орфану

    Отлична статия, написана интелигентно и с разбиране на огромния проблем. Макар и да не се споменават ветровете, на читателя става ясно, че инсирератор в средата на България е, меко казано, самоубийствена мисия! И въобще думата “инсинератор” отдавна трябваше да бъде зачеркната от речника на човечеството! Срамота, че все още страната ни е пълна с малки, дребни душици, които си имат конкретна цена, не по-различни от всяка останала стока! Жалко е и да се наричат българи… За всеки човек със съвест е срамно да живее сред такива.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *