Търси се не Спасител, а Спасение

Песимистичните теории за българския народ обслужват корумпираното статукво

Българите са политически незрели, затова на избори се люшкат като стадо към нови и нови лица и партии, обещаващи им „спасение.“ Това е историята, разпространявана от учените глави из родните медии. Освен че обслужва статуквото, тази сюжетна линия е лъжа: тя принизява едно групово поведение, което всъщност е твърде разумно и говори не за лековерност, а за добра политическа памет.

Поддръжниците на тезата, че българите искат всеки път нов Спасител, напомнят: народът масово гласува за „Царя“ през 2001 г., за Бойко през 2009 г., за Слави през юли 2021 г., а през ноември 2021 г. възлага същите – нереалистични – очаквания за подобрение на Кирил Петков. Какво по-добро потвърждение, че имаме пред себе си не народ, а мърша?

Най-подлите лъжи са тези, които взимат половината истина и съчиняват останалото. От изредените примери само „Царят“ е бил приеман като някакъв спасител – което е съвсем закономерно, предвид митологичния образ на „Симеончо“ в българската история. И сега в народния език се казва „Наядох се като Симеончо“ или „Какво си се опънал на дивана като Симеончо, я ставай да работиш.“

Предвид това народно творчество, щеше да е сензация, ако същото това лице не беше постигнало смазваща победа на избори, поне първия път. Но спомнете си: НДСВ дойде на власт след „шоковата терапия“ на Иван Костов. При  управлението на СДС заводите не просто бяха затворени и хората останаха без препитание, но производствените активи, строени десетилетия с народни пари и труд, отидоха в тъмни, често некадърни субекти.

При това положение, да се гласува „наказателно“ – за най-добрата налична алтернатива – е най-зрялото политическо поведение. Или може би бихте предпочели хората да гласуват пак за БСП?! Тогава столетницата се асоциираше не просто с Жан Виденовата зима, а с провалената алтернатива за по-добра България в началото на 1990-те.

Злопаметността на българския избирател към това, което Костов причини на икономиката и обществото, е аксиоматична. Тя е толкова силна, че дори и властолюбец като Костов трябваше да се оттегли от всички политически постове. Останките от неговите поддръжници се затрудняват да прескочат бариерата за влизане в парламента, а говорим за млади, красиви и умни хора: напълно подходящи да влязат в ролята на „спасители“, ако българският избирател наистина беше толкова глупав, колкото искат да го изкарат.

Именно защото „Костов“ се превърна в неизличима стигма, политическите инженери прибягнаха до коалиционни споразумения, за да подлъжат избирателите. Това е ролята на Зеленото движение в коалицията „Демократична България“: да накара масовия избирател да забрави, че в ядрото е „Костов.“ Иначе защо на тези млади и небогати (в общия случай) хора, които сами трудно взимат и 0.5% на избори, бяха дадени толкова места в листите?

Трябва ли българският избирател да бъде бичуван с обидни думи, защото упорито помни демонтирането на своята държава по време на Костовото правителство? И не трябва ли да е някакъв сигнал за ДБ, че и след толкова политически активизъм, толкова благообразни слова и акции, зрелищни протести, медийно присъствие и т.н. те дишат праха на една новосформирана партия без структури по места? Това не е защото българите искат „Спасител“, а защото са научени от своята история да помнят кой какъв е.

Същият е контекстът на идването на ГЕРБ на власт преди дванайсет години. Ако някой е забравил, преди Бойко управляваше Тройната коалиция, когато корупцията и политическата наглост достигнаха нови висоти. „Бойко“ не беше виждан като „Спасител“ – не, хората искаха да се помръднат напред към нещо, което не е старите червени, не е безсърдечните алчни приватизатори, не е показалият зъбите си „цар“ – нещо ново, може би по-нормално.

Също и Бойко, преял с власт, пари и кеф, влизащ в ролята на пожизнен диктатор, беше изблъскан от „Слави.“ Малцина са тези, които видяха в тази персона нещо като спасител. Не, в „Слави“ беше видян инструментът да се накаже „Бойко“, който вече не можеше да бъде толериран. И когато лъсна, че „Слави“ и „Бойко“ са едно и също нещо, спечелилата партия „Има такъв народ“ се срина в социологическите прогнози.

От тази гледна точка българският избирател всъщност е твърде зрял. Той се решава да гласува за един или друг нов политик не от наивност, че ще бъде „спасен“, а защото отчаяно иска да се освободи от душманите във властта.

Това е начинът, по който българският избирател върви напред през пустинята: чрез нови и нови личности и партии, тъй като всички предишни са го предали. Той има добра политическа памет, за което заслужава не подигравки, а уважение.

От всички цветове на дъгата българският избирател в наше време е нямал възможност да гласува единствено за нещо истински ляво и зелено. Политическите инженери си знаят работата и полагат усилия да не се появи партия или движение с подобна ориентация: жив в паметта им е небивалият успех на БЗНС и Стамболийски, които са еквивалентът от началото на XX век на евентуална днешна лява зелена партия в България.

За да не се повтори това, всеки ляв политически проект трябва да бъде направен да изглежда фалшиво: не просто да е лъжлив, а да е очевидно лъжлив, за да отблъсне (почти) всички. По същата причина на зелените кандидати се дават привилегии, които не съответстват на техния капацитет – но те трябва да останат в дясната ос, за да не тръгнат да реализират това, за което са призвани: да променят из основи обществото към повече общност и справедливост и по-малко алчност в икономиката.

***

Наскоро пространно интервю с проф. Марин Паунов, ръководител на катедра в УНСС, напълни новините: българите били изпълнени с „озлобление към всичко и към всички.“ Професорът стигна дотам в критиките към народа, че журналистът, който сякаш споделяше гледната му точка, накрая го попита: „Има ли изобщо българинът положителни черти?“ На което професорът отвърна с две насърчителни изречения за качествата на този народ – след което побърза добави, че българите сме склонни да преекспонираме положителните си черти.

Същото отношение струи от думите на онези, които презрително коментират склонността на българите да наказват на избори разочаровалите ги политици. Внушават ни, че сме политически наивни, но реалността не може да е по-различна: един прагматичен народ не спира да търси спасение от лидери и партии, които му биват натрапвани като спасители.

На снимката: Симеон Сакскобургготски през септември 1943 г. От тогавашния печат