Икономист от европейска величина ни остави едни от най-поетичните описания на българската природа – и обори „оптимистичната теория“ за българската душа
Изглед към с. Говедарци
Софийски професор, посърнал от сесии и атестационни комисии, обръща гръб на суетата и се заселва в планината – над селото, досами гората, в която бродят сърни и вият вълци. Днес тази история не прави впечатление, какво ти – вилата сред природата сякаш върви в комплект с професорската тога. Но в края на 1940-те, когато Асен Христофоров напуска Софийския университет, за да заживее в самоковското село Говедарци, това е прецедент, който буди тревога за умственото здраве на „профестора“.
Като икономист изпитвам особено удоволствие, че човек от моята професия – специалист на световно ниво, макар днес по-скоро неизвестен, прокарва нови пътища в българската литература, като описва своя див живот сред туземното население на Говедарци. Големите ни писатели не скъпят възхвали на родната природа: дядо Вазов захласнат съзерцава „Великата Рилска пустиня“, а Алеко катери върхове, надвесва се над водопади и думите му падат леки и безпогрешни като обагрени есенни листа.
Но книга-размисъл за човека в дивата природа – не емоционален изблик на гостенин, а делови отчет на обитател, преди публикуваната през 1958 г. „Мацакурци“ на Асен Христофоров, в българската литература няма. Тя е поредното доказателство как насилието над твореца ражда ново, по-високо равнище на творчество.
По-трудно ще осъзнаем ценността на това словесно постижение, ако не знаем как се е стигнало до него. Асен Христофоров е роден в Пловдив през 1910 г. и е учил в Робърт колеж в Истанбул, а през 1934 г. завършва Лондонското училище по икономика. Времето е преломно. Голямата депресия разчиства пътя за войнолюбците в Европа, докато звездата на Джон Мейнард Кейнс грее ярко и публиката жадно чака всяко ново негово есе. Въпросът дали либералните политики са в състояние да осигурят същата ефективност като тоталитарните, стои отворен. Утвърдените стопански модели се преосмислят в движение и впечатлителните студенти имат изобилна храна за размисъл.
Вдъхнал от този незабравим интелектуален климат – но, по финансови причини, без да защити докторат – Христофоров се завръща в България, за да работи първо в БНБ, после в Главната дирекция на статистиката. В началото на 1940-те е назначен за хоноруван преподавател в ДВУФАН (сега УНСС). През този период младият учен прави задълбочени анализи на структурата на националната икономика. Запознах се първо именно с тези негови трудове и съм го цитирал неведнъж. Като икономист, Христофоров прави впечатление с лаконичния си и много ясен изказ. Сякаш основната му цел е читателят да разбере възможно най-точно какво иска да каже авторът.
Акцентирам на това, защото днес у нас има изобилие от икономисти, млади и стари, които имат да кажат някои неща – но умишлено или не, прикриват мислите си зад сложни думи и витиевати изрази. Дали наистина правят така, защото не могат да пишат по-ясно? Или се страхуват да си разкрият идеите, че някой ще им ги открадне? Или се боят, че ще станат за смях, ако оценките им излязат грешни?
Да поемеш риска да станеш за смях е едно от най-големите изпитания за пишещия човек. Този, който иска да си гарантира, че никога няма да стане за смях, създава ялови творби – безупречни, но лишени от дълбочина. Така или иначе, Христофоров не е от плитките. Работата му като икономист и статистик вдъхва респект и през 1945 г. той е избран за извънреден професор – до този момент, най-младият професор в България.
Но академичната му кариера трае кратко. Обективният икономически анализ, основан на факти и отчитащ историческата тенденция, не е по вкуса на „народната власт“ – твърде малко лозунги крещят от него, твърде слаба е вярата в Червения Бог. Според описаната в „Мацакурци“ история, Христофоров сам се е оттеглил от научна дейност, тъй като се е отегчил. Но няма как да е така: вратата пред тази мъчна наука, на която той е посветил най-силните си 15 години, му е била затръшната.
Христофоров сглобява живота си наново с помощта на отличното владеене на английски език. Той се заселва в Говедарци (старото име на селото е Мацакурци), по-далеч от партийните секретари, и от там започва да работи като преводач. И до днес е така: преводът става последно убежище на хората на духа, несъгласни с посоката на света. Но от превода до собствената книга е само една искра разстояние. Така от убития икономист се ражда писател, твърд като рилски гранит.
Вместо да трупа таланта си на пластове в чекмеджето, Христофоров тръгва по трудния път и придава на творбите си онази форма, която позволява отпечатването им. А може би това е единствено възможният път за него, тъй като е трябвало да си вади хляба. Но „Мацакурци“ пак не превива глава: това е пропита от ирония изповед на един самотен интелектуалец, във време, когато да те нарекат индивидуалист е не обида, а закана.
Проф. Николай Аретов сравнява ръкописа на „Мацакурци“ с излязлата през 1958 г. от изд. „Медицина и физкултура“ книга и става видно, че редакторите доста са пошарили из текста. Младите кооператори са плоски положителни образи и цари странна вяра в светлото бъдеще, въплътило се в трактор, разораващ целините. Но дори и тук Христофоров намигва на читателя, като разказва как неспирното боботене на трактора стресира кокошките и те спират да снасят (Използвам Асен Христофоров. Избрани съчинения, том I. Изд. „Кралица Маб“, 2011 г. Съставител Николай Аретов).
Няма съмнение, че „Мацакурци“ е рожба на времето си. Но редакторските намеси, пък и авторските реверанси към режима, който го е оставил жив, не са нищо повече от значки, закопчани върху дебел, здрав, истински плат. Те не могат да прокъсат тъканта на книгата, нито да я загрозят. Който може да чете между редовете – тогава, както и днес – лесно ще ги различи и игнорира, пък и ще им се посмее.
Христофоров превежда на български Джеймс Джойс и може да сме сигурни, че толкова начетен човек е познавал добре и прочутата „Уолдън, или живот в леса“. В тази книга Хенри Дейвид Торо разказва как през 1850-те оставя удобствата на американския град и се заселва в саморъчно построена къща край езерото Уолдън. Торо се изхранва, като обработва земята пред дома си, лови риба и от време на време вади по някоя надница като дърводелец в града. Радва се на свободата си и внимателно описва своите робинзонски чувства. Днес „Уолдън“ е нарицателно за прост и близък до природата живот.
Суровата природа на северна Рила едва ли е била по-благоприятна от тази край Уолдън век по-рано. Но колко по-различно е обществото. Торо поддържа дистанцирани отношения със своите пуритански съседи, докато Христофоров е принуден да влиза в близки взаимодействия с говедарските шопи. Няма друг начин – обществото ни е комунално и ако се цепиш от колектива (например, ако не се отбиваш сегиз-тогиз в кръчмата и не черпиш при среща местните с цигара), трудно ще получиш и строителен материал, и дърва за огрев през зимата, и картофено семе за посев. Пък и когато ти оберат къщата, няма да има кой да ти каже, че са видели палтото ти в горната махала.
Приключението „Мацакурци“ е било изпитание за Христофоров. Да, той споменава за понякога мъчителната самота на зимните вечери, когато с дни покрай дома му не преминава човек. Мрачно пусти са и есенните мъгли, и безкрайните пролетни дъждове. Но за човек, който превежда книги и има да осмисля толкова много неща, надали самотата е чак тъй мъчителна. Хората, хората в Мацакурци са същинската беда.
Аскет за храна и удобства, жилав турист, писал не една двойка в живота си (а и лежал в Белене, макар това да не се споменава в книгата), Христофоров не е изисканият гражданин, над когото „работливите селяни“ да се подиграват с лека ръка. Мъката му идва от шопските нрави: от шопската непромокаемост спрямо принципа на взаимноизгодните отношения. „Аз ти давам добро и ти ми отвръщаш с добро, за да мога следващия път пак да ти дам добро – и така обществото ни ще е по-богато“.
Само че тази взаимноизгодна човещина, за която впрочем има и математическо обяснение, е чужда на шопа от Мацакурци. Ако му дадеш добро, той ще си го вземе и напук ще ти отвърне с лошотия. Защото… ами просто защото животът му е такъв. На 230-те страници на „Мацакурци“ са описани поне 30 случки, в които местните жители лъжат и грабят пристигналия от града отшелник.
Чак когато личните му вещи са изтърбушени три пъти, любимото овчарско куче е зверски убито, дадената за пазене коза е заклана – когато парите в спестовната книжка на „профестора“ са оскубани и ошмулени – Христофоров е приет за нещо като свой. Но авторът не акцентира само върху своите социални беди: явно е, че той се е „прежалил“, научил се е да не гледа твърде сериозно на себе си. Мъчи го дребното вредителство, семейните дрязги за имоти, слагачеството към силните, оправданието на кражбата – или, както бихме казали днес, пълната липса на положителна мотивация у шопа.
Читателят ще долови как Христофоров изтръпва втрещен, когато син крещи на майка си: „А тизека, вещице проклета, оти го не удуши, кога си го родила!“ – става дума за брата, с когото имат съседски къщи. Като голям писател, авторът остава стаен при подобни сцени. Разкрива се само за миг, когато след дълги усилия все пак намира да каже нещо добро за морала на мацакуреца: никой, никога, не би ударил баща си – по-добре да си отсече ръката с брадва. Но и от това въздигане на бащата духа леден вятър: жената в Мацакурци – майка, съпруга, дъщеря – е лишена от всякакви права.
Проживял няколко години в дълбините на народа и изстрадал неговите „бит и душевност“, авторът синтезира основното си послание: че за мацакуреца чуждото е общо, а своето е само свое. Дали той пръв стига до тази толкова популярна днес формулировка, описваща стопанската култура на българина? Би било забавно, ако след многобройните кражби, които е изтърпял в Мацакурци, тази изречена по повод на местните хора крилата фраза също да е открадната от Христофоров.
„Мацакурци“ е изпълнена с ирония повест – неслучайно авторът й е превел на български Джером Джером. Освен с Джером и с Торо, Христофоров влиза в задочен диалог и с „Писма от моята мелница“ на Алфонс Доде. Но в „Мацакурци“ няма да намерим препратки към световната литература. Бившият професор по икономика изцяло се потапя в ежедневния си опит – най-много, да си позволи някое изстрадано житейско заключение за лисиците и хората. От този приседнал край картофената нива и надничащ иззад смърчовите гори реализъм се ражда литературно произведение, което българските критици трудно могат да оценят, защото не могат да го категоризират.
Да, долавят големия писателски талант, описващ танца на слънцето върху величествените рилски върхове. Може би са впечатлени и от прецизността, с която са представени човешките отношения в това своеобразно село. Но тъй като и „Уолдън“, и тънкият хумор са чужди на българската литературна традиция, „Мацакурци“ остава самотен връх. Творбата е сполетяна от същата съдба като „Богомилски легенди“ на Николай Райнов: твърде универсална, за да е „българска“, независимо че е изтръгната от сърцето на българския народ.
„Мацакурци“ влиза в задочен спор и с „Оптимистична теория за нашия народ“ на марксиста Иван Хаджийски, първият български антрополог. Какъв ти оптимизъм в Мацакурци – освен онзи стихийният, вдъхван от знанието, че животът не свършва с нас и има свой ход, свое русло, в което течем, но не го обръщаме?
Защо да сме оптимисти заради някакво хипотетично златно минало, когато човешките отношения са били чисти и неподправени? При Хаджийски, капиталистическите сили са това, което е покварило някогашния морално извисен селянин. Но какво да мислим, ако този селянин преди появата на капиталистическите отношения всъщност не е бил чак толкова „извисен“ (да вземем за пример Софрониевото житие)? Значи, покварили са го турците. А преди тях – болярите и алчните попове. Така, следвайки линията на оптимизма и покваряването, ще стигнем до прочутата змия, продала ябълка на Ева.
Но да погледнем и във времето след „Мацакурци“ и „Оптимистична теория“: днес някои оплакват българското село, защото е загубило ефективността си след стихийното разрушаване на кооперативните стопанства. Те виждат поредното „покваряване“ с див капитализъм. За други, кооперативите са „покваряване“ на прастария български стопанин, насила натикан в ТКЗС и така загубил връзката си със земята. Прекомерен оптимизъм към безкрайно разтегливото минало лъха от тези разсъждения.
Оптимизмът не е най-силната черта на „Мацакурци“. Как ли се е осмелил Христофоров през 1958 г., след седем месеца, прекарани в Белене, да пише за пладнешките кражби на новите шефове на селсъвета? За десетките директори на кооператива, изпразвали общата каса? За партийния секретар, построил си къща на два ката с материалите, отпуснати за ремонт на читалището? Прави го тъй истински, че книгата му е отпечатана. Осмива алчността на шопа при народната власт по същия начин, по който се подиграва с алчността на шопа по царско време: дошъл цар Фердинанд на мегдана в Мацакурци и хвърля с шепи сребърни петолевки сред събралите се моми. Стои царят встрани и ги гледа засмян как се кълнат, дерат и скубят, за да докопат някоя пара…
Изкарвайки на показ мацакурщината, Христофоров ни учи, че човекът е този, който дава движение на системата. И най-възвишените системи се провалят заради низки хора, и най-долният режим може да прогресира при мълчалива човешка съпротива. Човек като Христофоров успява да остане себе си, да съхрани високите си мисли, дори натирен вдън гори. Хора като мацакурци, чиято мъдрост е достигнала до прозрението, че ако беше харно човек да има брат, и Господ на небето щеше да си има брат – те са в състояние да провалят и най-светлото дело. Неслучайно „след девети“ бившите цанковисти поемат партийните дела в селото, а малцината комунисти, които действително са били репресирани от фашистите, са прокудени.
Така „Мацакурци“ елегантно опровергава Хаджийски, вярващ в морално извисения примитивен български човек. Книгата надскача и новите държавни граници и се провиква през океана: „Торо, ей, къде си бре, бай Торо! Ела да поживееш в Бърлогата накрай Мацакурци, пък после ни кажи какво да чини отшелникът, чието куче мацакурчани са убили от тричане? И после са разровили малката могила, в която е положен трупът на кучето. Защото, професторът че е луд – луд е, ама кой го знае: градски човек, реди книги, може и да има ахмаци да дават пари за тях. Пък той къде ще си дене парите? Много ясно, ще ги закопае. Я виж, тука пръстта е прясно разровена.“
От първото издание на „Мацакурци“ ни делят 60 години. Кой знае, може хората да са се променили, може и острата сатира на Христофоров да е помогнала за очовечаването на универсалния български шоп. Но на градските хора, които тепърва възнамеряват да си закупят къща в някое живо българско село с чудна природа – дано по-дълго има такива – силно препоръчвам първо да прочетат тази книга.
Споделете статията: