Защо БСП не успя да се възползва от разклатените позиции на ГЕРБ и какво попречи на “Демократична България” да излезе още по-напред
Приписват на Чърчил крилатата мисъл, че най-много се лъже след лов и преди избори. Българският политически живот доказа, че след изборите може да се лъже още повече. При позорно ниска избирателна активност от 26.2%, всички български партии заявиха, че са спечелили изборите за Европейски парламент на 26 май:
Управляващите ГЕРБ остават първа политическа сила, въпреки корупционните скандали.
БСП взеха по-голям процент и вкарват повече депутати от предишния път.
ДПС е първа политическа сила в четири области в страната и запазва “балансиращата” си роля.
ВМРО се наложи над конкурентите си в “патриотичния” спектър.
“Демократична България” спечели едно евродепутатско място и вече е легитимирана като партиен субект.
“Воля” остана под чертата, но получи поредна възможност да заяви връзките, амбициите и финансовите възможности на своя Марешки.
Явилите се независимо кандидати, въпрки оскъдните ресурси, спечелиха доста гласове със своя фокус и харизма и гледат с оптимизъм в бъдещето.
А останалите под водата партии получиха ясен сигнал, че или трябва да променят нещо – личност или реторика, или по-добре да се закриват. Да ти кажат в очите, че трябва да си смениш бизнеса, всъщност е от голяма полза.
Между всички тези партийни и независими победители се промъкнаха някои идеи, които следващия път може да им помогнат за още по-пълен триумф.
Първата е, че БСП няма да победи ГЕРБ на избори. От друга страна, ГЕРБ се нуждае от БСП, за да продължи да побеждава. Чрез послушните публични и частни медии Бойко Борисов прави ловък “фрейминг” (определя контекста) на политическия пейзаж: винаги извърта нещата така, че основният му противник да са “комунистите”.
1989 г. беше преди 30 години. Хората, които днес са в активна политическа възраст, към падането на режима бяха най-много на 40, най-често между 10 и 30 години. Какви “комунисти” са тези момчета и момичета с мляко около устата и без собствени убеждения?
Но Бойко продължава да ги ползва като спаринг партньор, защото знае, че българинът няма да гласува за БСП. Не че на народа са му чужди социалните идеали – но той не ги вижда олицетворени в “Корнелия”, още по-малко в Гергов или Овчаров. Докато ГЕРБ успяват да убедят народа, че БСП са основният им политически опонент, изборите са им вързани в кърпа.
Второ, “Фейсбук” не е България. Мнозина, в това число и аз, сме се подвеждали да мислим, че публицистика или разкрития в интернет, които будят енергични реакции в хиляда, десет хиляди или дори сто хиляди читатели, означават кой знае какво. И не е честно да се обвинява човешката маса в инертност. Пасивността се обснява най-добре с бедност, а бедността е плод на партийни икономически политики.
Така стигаме до “Демократична България”: разбира се, на 26 май те победиха, като вкараха своя лидер Радан Кънев в европарламента, но сякаш остана някакъв горчив привкус. Толкова достойни хора, успели и уважавани в своята професионална сфера, отстъпиха пред партийно посочената посредственост. Не можеше ли повече?
Отговорът е тривиален: Икономиката, глупако! Съдебната реформа и Зелената идея са насъщни за България, но във формата на “Демократична България” те се предлагат само в пакет с идеи за икономическа политика, чужда на разумното управление.
ДБ отново развяха знамето на приватизацията, ниските данъци за капитала и богатите, малката държава, финасиализацията. Сещате ли се за последната глобална криза? Провокираха я “структурирани дългови облигации”: финансов продукт, включващ едновременно проблемни ипотечни кредити и заеми на добри платци. Когато лошите кредити излязоха наяве, те потопиха целия продукт, независимо че в него отчасти имаше и добро съдържание.
Същото е с “Демократична България”. Не успявам да разбера защо тези хора, които са очевидно компетентни за важни неща като съдебна система и природопазене, си затварят очите за дефектите на икономическата и социалната политика, която подкрепят.
Българите са хора общителни и с чувство за справедливост. Не са получили нищо наготово и затова не вярват на социалистически утопии – но също така им е чужд крайният индивидуализъм и “икономизъм”. Като изключим провокациите, българите не обичат да се карат със съседите си. Защо тогава толкова партии ни натрапват омраза?
Едни партии се опитват да изпъкнат пред избирателите (и спонсорите) с омраза срещу Русия и “Кремълското джудже”. Други бълват жупел срещу “Гейропа”. Трети сеят злоба към мигрантите. Злоба, злоба, злоба се сипе връз народа – който всъщност е сред най-толерантните на планетата. Затова политикът, който излъчва най-малко злоба, печели най-голям дивидент. Дали се преструва или не е друг въпрос, но засега това е сякаш Бойко.
На финала, размишления за “алтернативното ляво”. Апелът на БСП е слаб, защото социалистическата партия не предлага финансова или социална политика, принципно различна от тази на ГЕРБ. БСП се заиграва с носталгията по Татово време и седи между два стола в Москва и Брюксел. Уж са опозиция, а всъщност са другата маска на властта.
Освен това, в името на властта БСП сключи поредица от бракове и разводи с ДПС, а границите на българската толерантност опират тъкмо в турската стена. Така че най-вероятното бъдеще на БСП е да продължи още десетина години да крета като най-удобен противник на ГЕРБ.
Но електоралната немощ на Столетницата не означава, че на “Позитано” 20 лапат мухи. БСП полага големи усилия, за да задуши в зародиш всяка алтернативна лява политическа формация – включително, като слага на челно място в листите си ляво мислещи хора с потенциал, доскоро несъгласни с партийния курс.
Затова адмирации за запомнящия се независим кандидат Ваня Григорова, която заема лява и (засега) анти-БСП позиция. С повече хора като нея, новата левица в България е възможна. Все пак мисля, че подходът тук следва да се промени. Групата от нови леви умове, вероятно заимствайки идеи от ГЕРБ, Реформаторския блок и НДСВ, превръщат Григорова в свое разпознаваемо публично лице, докато самите те остават в сянка.
Григорова е сериозен експерт по трудово право, но този политически проект (който събра 0.5% от вота) ще добие плът, ако до нея със своите качества и компетентност открито застанат хората, които я насърчават. Надявам се един ден да получим възможността да гласуваме също и за социолога Чавдар Найденов и за Калин Първанов, главният редактор на “Барикада”. Сериозно го мисля: левият ренесанс в България ще настъпи не с нова партия от лидерски тип, а с демокрация.
Споделете статията: