Експериментът на Kellogg с 6-часовия работен ден доказа, че за икономиката е добре работниците да имат повече свободно време – но не и за политиката
Плюсовете и минусите на дългия и на късия работен ден отдавна са ясни за различните страни в уравнението на труда. Ако всеки работник във фирмата е зает по много часове, броят на наетите спада, съответно общите разходи за социални и здравни осигуровки са по-ниски. По-ниски са и разходите за контрол. Добре натовареният служител има по-малко време да мисли за „глупости“ като работните си права. Той получава по-висока обща заплата и съответно е по-лоялен към работодателя.
От друга страна, производителността на труда спада, ако работният ден е твърде дълъг. Ако работят по няколко часа на ден, служителите се мобилизират и са креативни през цялото време. Ако разполагат със свободно време, работниците често се самообразоват и така ползите за работодателя безплатно нарастват. Ползите за фирмите, въвели по-кратък работен ден, са безспорни, но истинската изгода се проявява на макроравнище. Безработицата спада и хората имат повече време за общуване. Процъфтяват доброволните общностни проекти с мащаб улица, квартал, село, град.
Кой подход ще надделее – контролният или общностният? Предвид проблемите на днешния свят, според мен първият следва да бъде оставен в миналото, където лежат робският и детският труд. Огромният ръст на производителността на труда през последните два века позволява да се върши много повече полезна работа с много по-малко хора. Все пак, нашата епоха е на автоматизацията и роботизацията. Днес има достатъчно средства за живот за всички, но не и работа за всички.
Тези истини са осъзнати още преди век, но защо 40-часовата работна седмица, въведена от Хенри Форд през 1914 г., остава норма в развития свят? Неочаквани отговори на този въпрос дава историческият опит на американската корпорация Kellogg.
Този водещ производител на зърнени храни (вероятно сте чували за „корнфлейкс“) въвежда 6-часов работен ден на 24 ноември 1930 г. Президентът на компанията Люис Браун, след като е получил подкрепата на собственика Уил Келог, публично обявява, че работата ще продължи на 4 смени по 6 часа, вместо на 3 смени по 8 часа. Наемането на цяла нова смяна работници ще даде „работа и заплати на главите на още 300 семейства в Батъл Крийк“ (градът, където е разположен заводът на компанията).
Намаляването на продължителността на работния ден неизбежно води до спад на доходите на работниците. Kellogg смекчават този ефект, като увеличават почасовата ставка с 12.5%. Предвид дефлацията в разгара на Голямата депресия, ръководството на компанията твърди, че реалната покупателна сила на доходите на заетите на поточната линия се запазва, макар че те вече ходят на работа само по 30 часа седмично.
Важно е да се знае контекстът, в който се развиват тези събития. Борсовият срив от 1929 г. разтърсва из основи корпоративна Америка. Още преди Рузвелт да поведе страната по Новия курс на правителствената заетост, в САЩ трескаво се търсят модели, които ще „спасят капитализма“. Предлагат се решения като планирано стареене и масово унищожаване на продукция с цел повишаване на цените. На този фон съкратеният работен ден изглежда рационален и справедлив избор.
Но най-специалното в Kellogg е Келог: основателят на компанията, тогава 70-годишен, е движен от силни филантропски импулси. Показателно е, че през 1934 г. той дарява 66 млн. долара (над 1 млрд. в днешни пари) на фондацията си. Уил Келог е от онзи вид капиталисти, които са били лишени от детство заради нуждата да се борят за хляба си, и иска да поправи несправедливостта при другите хора. Така че президентът Браун чука на отворена врата, когато му предлага да остави повече време на работниците.
Много очи са вперени в експеримента на Kellogg. Икономически журналисти преливат от ентусиазъм, като изчисляват, че производителността на труда е нараснала с 15% заради съкратения работен ден. Политици идват на визити в завода в Батъл Крийк. Президентът Хувър дори кани Келог във Вашингтон да споделя опит.
Въпросът действително е от изключително значение. Първо, защото с 6-часов работен ден трудът престава да е център на човешкия живот: времето, което остава за семейство, приятели, хоби, култура и т.н. става повече от времето, с което се заплаща препитанието. Второ, още по онова време броди „познатият призрак на технологичната безработица“, а той може да бъде пропъден само по два начина: с консуматорство, тоест изнамиране на нови желания и задоволяването им с нови индустрии, или когато повече работници споделят работата, която трябва да се извърши (job sharing).
Вдъхновено от примера на Kellogg и още няколко големи компании, въвели съкратен работен ден, списание „Заводски и индустриален мениджмънт“ през 1931 г. гърми: „Производството е средство, а не цел. При националния ръст на производителността най-практично е да посветим по-голяма част от живота си на живеене (а не на работа)… Увеличаването на свободното време е най-логичното покачване на жизнения стандарт“. Работниците доброволно сътрудничат на „просветените капиталисти“, като приемат увеличеното свободно време за благо, равностойно на по-високото заплащане…
В края на 1932 г. национална анкета показва, че 50% от бизнеса в САЩ са въвели някаква форма на по-кратък работен ден. На някои места работниците се компенсират с по-високи почасови ставки, другаде заплатите се намаляват пропорционално на намалените часове труд. Президентът Хувър официално застава зад споделения труд, Националната асоциация на производителите се присъединява, а Министерството на труда изчислява, че „25% от работниците в САЩ дължат работните си места на този план“. И Хувър, и Рузвелт включват съкратения работен ден в предизборните си програми под одобрителния поглед на бизнес и работници.
Днес, почти 90 години след описаните събития, все още се работи поне по 8 часа на ден. Защо добрата инициатива се проваля? Заради профсъюзите. Американската федерация на труда (AFL) бърза да обвини бизнеса, че използва work-sharing с цел да прехвърли върху работниците цялата тежест на справянето с безработицата в САЩ. Тази реакция не е новост: „левите“ движения винаги са виждали екзистенциална заплаха в мерките за подобряване положението на населението, предприети от „десни“.
AFL опитват да внесат в конгреса собствено предложение, което да направи 30-часовия работен ден задължителен, и да забранят вноса на стоки, които са произведени от работници, заети на повече от 6 часа на ден. Изправен пред тази заплаха, бизнесът в САЩ дава заден ход и идеята за съкратен работен ден се забравя точно тъй бързо, както излиза на дневен ред. Вместо споделяне на труд, новата мантра е „икономическа експанзия“ и програмите за правителствена заетост на Рузвелт идват точно навреме. С Новия курс, доктрината за „споделяне на труда“ отстъпва пред „създаването на труд“.
Въпреки неуспеха в национален мащаб, в завода на Kellogg експериментът продължава. През 1935 г. компанията обявява, че разходите за труд на единица продукция вследствие на по-краткия работен ден са спаднали с 10%, а трудовите злополуки – с 41%. „За нас това не е само теория, а 5 години реален опит. Заради по-краткия работен ден ефективността и моралът на нашите служители са се покачили…“
Люис Браун вече не е президент, но Уил Келог е решен не просто да продължи, а да отиде и по-напред, като осигури всякакви удобства за отворилото се свободно време на персонала. След 1936 г. компанията изгражда закрит спортен салон, „атлетически“ площадки, киносалон, парк за разходки, и разпределя 15 хектара земеделска земя за зеленчукови градини на работниците. За децата са осигурени забавачници, „природни центрове“ и площадки за игра на територията на завода.
Върху свои земи Келог създава убежища за диви животни, където, според тогавашните разбирания, са обособени кътове за семеен пикник на служители, зони за риболов, наблюдение на птици и т.н. Със свои средства строи обществени басейни, къмпинги, паркове, библиотеки. Все пак осигуряването на свободно време на работниците остава задача номер едно – защото индустриалецът счита почивката, близостта до природата и спорта за път към личното щастие. 6-часовият работен ден е запазен, а заплатите на служителите са повишени.
И тогава отново се намесват профсъюзите. Мениджмънтът е дотолкова уверен в лоялността на своите работници, че когато през май 1937 г. Националният съвет на зърнопроизводителите изгражда в завода своя структура, всички са като попарени. Уил Келог е силно разстроен и изцяло се оттегля от ръководството на предприятието. На първата си среща с профсъюза той на няколко пъти се разплаква и заявява: „Ако бяха дошли при мен, щях да им дам всичко, което пожелаят“. Наследниците му изоставят „облагородителната“ мисия. 6-часовият работен ден в завода се запазва още няколко десетилетия, но постепенно е обезсилен и накрая синдикатите сами се отказват от него.
Поуките от тази история са няколко. Първо, филантропичният капитализъм изглежда привлекателен на повърхността, но той все пак превръща работниците в обекти – добре гледани, безспорно, но не много по-различни от стадо расови коне. Дори ако това изглежда като предателство спрямо „добрия работодател“, работникът се стреми към автономност.
Второ, профсъюзите се грижат далеч не само за своите членове, а и за политическото си влияние. Понякога те отхвърлят мерки, които биха облагодетелствали работника или икономическата среда, но обезсилили профсъюза. Точно такава ситуация виждам в България днес, когато профсъюзите са готови яростно да се борят за запазването на въглищния сектор, вместо да погледнат към бъдещето на енергетиката и нуждата от ранни мерки за изход от въглеродните горива. В случая с 6-часовия работен ден, твърде многото свободно време е допустимо, само ако то е благо, отъждествявано с профсъюза. В противен случай, това е „капиталистическа диверсия“.
Трето, за кратък миг от историята модерният свят е можел да тръгне по пътя на споделянето и умереността – провокиран от Депресията, без съмнение, но все пак е можел. Вместо това се налага идеологията на експанзията и икономическия растеж. По този път, необмислената консумация е единственият механизъм, който може да осигури на хората достатъчно работа в епохата на машините. Но когато хората работят повече, за консумация остава по-малко време. Това пък предполага увеличаващо се неравенство: единици да консумират свръх силите си, за да осигуряват работни места на множеството, което иска да работи – свръх силите си.
Ще спра на четири: когато се създаде обществена и политическа инерция по отношение на дадена идея, капиталистите биха прегърнали и радикални прогресивни начинания. Проблемът днес не е ниската доминираща бизнес култура, а липсата на контра-култура, защитавана от влиятелни политици и общественици. Когато общество и политици узреят за 6, 5 или 4-часов работен ден, бизнесът ще го осигури. Защото, в крайна сметка, той е добър за бизнеса, природата и обществото.
Историята за опита на Kellogg с 6-часовия работен ден е предадена по Benjamin Kline Hunnicutt, „Kellogg’s Six-Hour Day: A Capitalist Vision of Liberation through Managed Word Reduction“. Business History Review 66 (Summer 1992). p. 475-522
Споделете статията: