Жени стават обект на насилие дори в най-напредналите страни в света. Според базата данни на Индекса за човешко развитие на ООН, 50% от жените в Дания, 40% в Австралия и Германия, над 35% в САЩ и т.н. са изпитвали насилие от интимен или неинтимен партньор в периода 2001 – 2011 г. Числата са поразителни, но те говорят не само за мащаба на проблема, а и за степента на осъзнаването му: в развитите общества жените знаят своите права и по-често са склонни да съобщават за нарушаването им.
Все пак не е задължително държавата да е богата, за да са жените осъзнати. В Боливия има специално законодателство и политики за правата на жените и 67.6% от жените там твърдят, че са претърпели насилие през последните 10 години. Индонезия има сходно ниво на развитие, но там е регистрирано „само“ 3.1% насилие над жени.
Бие ме – значи ме обича?
По-достоверна картина за правата на жените в света дава друг индикатор, следен от ООН за развиващите се страни: процент от населението, който признава правото на съпруг да бие жена си по една или друга причина. Така в Бурунди през 2010 година 44.3% от мъжете считат, че е оправдано мъж да бие жена си. В Централноафриканската република за бой на жени се изказват одобрително 80.3% от мъжете, в Конго 61.8%, в Лаос 49%, в Индонезия 17.3%.
Това е ужасно, но сякаш по-стряскащо е как на някои места жените всъщност са по-големи привърженици на насилието над себе си. Например в Бурунди боят на провинили се съпруги е приемлив за 72.9% от жените, в Етиопия за 68.4%, в Сенегал за 46%. В Пакистан насилието над жени оправдават 34% от мъжете и 42.5% от жените. Сходна или още по-изразена е нагласата в Индонезия, Камбоджа, Нигерия, Нигер, Гвинея, Гана, Бенин, Зимбабве, Танзания…
Тези статистики трудно си проправят път до западния ум, но около или над половината от жените в Етиопия, Южен Судан, Лаос и Йордания се съгласяват, че съпругът има право да набие жена си, ако тя е загорила храната. Сходни са процентите за оправдание на насилие поради отказ на секс. Отново подчертавам, че става дума за жени, които оправдават насилието от мъже над жени.
Как да си обясним този женски мазохизъм? Резултатите от допитванията са по неволя изкривени: те показват одобрението на жени по отношение на насилието върху други жени, за които се предполага, че са „непослушни“ – а не одобрение за насилие конкретно върху себе си.
Изследваните общества по навик се обозначават като „традиционни“, но те на практика се намират в постколониален стадий на развитие. Характерната за архаичните народи почит към жените е заличена с унищожаването на традиционните институции на земеползване и земевладеене. В същото време т.нар. „модерни“ и „западни“ културни норми остават чужди. В междинната ценностна позиция доминира правото на грубата физическа сила. Многобройните механизми, с които традиционните общества пазят жените си са забравени – в ущърб на самото общество.
Не може тук да не отбележим и специалното отношение към боя на жени в ислямския свят. Заради няколко стиха в Корана за много жени е въпрос не на домашно покорство, а на смирение пред бога да търпят бой от мъжете си.
В тези позорни за човечеството файлове все пак има нещо позитивно: данните на ООН показват как в редица държави от „критичната зона“ одобрението към насилието над жени спада в последните години. В Нигерия между 2003 и 2013 г. делът на „доволните от бой жени“ намалява от 65% на 35%, в Йордания от 90 на 70%. Специално за Йордания голям напредък има при толерантността към лошите готвачки: ако през 2003 г. 60% от жените там твърдят, че загоряла манджа заслужава бой, десет години по-късно процентът спада до едва 1.8%.
В Казахстан за сходен период подобрението е от 30 на 12%. Но има и негативни примери: в Камбоджа делът на жените, одобряващи насилието над жени е нараснал от 35 на 45%.
39% от жените в Турция (през 2003 г.) и 29% от жените в Албания (през 2009 г.) оправдават, когато мъж бие жена си по някаква причина.
До 2014 г. индикаторът „оправдание на насилието над жени“ беше включен в базата данни на Индекса за човешко развитие, но през 2015 г. той вече отсътсва.
Майките на земята
Световната икономика гълта все повече природни ресурси и с всяка изминала година екологичните конфликти се умножават. Изострят се сблъсъците между интересите на многомилиардните глобални добивни корпорации и „малките“ права на местните общности, настояващи за чиста храна, вода и дом.
В този съдбоносен процес се наблюдава много съществена особеност: за да може опозицията на местните общности да се увенчае частично или изцяло с успех, в повечето случаи е необходимо тя да бъде водена, или поне припозната от жени или женски организации.
Жените са далеч по-радикални от мъжете, щом им се налага да бранят децата и домовете си. Те са много по-настоятелни и бдителни за детайлите при преговори с инвеститорите. Мъжете сякаш по-лесно се оставят да бъдат сплашени или спечелени с аргументи като работни места и заплати, а и конкуренцията за мъжката лидерска роля в протеста разклаща каузата. Женските организации са по-трайни и по-стройни: те по-лесно определят женски лидер и му оказват пълноценна подкрепа.
Примерите за това са многобройни както в света, така и в България. В с. Попинци с масов протест на местните жители през 2004 г. е осуетено разработването на златна мина, която крие опасност за здравето и земеделския поминък на населението. Жените в голямото средногорско село са в основата на организацията, която с живи вериги и денонощни патрули в продължение на месеци не позволява да се забият сонди на златоносния хълм Петелово. Подобни случаи на денонощни женски патрули са известни и в Индия.
В гр. Ойон, Перу напористата хлебарка Кармен Угарте ми разказа за отношенията с големия инвеститор в оловно-цинковата мина над града: „Първо преговаряха мъжете, но като видяхме, че ще им паднат гащите от страх, ги избутахме встрани и се намесихме ние, жените“. Мината не е затворена – но все пак заради активен протест на жените през 2006 г. общността в Ойон е договорила компанията да наема на работа предимно местни жители, да се ползват услугите на специално създадената за целта общинска транспортна фирма, както и инвеститорът да изгради със собствени средства хотел и да го подари на града.
Канадската журналистка и писателка Наоми Клайн коментира в последната си книга, че водещото женско участие е характеристика на новата вълна екологични протести в света. С примери от Гърция и Румъния известната авторка заключава, че в „Блокадия“ – зоните на конфликта между добивна индустрия и местни жители по цял свят, ангажиментът на жените е решаващ.
Изглежда решаващата роля на женския фактор е стара като света. Но е полезно да се замислим, че корените на модерното природозащитно движение също са женски. В Исландия например Сигридур Томасдотир (1874 – 1957) е главната причина за това, че водопадът Гулфос днес е внушителна природна забележителност, а не язовирна електроцентрала. Сигридур израства във ферма в непосредствена близост до Гулфос, към който чуждестранни инвеститори отдавна проявявали интерес. Исландката често изминавала – на кон или пешком по тайни планински проходи, по 120 км до столицата Рейкявик, за да убеждава политиците и видните граждани, че Гулфос трябва да бъде оставен непокътнат. Усилията й се увенчават с успех: още преди смъртта на Сигридур водопадът е обявен за природна забележителност, собственост на държавата.
Бити, осакатявани, прославяни
В началото на годината защитниците на равенството на половете видяха лъч надежда в Иран, където 14 жени бяха избрани за депутати. После на едната от тях, Мину Калехи, й забраниха да влиза в парламента, защото се говори, че в разрез с шириата тя се била ръкувала с чужд мъж по време на предизборната си кампания – обвинение, което самата г-жа Калехи отхвърля.
В Иран на жени е забранено да напускат страната без позволението на съпрузите си (или на бащите си, докато не навършат 40 години – ако са неомъжени). На жени не е позволено да ходят на стадиони, а на заниманията им с професионален спорт не се гледа с добро око. Според наказателния кодекс на ислямската република, показанията на мъже в някои случаи тежат два пъти повече от показанията на жени.
Фархунда Маликсада беше убита от тълпата в Кабул през март 2015 г. по обвинение, че е изгорила Корана. Впоследствие се оказа, че вместо да оскверни символа на религията, тя се е борела за нравствена чистота: скарала се с един ходжа, който въртял търговия в джамия и той я набедил. Преди да умре, стъпкана от озверялата тълпа, Фархунда се опитвала да убеди обвинителите си, че е невинна. Тя e завършила висше училище по богословие и се подготвяла да стане духовен учител.
В Афганистан днес едва 15% от работещите са жени, а процентът на жените над 25 г., които са учили нещо след началните класове, е 5.8%. Убийството на Фархунда се прочу, тъй като беше записано от телефонните камери на околните зрители и беше качено в социалните мрежи, а оттам стигна до т.нар. развит свят. Заради вълната от възмущение и състрадание западните лидери осъдиха саморазправата с Фархунда. Зверствата спрямо много други жени в Афганистан чисто и просто остават незабелязани.
Сякаш незабелязано за света остава и насилието над десетки милиони жени в Африка, ставащи жертва на жестока традиция за обезобразяване на гениталите. По данни на ООН днес 130 млн. жени са с отрязани клитори и всяка година 3 млн. момичета са изложени на риска да бъдат „орязани“. Според организациите за човешки права, осакатените жени са много над 200 млн. В света 60 млн. е броят на децата – булки, встъпващи в брак преди да навършат 18 години. Над половин милион годишно е броят на сексуалните робини, купувани и продавани като добитък.
На този фон изглежда като шега, че 40-50% от европейките и 30-40% от източноазиатките съобщават за нежелани сексуални посегателства на работното си място. Но сексистките коментари на Доналд Тръмп, претендент за президентското кресло в САЩ са напълно сериозни.
Споделете статията: