Счупените плочки раждат престъпления

Апокалиптичният пейзаж в центъра на Добрич доказа стара хипотеза в психологията 

През 1969 г. един млад и изобретателен професор по психология в Станфордския университет предприема любопитен експеримент. Със собствени пари купува 10-годишен автомобил, маха регистрационните му номера и го оставя с отворен преден капак нейде из улиците на Бронкс – кварталът в Ню Йорк, превърнал се в нарицателно за процеса, наричан от социолозите „градска разруха“ (urban decay).

Резултатът е очакван. След десет минути „изоставеният“ автомобил е вече без акумулатор и радиатор, като първите грабители са семейство: майката стои на пост, бащата рови под капака, а 8-годишният син му подава нужните инструменти. През следващите 64 часа са регистрирани 23 „инцидента на деструктивен контакт“: жителите на квартала първо отмъкват, каквото могат от колата (и чистачките, разбира се), след което започват да чупят и да пълнят с боклуци това, което те възприемат като безпризорна чужда собственост.

По-интересна е втората фаза от експеримента. Автомобил без номера и с вдигнат капак е поставен и в спретнатия град Пало Алто в Калифорния. В течение на седмица никой не му посяга; нещо повече – когато започва да вали, случаен минувач сваля капака, за да не се намокри двигателят. Тогава психологът сменя тактиката: кара двамата си докторанти да вземат тежък чук и с него да разбият предното стъкло. Това сякаш отприщва бент: към трошенето се присъединяват минувачи и колата е преобърната и напълно изтърбушена.

Обяснението, което Филип Зимбардо – автор на експеримента – дава за това разрушително поведение, е, че усещането за анонимност и разпадът на социалната тъкан в големия град премахват обичайните задръжки за деструктивното поведение. В огромния мръсен Бронкс анонимността е пълна; в Пало Алто всички се познават и има жизнена общност, което първоначално възпира престъпването на правилата, но след като първият удар е нанесен, хората показват истинската си същност.

През 1982 г., стъпвайки на поуките от гореописания социален експеримент, Джеймс Уилсън и Джордж Келинг формулират своята прочута теория за „счупения прозорец“. В статия за сп. „Атлантик“ авторите заявяват: „На общностно ниво липсата на ред и престъпността обикновено са неразривно свързани, в нещо като причинна последователност. Социалните психолози и полицейските служители като цяло са съгласни, че ако един прозорец в една сграда е счупен и не се поправи, скоро ще бъдат счупени и всички останали прозорци“.

Вонящи пияници, натрапчиви просяци, груби тийнейджъри, разпръснат по улиците боклук, грозни графити по сградите и в метрото – всичко това са на практика „счупени прозорци“. Според Уилсън и Келинг, крадците например смятат, че шансовете те да бъдат заловени са по-малки, след като потенциалните им жертви са сплашени от условията в квартала. В квартал, където цари безредие, рискът гражданинът да се обърне към полицията във връзка с някой подозрителен субект е по-малък.

Сцени от експеримента на Зимбардо, 1969 г.

Както се случва с всяко ценно откритие в науката, теорията за счупения прозорец е многократно потвърждавана и опровергавана от десетки, по-скоро стотици експерименти на по-късни автори. В Грьонинген, Стокхолм, Бризбън, Берн, Цюрих, Чикаго и т.н. са прилагани всевъзможни изследователски дизайни, опитващи да тестват хипотезата на Уилсън и Келинг. Досадни флаери са закачани за седалките на велосипеди, паркирани в мръсни и в чисти квартали, и собствениците, връщащи се при колелото си, са наблюдавани дали ще хвърлят флаера в кошчето или ще го пуснат на улицата. От пощенски кутии – в чисти и в мръсни квартали – са оставяни да стърчат пликове, през които прозират банкноти. По улиците са минавали джипове с камери, за да заснемат ежедневието на града, след което асоциалните прояви са регистрирани и са анализирани според чистотата в квартала, и т.н.

Заключението относно всички тези експерименти и упражнения по приложна статистика, според обобщаваща статия от 2020 г., е, че има частични потвърждения на теорията за „счупения прозорец“, но не и доказателства за силна причинно-следствена връзка.

Това е логично: надали някой ще стане престъпник само затова, че стените са надраскани с графити – но наличието на „счупени прозорци“ въздейства на хората многопосочно. Порядъчните граждани, особено ако в семейството има малки деца, ще се чувстват несигурни и няма да реагират на асоциално поведение на улицата – а подобна санкция от редовия гражданин е ключова за обществения ред. Такива хора вероятно ще се изместят в по-сигурен квартал или затворен жилищен комплекс. А маргиналните членове на обществото, включително в междинна възраст, действително ще получат сигнал (вероятно неосъзнат), че тук редът не е на почит и нарушаването му не се наказва строго.

Тези неща са много интересни, но защо се занимаваме с тях точно сега? Оказва се, че един български град – Добрич, предлага поразително потвърждение на теорията за счупения прозорец, само че в случая счупени са не прозорците, а плочките по централния площад.

Една от забележителностите на Добрич, който в годините на социализма се разраства до 120 хил. души, а днес са останали 83 хил. души, е несъразмерно големият площад (за „отварянето“ на който са съборени много представителни сгради от края на XIX век). Площад, все още наричан от местните „Жълтите плочи“. Името идва от поставената му през 1970-те години настилка – добре подредени стоманобетонни плочи с размери 1.5х3 метра, върху които е излята фина жълта мозайка.

След над 30 години вярна служба, жълтите плочи на Добрич стават жертва на общински проект за обновяване на пешеходната зона на града на стойност 4.9 млн. лева, осигурени от европейски фондове. В огромната си част напълно изправни, жълтите плочи са изринати, на тяхно място са положени клинкерни плочки. Ремонтът продължава от ноември 2010 до септември 2011 г.; лентата на „новия център“ прерязва тогавашният премиер Борисов, до него стои кметът Детелина Николова, избрана от листата на политическа партия ГЕРБ.

Много скоро новите плочки, с които е застлан площадът на Добрич, започват да се чупят и разместват. Дали проектът или изпълнението му носят по-голяма вина за това е трудно да се каже. Председателят на регионалната камара на инженерите заявява: „Тук аз съм виждал плочки, лепени грубо казано на кюфтета. Цопва се едно парче разтвор и плочката се натиска отгоре. То това нещо с крак да го натиснеш в ъгълчето и ще го счупиш“. Но и проектът си го бива: предвижда несериозната дебелина от едва 2 и 4 см на новите клинкерни плочки.

Следват ремонти и ремонти на ремонтите. Реалността в центъра на Добрич към март 2024 г. е показана на снимката горе. Аз, който съм роден и израсъл в Добрич, съм очевидец: надвечер на 11 март т.г. линейка с включени сирени направи опит да мине през пешеходната зона на града, но скоростта й бе по-малка от тротинетка, тъй като шофьорът трябваше да маневрира между образувалите се дупки от начупените плочки.

Рядко ще видиш усмивка по „новия център“: хората вървят по някогашните Жълти плочи с наведени глави. Срещам познат и за да му стисна ръката, прескачам един особено разбит сектор. „Какво е ставало тук, война ли?“ – мъча се да се пошегувам с околния пейзаж. „Война, война, бомбардировка имаше – но нашите ни бомбардираха“.

Война в Добрич наскоро е нямало, но скокът на престъпността е безспорен. НСИ събира данни по общини за броя на престъпленията, завършили с осъдителни присъди. Разполагаме с данни за Добрич-град за 18-те години до 2019 г. През 2002 г. в Добрич са издадени 166 присъди, което е 0.69% от общия брой за България за годината. През 2019 г. са издадени 421 осъдителни присъди, което е 1.69% от общото за страната. Така за по-малко от две десетилетия виждаме как делът на присъдите в Добрич спрямо броя на присъдите в страната е нараснал близо 2.5 пъти: най-сигурният възможен маркер за престъпността.

Поразително е, че престъпността в Добрич започва да нараства през 2011 г., тъкмо когато центърът е разбит „за ремонт“, и скача през 2012 г., когато качеството на ремонта започва да личи. По показателя „дял от всички осъдителни присъди в страната“, нито една от годините преди ремонта на центъра не може да се доближи до нивото на престъпност, наложило се след ремонта. Графиката казва всичко.

Осъдителни присъди – лява скала; % от присъдите в България – дясна скала

Би било плоско да се говори за причинно-следствена зависимост между счупения център и скока на престъпността в Добрич. Но сериозна научна теория, а и удивително съвпадение в официалните данни, говорят, че действително може да търсим статистическа връзка. Някой би казал, че увеличението на броя на осъдителните присъди в Добрич се дължи на добрата работа на местните полиция, прокуратура и съд. Ако действително беше така, защо броят на престъпленията нараства, а не намалява през годините? Нали все повече престъпници биват хванати, осъдени и наказани – откъде се вземат новите?

Не само грозотата и безстопанствеността, въплътени от счупения център, провокират ръста на престъпленията в Добрич. Може би още по-важно е усещането, че истинските престъпници в града всъщност не се преследват. Хората виждат с очите си, че нещо здраво е било счупено, за да бъдат усвоени милиони и това остава безнаказано. Това е едва ли не покана за асоциално поведение.

Да завършим с цитат от Уилсън и Келинг, а читателят, ако прецени, може да замени думата „прозорец“ с „плочка“ – и вместо само за Добрич да помисли за произволен български град:

„Някой имот бива изоставен, той буренясва, един прозорец бива счупен. Възрастните вече не правят забележки на грубите деца; децата, добили смелост, стават хулигани. Семействата се изнасят, самотни възрастни се нанасят. Тийнейджъри се събират пред магазина на ъгъла. Търговецът ги моли да се преместят, те отказват. Възникват сбивания. Боклукът се трупа. Хората започват да пият пред хранителния магазин; след време пияница се свлича в малката уличка и му позволяват да спи там. Просяци досаждат на пешеходците.

В този момент сериозната престъпност или нападенията срещу непознати все още не са неизбежни. Но много местни хора си мислят, че престъпленията, и особено престъпленията, свързани с насилие, са се повишили – и моделират поведението си в съответствие с това. Те използват улиците по-рядко, а когато са на улицата, странят от своите ближни, движейки се с извърнати очи, стиснали зъби и забързали крачка“.