Работните заплати в България изостават с 1/3 от ръста на цените. За сметка на това бизнесът печели значително повече от преди
Конкретният повод за този текст е един греещ в червено етикет в магазина за хранителни стоки: кутия портокалов сок, намаленa от 3.41 на 2.69 лв. Вашият автор се подлъга по фантастичната промоция и сложи сока в пазарската кошница. На пък към къщи разгледах касовата бележка: реалната цена на сока беше 4.19 лв.
Някой с по-силно чувство за справедливост би си потърсил правата, но аз погледнах на ситуацията от научната й страна. А тя е, че както рибата се лови най-добре в мътна вода, така и най-големи печалби се правят в инфлационна среда.
„Възпламеняване на социално недоволство“
През 2022 г. годишната инфлация възлезе на 15.3%, а при хранителните стоки тя достигна 21.5%. Част от причините за по-високите цени са обективни: по-скъпи горива и суровини, недостиг на предлагане заради затруднения по глобалните вериги на доставки и др. под. Но част от ръста на цените може да се обясни само с една дума – алчност.
Казват ни го не хора с изпити лица, развели знамена на барикадите, а Албърт Едуардс, глобален стратег в банка „Сосиете Женерал“. Той предлага термина greedflation, в превод приблизително „инфлация на алчността“, и го обяснява по следния начин:
Корпорациите, особено в развитите икономики, използват покачващите се разходи за суровини, провокирани от пандемията и войната в Украйна, като извинение за вдигане на цени и разширяване на нормата на печалбите си до нови висоти.
Едуардс твърди, че за 40 години работа във финансовата индустрия не бил виждал подобна корпоративна алчност, тъй като нормата на печалба не се влияела от бизнес цикъла: дори икономиката да върви надолу, печалбите на компаниите растат.
Заключението на експерта е, че ако властите не вземат мерки във връзка с надценките, които компаниите си слагат, ще се стигне до възпламеняване на социално недоволство“. Ако политиците го пренебрегнат, „ние може би виждаме края на капитализма.“
Инфлацията е вече в очакванията на хората и бизнеса
С коментара на Едуардс, че контрол на цените е изходът от инфлацията, няма да се съгласим. Тази игра в Източна Европа сме я играли 45 години и знаем какво се случва, когато държавата каже на търговеца да продаде портокалов сок за 2.69 лв. и нито стотинка повече. Чисто и просто няма да го има по рафтовете.
Но констатацията, че поскъпващите суровини, войната, забавянето в Китай и т.н. се ползват от бизнеса като удобни извинения, е безспорна. Инфлацията върлува и се настанява трайно в очакванията на хората. Хората и компаниите просто вече не харесват парите, които имат. Парите постоянно се обезценяват, затова ще ги харчим по-безотговорно. И ще слагаме все по-големи надценки, защото парите струват все по-малко.
А надценките вдигат цените. Така се формира една порочна спирала, която безспир ще обезценява спестяванията и подяжда доходите на населението. От нея има два изхода: първият е рецесия, провокирана от световните централни банки. Загнездена в очакванията инфлация се лекува само с продължителен период на мъчителна безработица.
Но можем ли да си го позволим? От една страна, във война сме. От друга страна, затягане на паричната политика ще доведе до нови фалити на банки, може би също и на държави. Така че първият изход, до който преди това често се е прибягвало, днес е проблемен.
Вторият изходе да се толерира за известен период по-висока инфлация, която ще обезцени натрупания в системата дълг, след което да се извърши радикална парична реформа. Нещо като стореното от Ваймарската република. Днес германците се срамуват от своята хиперинфлация преди сто години, но тя всъщност разчиства финансовия пейзаж в страната и измества встрани старата аристокрация.
За радикална световна парична реформа не се говори открито по върховете, но времето й е назряло. Световните пари трябва да отразят възхода на Китай, обединена Европа и упадъка на САЩ, възможностите на новите криптовалути, трансформацията от петро-долари към зелени инвестиции и други неща. Но и тук е нужен мир и световно разбирателство, за да може подобен мегапроект поне да започне.
Така че най-вероятно световните властелини просто ще изчакат: централните банки ще клатят все по-застрашително глави, но няма да затягат паричната политика, т.е. ще толерират сегашните нива на инфлация. Пък след 3-4 години, особено ако отново се „приобщят“ ресурсите на Русия, може да се мисли и за по-крути мерки.
Те печелят, ние печелим
Междувременно компаниите вършат това, за което съществуват: печелят. 500-те най-големи компании в САЩ общо са постигнали 1.8 трилиона долара печалби, което чупи всички рекорди. „ЕксонМобайл“, например, спечели 55 млрд. долара от скъпите горива.
Може мащабите на България да са по-малки, но по алчност – простете, амбиция – българският бизнес не отстъпва. През 2022 г. корпоративните данъци, влезли в българския бюджет, са 4.592 млрд. лв. при 3.406 млрд. лв. година по-рано. Това е близо 35% ръст.
15.3% от тях са инфлация. Други 3.4% ще обясним с ръста на БВП. Но остават над 15% ръст на данъците върху печалбата, които могат да се обяснят само с едно: по-високи печалби. (Ще зачеркнем като несъстоятелна хипотезата за по-високата събираемост).
А тези по-високи печалби на българския бизнес може да дойдат само по-две линии: изпреварващо инфлацията увеличаване на цените на вътрешния пазар и по-голям износ (например на оръжия за Украйна). Ролята на вдигането на цените изглежда по-голяма.
Така или иначе, данните за приходите от корпоративния данък говорят, че българският бизнес печели над два пъти повече, отколкото би било увеличението на печалбата, което щеше да дойде само по линия на инфлацията. Бизнесът се застрахова и презастрахова с по-високи цени и всъщност той е, който помпа инфлацията в страната.
Не им давай пари, че да не скочат цените
Неокласическите икономисти обичат да говорят за „спирала цени-заплати“: вдигащите се цени принуждавали хората да искат по-високи заплати, а вдигането на заплатите след това наливало масло в огъня на цените. Решението, според тази безсърдечна школа, е когато цените се вдигнат, заплатите на хората да не се вдигат. Ето как с малко издръжливост и супа от коприва може да се сложи край на инфлацията.
Само че ако е имало някъде спирала цени-заплати, това определено не е в България през 2022 г. Данните от изследването на домакинските бюджети, обобщени от НСИ, показват, че паричният доход средно на едно домакинство през 2022 г. е нараснал номинално с 15.1%. Тоест домакинствата сега разполагат с повече пари, но на практика леко са обеднели (предвид 15.3% инфлация за годината).
Само че е важно как се формира този паричен доход. Както може да си представим, в едно средно българско домакинство постъпват доходи от заплати, пенсии, социални трансфери и т.н. Доходите от заплати през 2022 г. са нараснали само с 9.1%. Тоест, заплатите, които получаваме, компенсират по-малко от 2/3 от ръста на цените на вътрешния пазар.
По-добро е положението на пенсионерите, тъй като доходите от пенсии на едно хипотетично средно домакинство нарастват номинално с почти 30%. Но това не е чак такова утешение предвид факта, че инфлацията при храните е всъщност 22%.
И така: в България няма и помен от спирала цени-заплати, като всъщност работните заплати изостават с над 1/3 от темпа на инфлация. Компаниите надуват цени и яко печелят от това.
Кой е казал, че трябва да е евтино?
Всъщност, не е справедливо цените на насъщните неща да са прекалено ниски. Искаме да купим за 5 лева килограм месо, за което са се трудили (български) фермери и технолози? Тогава защо се оплакваме, че заплатите им (ни) са ниски? Искаме килограм родни череши за 2 лева – и после се оплакваме, че българите емигрират. Искаме яйца по 10 стотинки, но плачем как българското село обезлюдява.
Насъщните неща не трябва да са евтини, защото въплъщават труд и ресурси. Въпросът е каква част остава за производителя и каква прибира „веригата“.
Прясното мляко, предвид моята касова бележка, струва 3.29 лв. за литър. Но литър мляко днес масово се изкупува по 90 стотинки. Тоест трудът на фермера, който се е грижил за кравата, се награждава с 27% от парите, които аз плащам за крайния продукт. 73% от цената си поделят преработвател и супермаркет. Това не изглежда справедливо.
Което навежда на мисълта, че има начин да се овладеят цените и без да им се поставят тавани. Нужно е просто да се съкрати веригата от производител до краен потребител и цените ще станат по-справедливи (евентуално и по-ниски). Това отдавна е държавна политика – в богатите държави. Бедните, като нашата, обичат да плащат скъпо.
И това ще мине
Инфлацията е период на ускорена икономическа активност, защото трябва да се движиш, за да запазиш капитала си – докато при замръзнали цени можеш просто да седиш и да събираш ренти. Тоест за енергичните хора и фирми инфлацията носи определени ползи.
Но инфлацията винаги свършва. Както пише Ерих Мария Ремарк в „Черния обелиск“:
„Инфлацията веднага се превърна в дефлация. Там, където по-рано гъмжеше от билиони, сега отново се смята с пфениги. Навсякъде цари безпаричие. Уличният карнавал отмина. Настъпила е една спартанска „чиста сряда““.
Малко преди това героят на романа вижда заглавие на първата страница на вестник: „Край на инфлацията! Един билион е една марка!“ Приятелят му, спекулирал с продължаващото поевтиняване на марката, е фалирал – и разсъждава философски: „Е, отдето дошло, там и отишло…“
А после отваря един куфар с акции и книжни пари – превърнали се за една нощ в сувенири – и щедро предлага на приятеля си:
„– Вземи, каквото искаш! Милиони, милиарди… това беше сън, нали?
– Да – отговарям аз.“
Споделете статията: