„Гъста мъгла дойде от морето и се задържа три-четири дни. След като мъглата се вдигна, стъблата на картофите започнаха да съхнат. Полетата почерняха и след седмица не остана и едно здраво стъбло.“ Този разказ, записан през 1940-те години от събирач на ирландски фолклор отразява народната памет за началото на Големия глад век по-рано.
За да бъдат нещата още по-драматични, в месеците, предхождащи Глада, вестниците в Ирландия се надпреварват в добрите си прогнози. „Ако е угодно на Провидението този просперитет да продължи, предстоящата жътва ще е една от най-ранните и изобилните, които тази страна помни“ (Лимерик Кроникъл, пролетта на 1845 г.). „Имането на бедния човек, картофената реколта, никога преди не е била толкова голяма и изобилна… С благословията на Провидението е почти сигурно, че скоро ще имаме изобилна жътва“ (Фрийменс Джърнъл, юли 1845 г.)
Не било мъгла, нито Провидение, а Phytophthora infestans, гъба-паразит, която причинява мана по картофите. Родината й е Америка и се счита, че на Стария континент я пренасят кораби от САЩ, натоварени с картофено семе, поръчано от белгийски фермери. Така или иначе, картофената мана поразява реколтата не само на полето, но и след като вече е събрана и складирана. Заразените картофи бързо почерняват и стават на пихтия.
За близо половината население на Ирландия до средата на XIX век картофите са не просто основна, а единствена храна. Без хляб, без яйца и бекон – картофи. По три-четири килограма на ден. Най-често произвеждани от самите фермери, които върху по-голямата част от земята отглеждали експортни култури като ръж и овес, за да плащат наема на земевладелеца. Лендлордът, то се знае, притежавал не само земята, но и къщите, в които живеели ирландските фермери. Закъснеят ли с наема, могат просто да седнат с децата си край широкия път и да изчакат, докато умрат – ако нямат чичо в Америка.
Погубената картофена реколта в продължение на четири години води до смъртта на един милион и емиграцията на два милиона ирландци. В рамките на 40 години островът губи 37% от населението си. На практика, демографията на Ирландия още не се е възстановила напълно: през 1841 г. преброяването на населението показва 8.196 милиона души; през 2022 г. в Република Ирландия и в Северна Ирландия общо живеят по-малко от 7 милиона.
Историята за Големия глад в Ирландия е сравнително добре известна на изкушения читател, но не и контекстът й, нито пък мотивите на „отговорните лица“ в Дъблин, Лондон и Рим. Ако отново разлистим тъмните страници на тази национална катастрофа ще се сблъскаме с поразително много препратки към днешния век. В това ще ни помогне книгата на професора по съвременна история Енда Дилейни „Големият ирландски глад“.
Такава препратка е например поговорката „Кризата е шанс“, позната до втръсване на съвременните читатели и слушатели на финансови новини. Но точно това са писали през 1845 г. и английските вестници и са споделяли в писмата си английските политици, научавайки за пропадналата реколта в Ирландия. „Не пропилявай шанса, който носи една добра криза“. Работата е там, че английските протестанти гледали с презрение на ирландските католици; за англичаните ирландците били неуки, суеверни, мързеливи – пълна противоположност на просветения, помагащ си сам Джон Смит. Ирландците трябвало да бъдат коригирани.
За англичаните, ирландската любов към картофите била изначално съмнителна: нормалните хора трябва да се хранят по-пълноценно. Освен това, тези дребни ниви, обработвани с ръчен труд и семействата, сами произвеждащи храната си, без да купуват стоки в магазини, не съответствали на повелите на индустриалната епоха. Ирландия трябвало да се модернизира, това било повече от ясно. Пропадналата картофена реколта била отдавна чаканата криза, обещаваща социален и икономически прогрес.
Но как да се примири този „прогрес“ с повелите на човещината? В началото на 1847 г. семейство Маклийн, подгонено от глад, се преместило в местния „трудов дом“ (евфемизъм за общежитие за крайно бедни), но там избухнала треска и хората се върнали в дома си. Бащата, майката и една от дъщерите умрели за броени дни; с подаяния им купили ковчези. След няколко дни благодетелите се върнали в бедния дом, където
„млад мъж на около четиринайсет или петнайсет, на студения гол под – там, върху боклука – мъртъв! – без дрехи на тялото си – очите му потънали навътре – устата широко отворена – плътта му сбръчкана – всичките му кокали се четат – толкова малък около кръста, че можех да го обгърна с дланта си. Трупът е бил в това положение от пет дни“.
Няколко дни по-късно английският благодетел, купил ковчезите на старите Маклийн, отново посещава дома, за да открие там и другия син мъртъв на пода. Останали са три дечица, но местният доктор счита, че и те скоро ще умрат.
Това е една от безчет сходни истории, предадени от очевидци – журналисти, свещеници, правителствени служители, филантропи. От 1 януари 1801 г., след приемането на Закона за Съюза, Ирландия и Англия на теория са били една държава. Англия е най-могъщата световна сила за времето си във военно и икономическо отношение. Как е възможно една християнска – пък било то и англиканска – държава да допусне такова нещо?
Без съмнение, правителството в Лондон е вземало мерки във връзка с кризата в Ирландия. Например, закупило е няколко кораба с царевица от САЩ. Но намесата му била много „предпазлива“, да го кажем деликатно. Сред управляващите в Англия тогава господства идеологията на свободния пазар. Всяка подкрепа за населението е недопустима намеса, изкривяваща свободните сили на пазара. Да, точно същото, с което ни облъчва и днес телевизионният екран.
Безумното е, че във времето, когато всеки ден от глад измирали хиляди хора, на острова всъщност имало достатъчно храна. Арендаторите продължавали да отглеждат ръж и добитък; храната се товарела на големи кораби в пристанищата и се изнасяла в чужбина за „твърда валута“. Храна имало и по градските пазари – стига да можеш да си я купиш. Съгласно икономическите закони, загубената картофена реколта довела до инфлация.
Правителството в Лондон много внимавало да не налива масло в огъня на цените, затова и не помагало особено на гладуващите. Е, вършело това-онова, за да не изглежда съвсем бездушно, но помощта била повече за пред очите на света, отколкото за гладните стомаси.
Днес определяме публичните проекти, изпълнявани от безработни, като „кейнсиански политики“. Почти век преди Кейнс, британското правителство прилага тази схема в Ирландия. Много от сивите каменни катедрали, красящи днес ирландските градове, са издигнати след 1845 г. именно по тази програма. Но позитивният ефект за населението е бил ограничен – и непредубеденият читател трудно може да се освободи от усещането, че неефективността на прилаганите мерки е била системна, умишлена.
Първо, надниците са мизерни и не стигат за изхранване на семейство, освен това се изплащат с голямо закъснение. Второ, местните власти са тези, които определят кой да се запише като трудовак: ако сътрудничиш, ще ядеш. Трето, заплащането е за свършена работа, а не за работен ден; омаломощените от глад хора не са особено ефективни. Типично е някой да умре от глад по пътя към обекта. Не на последно място, публичните проекти не са насочени към подобряване на производителния потенциал на Ирландия: английските спасители внимават да не превърнат Ирландия в свой промишлен конкурент.
Ако за поведението на англичаните можем да потърсим обяснения – все пак, различен народ с различна религия и светоглед – как да си обясним пасивността на елита на Ирландия, докато сънародниците им гинат като мухи? Този въпрос отеква и до днес. Защото картофената мана засяга не само Ирландия, а и Шотландия, Фландрия и други части от Европа, където картофите са насъщна храна. Но Големият глад е само ирландски.
Две големи групи формират върхушката на ирландското общество по онова време. Първата са земевладелците, лендлордовете, наброяващи около 10 000 души. Половината от тях живеят в чужбина и посещават своите имения съвсем рядко. Сред лендлордовете има и такива, които полагат грижи за изпадналите в нужда арендатори: разпределят храна сред гладуващите или им купуват билети за презокеански кораби. Но мнозина гледат на кризата действително като на възможност да разчистят земята от дребни селяци.
Втората „елитна“ категория са католическите свещеници, които играят двойна и тройна игра: от една страна, поддържат социалния мир, като внушават на паството, че бедите не са „от мира сего“, а изпитание. Разбиване на складове с храна и раздаване на гладуващите е път към ада. Моли се и търпи. От друга страна, ирландските свещеници с всички сили пречат на разкриването на английски висши училища в своите енории – и намекват, че картофената мана е наказание за тези греховни колежи. Остани прост и блажено вярващ.
От трета страна, епископите и архиепископите играят сложна вътрешна и външна политическа игра, размахвайки пред Лондон картата на ирландския национализъм и после прибирайки я в расото си. С други думи, приобщават младите буйни ирландски глави, после им слагат юзди – и се мъчат да използват това като лост в британския парламент. Рим гледа неодобрително на тези интриги, но е далеч. Междувременно Ирландия остава без лидери, изоставена от аристокрацията си и водена за носа от духовенството си.
По тази причина не е редно да се прехвърля цялата вина за Големия глад върху Англия. Няма съмнение, че за Англия Ирландия е просто една селска колония и трябва да остане завинаги такава – източник на евтина работна ръка и евтини храни. През 40-те години на XIX век ненамесата в силите на „свободния пазар“ е доминираща политическа доктрина в Лондон. Да не помагаме на нуждаещите се, защото им отнемаме предприемчивостта. Да не раздаваме помощи, защото ще причиним инфлация. Да не спираме износа на храни, защото ще засегнем свободната търговия. Всичко е теоретично и философски издържано – ако не броим един милион умрели от глад и два милиона емигрирали в чужбина.
В тази връзка се разказва една история, която може да е вярна, може и да не е вярна, но по-важното е, че е напълно възможно да е вярна.
Правителствената помощ криви свободния пазар, но за частни дарения винаги има място. Засипвани от вестникарски истории за бедстващи ирландци, богатите британци обявили подписка за набиране на средства. Очаквало се да се включи и самата кралица Виктория, владетелка на най-голямата световна империя. От сърцето й се откъснали 1000 паунда. Висш служител на правителството посетил кралицата и й обяснил, че сумата не отговаря на очакванията и ще направи лошо впечатление. Виктория я удвоила.
След което никой в списъка с дарителите не можел да си позволи да даде повече от 2000 паунда. Но бедите на Ирландия стигнали и до ушите на султан Абдул Меджид I, известен със симпатиите си към Западна Европа. Трогнат от масовия глад и искащ да впечатли европейците, султанът решил да дари на Ирландия поне 10 000 паунда – под формата на зърно, натоварено на турски кораби (знаем кой е произвеждал зърното на империята тогава). Не му позволили. Не можело някой да дари повече от кралица Виктория.
Зловредната роля на Англия и нейната тъй удобна философия за „свободния пазар“ е безспорна. Но и след като я отчетем остават много въпросителни. Защо в Ирландия е нямало гладни бунтове (по-скоро, защо били толкова малко)? Не е ли можел папата в Рим да помогне материално на своите католици? Как е възможно ирландската аристокрация да не организира народа си за справяне с кризата? Морските води пред Ирландия са богати на риба – защо не се е ползвал и този източник на препитание?
Лишена от своя елит – който бил телесно, мисловно и духовно откъснат от народа си – Ирландия не е имала силата да се съпротивява: нито на глада, нито на противоречивите политики на своите „благодетели“. Лишен от глава и сърце, един народ е обречен.
Но в дългосрочен план Англия все пак губи, залагайки всичко на „свободния пазар“. В народната памет единственият виновник за глада на Ирландия са англичаните. След като бавно се отърсил от шока, ирландският народ изгражда движението си за национална независимост именно върху английското коравосърдечие, а и откровено увреждащи политики по време на Големия глад. Така Англия губи над 70 000 квадратни километра.
Може би най-светла роля в тази национална трагедия са изиграли далечните квакери от Америка: събрали дарения за над 200 000 паунда и незабавно ги разпределили сред ирландците под формата на безплатна храна – без да поставят йезуитски условия за получаването й, като са правели англичаните. И без да натрапват на ирландските католици своето религиозно учение. Просто топла супа.
Основен източник: Delaney, E. (2014). The Great Irish Famine: A history in four lives. Dublin: Gill Books.
На снимката: Мемориал на Глада, Дъблин.
Споделете статията: