Русия и Америка – повече от противници

От терасата на Кенеди център се любувам на гледката на река Потомак. Простор, зеленина, увеселителни корабчета плуват по синьото огледало. За пръв път съм във Вашингтон, но в мен се настанява упоритото чувство, че някъде вече съм виждал този пейзаж. Разравям вътрешната картотека и за мое учудване стигам до детските си спомени от река Москва. Климатът, разбира се, е друг, както и цветовете, но цари същото усещане за бавно, плодородно величие.

По-късно намерих и статистически потвърждения на това мимолетно чувство. Световната база данни за неравенството позволява да сравняваме страните по това какъв дял от националния доход получава дадена част от населението: например, каква част от дохода отива за горния 1%, за средната класа и т.н. Като се начертаят съответните графики става ясно, че разпределението на доходите в Руската федерация е много сходно с това в Съединените щати. Не говори ли този показател най-много за характера на една страна?

И наистина, след като Русия изоставя модела на партийния социализъм, а после бързо преминава през период на първоначално натрупване на частен капитал (олигархическа фаза), след 2010 г. в нея се възпроизвежда разпределението на доходите в САЩ. Има, разбира се, нюанси: в Единия процент в Русия отиват 21.5% от националния доход, а в САЩ 18.8%. За „долната половина“ в САЩ остават 13.3% от дохода спрямо 17% за Русия.

Но това са козметични разлики: достатъчно е да съпоставим разпределението на доходите в Русия и САЩ с това във Франция или Саудитска Арабия, за да видим, че двете днес тъй враждебно настроени огромни страни следват общ социално-икономически модел.

Но не за статистика и разпределения искам да говоря сега, а за книги – за две книги. Едната е написана от американец, посетил Русия, по-точно СССР, в компанията на изтъкнат фотограф. Другата е написана от двама руснаци, пропътували Съединените щати от изток на запад и от запад на изток. Книгата на руснаците сякаш е по-популярна – става дума за Едноетажна Америка от Иля Илф и Евгений Петров. Американецът е не кой да е, а Джон Стайнбек, оставил ни и Руски журнал.

Между двете книги – които, доколкото ми е известно, не са били анализирани в тандем – има прекалено много прилики, за да ги оставим на чистата случайност. Американци или руснаци пътуват из страната на Големия Друг и описват това, което непосредствено виждат и чувстват. И в двата случая, изводът е, че „врагът“, който националната пропаганда очерня, не е зъл по природа и всъщност не е много по-различен от тях самите.

Може би това е причината защо и две книги не се радват на особено щастлива съдба. Да, за тях има статии в Уикипедия, но те остават странични спрямо основните произведения на прочутите писатели. Не е преувеличение, че само запален почитател на Стайнбек ще попадне на Руски журнал. Днес Едноетажна Америка сякаш се приема малко по-добре, но и тя е по-скоро книга за ценители.

Книгата на Стайнбек за Русия е публикувана през 1948 г., Илф и Петров издават своята книга за Америка през 1937 г. Методите са различни, ефектът един и същ: обвинена в „чуждопоклонничество“, книгата на Илф и Петров след 1947 г. е иззета от обращение в СССР, а за цитирането ѝ изпращали в лагер. Руският журнал на Стайнбек „изпада от обращение“, просто защото никой не говори за него.

Толкова ли са различни двете страни? Наистина ли има „Империя на Злото“ и „Свободен свят“? Това са западни термини, но руснаците са убедени, че свободни са именно те, а империалистическите интереси на САЩ целят да разрушат страната им и да ги поробят. Все пак, само преди сто години четиринадесет западни страни предприеха военна интервенция в младата съветска република. Хиляди американски войници маршируват във Владивосток през 1918 г. През 1919 г. алжирци и мароканци от френските окупационни сили бродят из Одеса.

Разбира се, отсрещната страна има какво да отговори – за териториалната експанзия на Русия, за неоправданата агресия към съседни държави, за фасадната демокрация, за подривната дейност с мръсни инструменти като отрова и хакери, и много други. Точно тук сме сега: всяка страна издига нависоко своята правота и заклеймява коварството на другия. Горе-долу така е било и във времето, когато големият писател на САЩ пътува из Русия и големите писатели на Русия пътуват из САЩ.

Затова нека изоставим омразата и противопоставянето, толкова скъпи на политическата върхушка, и да се вслушаме в това, което истинският елит на нацията – нейните изтъкнати писатели – имат да кажат за обикновените хора в страната, представяна като Враг.

Стайнбек, по-късно Нобелов лауреат по литература, няма късмета на Илф и Петров да пътува свободно из другата страна. Движението му, в компанията на фотографа Робърт Капа и закачените за тях „преводачи“, е строго регламентирано: Москва, Киев и наоколо, Сталинград, Съветска Грузия, Москва.

Но душата на Русия е такава, че колкото и да я криеш, не може да не избликне. Един от силните моменти в Руски журнал е посещението в украински колхоз. Стайнбек не е раснал по върховете и разбира, че му показват витрината, а не вътрешността на магазина: макар че го посрещат с отрупана маса, тези хора вероятно си лягат гладни. И явно са строго инструктирани преди посещението на американския гост. Как иначе ще вдигнат тост в памет на Рузвелт? Или ще поставят неудобни въпроси за американските кредити за Турция – по примера с хипотетични руски кредити за Мексико?

Но именно затова е голям писателят, за да проникне зад завесата. Стайнбек говори на домакините си за големите селскостопански кооперативи в САЩ, за нисколихвените кредити, които Аграрният департамент отпуска на фермерите, за разработването на студоустойчиви и болестоустойчиви сортове пшеница… Селяните в колхоза са поразени: мислели са, че социални мерки прилага единствено съветската власт. Стайнбек, от своя страна, се колебае: как да обясни на тези хора какво е да си фермер в Америка?

В САЩ има фермери и фермери – някои с едно муле се превиват над пет акъра, други… Нали седем години по-рано е написал Гроздовете на гнева ­– кой по-добре от него знае за нечовешките неравенства сред американските земеделци? А как да обясни на читателите в Америка какво е да си селянин в СССР, с толкова езици, народи, климатични зони? 

Типично за Стайнбек е описанието на посещението му в Грузия и за банкета с тамошните интелектуалци, когато надутите речи са прекъснати със спонтанни песни, милиционерите, дошли да въдворят ред, се присъединяват към хора, а в малките часове композитор крещи на масата „По дяволите политиката!“ Писателят обобщава: „С грузинците не можем да се мерим.“

Най-силно впечатление авторът оставя в читателя там, където замълчава. Пътуването до едва съвземащия се от войната Сталинград има такъв ефект върху Стайнбек, че този най-съпричастен към човешкото страдание писател просто спира да възприема. Затваря се, слага маската на „гаден капиталист“. Започва да разказва за доматената салата на закуска и за джобното си ножче. Неспособността на западния човек да осъзнае руската саможертва е физическа. Той има силата само да признае: „Светът закачи фалшив медал на Сталинград, докато това, което беше нужно, бяха половин дузина булдозери.“

Какво казва Стайнбек за общите черти между Русия и Америка? На първо място, че Русия е прекалено голяма, за да се поддаде на кратко описание, също както и Америка. Че и в СССР, както и в САЩ, хората искат да си гледат работата и да си живеят живота: искат мир, евентуално мирна търговия с другата страна – и не могат да проумеят защо държавната политика тласка техните страни към омраза и конфликт.

Явно Стайнбек е мислил и след това за Русия, защото 15 години по-късно, в далеч по-известната си книга Пътувания с Чарли из Америка, той включва следния диалог:

„Тогава значи мислиш, че може би използваме руснаците като отдушник за нещо друго, за други неща?“

„… Да, господине, тези руснаци имат да носят доста тежък товар. Човек се скарал с жена си и после си го изкарва на руснаците.“

„Може би всеки се нуждае от руснаци. Обзалагам се, че дори и в Русия се нуждаят от руснаци. Може би там ги наричат американци.“

Също двама – като Стайнбек и Капа – Илф и Петров пътуват из Другата Страна доста по-свободно: купуват си Форд и сами набелязват кои места и хора да посетят. Формата е различна, но съдържанието е същото – и към Илф и Петров има прикрепен „преводач.“ Също както Стайнбек дълго скучае в Москва и се налива с водка и уиски – зависи от случая – преди да го разходят из страната, Илф и Петров смело се хвърлят в нощния живот на Ню Йорк, но така и не разбират защо е цялата тази суматоха.

Някой ще каже: Стайнбек пише свободен, Илф и Петров трябва да се съобразяват с цензура и да пропагандират по-добрия комунистически строй. Действително, авторите на Златния телец имат задача да развенчават гнилия капитализъм и го правят старателно. Но също така не пропускат да кажат добра дума за „обикновения американец.“ Похвалите им към добрите страни от американския нрав са съвсем дидактически: че американците държат на думата си, че са делови и предприемчиви, практични, ценят времето си.

А действително ли Стайнбек е по-свободен от двамата одески хумористи? Всички те сякаш са в една и съща, макар и огледална позиция. Човекът от свободния свят идва в тоталитарната държава и би могъл да напише за нея всичко, което пожелае, но домакините строго контролират информацията, която ще достигне до него. Позицията на двамата руски писатели е също толкова многозначна: могат да видят всичко, но не и да го напишат.

Освен това, Стайнбек би могъл да напише каквото си поиска, но по-важно е какво ще бъде прочетено. Очевидно е, че между редовете, изплъзнали се от съветската цензура, руският внимателен читател ще може да види много повече, отколкото американецът, който е дотолкова индоктриниран за „червената заплаха“, че просто отказва да приеме уверенията на своя писател как жителите на СССР са свестни хора, а не мечки.

В САЩ Илф и Петров са имали и други задачи освен написването на книга – това става ясно от факта, че са отделили много седмици, за да проучват на място техниките и хората в Холивуд. Калифорния е прекрасна и двамата руснаци са изкарали късмет, че Ленин някога е казал: „От всички изкуства, за нас най-важно е киното.“ Но тези специални задачи всъщност остават на заден план заради „фона“, който майсторското перо рисува с бързи, уверени щрихи.

Великолепните мъгливи гори, из които се лута сивият Форд. Огромните секвои, каньоните, Океанът, тихите пристанища, слънцето, срещата с молоканите – странната общност на пеещи християни, напуснали руските земи и заселили се в любимата на славянската душа Калифорния… Другата Страна очарова с природа, с хора, с различност.

Също толкова необятна, също толкова победоносна. И тъкмо затова считана и представяна за най-голям враг. Другата Империя. Отново – съвпадение ли? – Стайнбек пише Руски журнал, но пътува също и из Грузия и Украйна, а Илф и Петров пишат Едноетажната Америка, без да се замислят, че на този свят съществуват Канада, Мексико и още две дузини достойни американски държави. Големите Две са се фиксирали една в друга, единствено заслужаващи своето внимание.

Упадъкът на СССР и фактът, че Грузия и Украйна днес са врагове на Русия не ни позволяват да кажем по Соломоновски, че Русия и Америка са едно и също нещо. Те силно се различават, разбира се – най-вече защото са империи на различен стадий от своето развитие. Но като възникване, те са следствие от едно и също нещо: човешкия стремеж за растеж, изправен пред „свободна земя“ с континентални размери.

Русия и САЩ. Стайнбек, Илф и Петров. Умове като камшици, езици като бръснач – такива са руските интелектуалци, изпратени да видят и разобличат капиталистическа Америка. Голямо сърце за хората и мъдрост за неизброимите пътища на съдбата пристига от страната на големия бизнес, за да опознае простия съветски човек–мравка. Всяка страна протяга към другия нетипичното за себе си, и все пак най-талантливото, с което разполага. Най-доброто от себе си, което е необходимо, за да се разбере другият.