В блатото на учебните програми

Една лична история на родител, който има известен житейски опит, но пак остава поразен колко неадекватна е материята, изучавана в българските средни училища

Червената лампа за мен светна за пръв път през 2007 г. Тогава работех в един финансов сайт и колегата ми разполагаше с поразителни познания за пазара и производството на петрол. Колко нефт се побира в един барел в зависимост дали сортът е лек или тежък, кои са най-важните рафинерии и тръбопроводи в света, основни морски търговски маршрути, дори и нещичко за технологията и себестойността. „Откъде знаеш всички тези неща“ – попитах го веднъж. „От училище “ – отговори ми той със задоволство. „Учих известно време в САЩ и един срок имахме Органична химия“.

В този момент не можех да не направя печален паралел с моите часове по химия в България. След много мъки, навремето получих четворка за годината – но и от тройка нямаше да се откажа, стига да учехме подобни полезни неща. Но ние изравнявахме формули, отново и отново, коварни задачи върху белия лист, без нито едно практическо занятие и нито мол връзка с реалния живот. Сбитият нейде между въглеродните вериги урок за технологията в „Нефтохим“ беше нещо като лирическо отклонение – и не беше достатъчен за тройка. Разбира се, от гимназиалната химия не помня нищо.

Критиките към образователната система в България преливат и в голямата си част са основателни – но ми се струва, че те не винаги се насочват към истинските проблеми. Материалната база била овехтяла, учителите не били на нужното ниво – да, вероятно е така. Но и най-добрият учител е с вързани ръце, ако е принуден да се води по неадекватна учебна програма.

Надявам се, че като човек съм достатъчно скромен, затова ще споделя, че през годините съм получавал десетки, по-скоро стотици комплименти за моя начин на писмено изразяване. Има много какво да се желае и не спирам да работя. Но ако действително в моите писания има нещо, то може би се дължи на факта, че не съм учил много-много български език в училище. От четвърти до шести клас посещавах българското училище в Москва, където държаха не толкова на теорията, колкото да пишем без грешки и все пак да прочетем важните произведения в българската литература.  

После, в седми клас, суках, въртях – не можах да се принудя да уча „теми“ по литература и да наизустявам какво някой литературен критик е казал, че авторът е искал да каже. На изпита за гимназията получих тройка, но тогава момчетата в града бяхме малко и минах между капките. Това, разбира се, не е за хвалба – Йордан Радичков изкара тройка по литература не на някакъв си приемен изпит, а за годината.

Въпросът е, че учениците, които наизустяват теми по литература, така и не се научават да пишат, тоест да излагат своите мисли в писмена форма и евентуално да убеждават читателя в своята правота. За да бъдат нещата още по-неприятни, зубренето на „теми“ пречи на ученика да се докосне до красотата на литературното произведение и да вникне в идеите му. Отблъскващо е да се учи наизуст „какво е искал да каже авторът.“

По семейни причини в момента имам пряко наблюдение от учебните програми за шести клас. Учи се например „Серафим“ от Йовков – написан на един дъх разказ, искрящ като бисерче. Но имат ли възможност учениците да се докоснат до красотата на Йовковия език, или до тихия бунт на неговия парцалив герой срещу порядъчните хора в обществото? Не мисля. В съботната школа по литература бяха дали на дъщеря ми следната задача за домашно: „Определете какви художествени изразни средства са използвани в разказа!“

Нали не съм учил както трябва български в училище, но пък съм подкрепящ родител, веднага потърсих в интернет какво означава „художествени изразни средства“. В крайна сметка, може и да имам 3-4 написани книги, но са самоделни някак, не по литературен норматив. Побързах да се ограмотя и действително открих една изключително полезна страница, където всичко е обяснено с примери – точно каквото трябва на лаик като мен.

Ето сега ще ви кажа кои са художествените изразни средства: алегория (това го знам, оказа се, че дори съм го използвал), синекдоха, анафора, литота, апосиопеза, инверсия, образен паралелизъм, синтактичен паралелизъм, спираловидно повторение, алитерация и асонанс. Метафората, хиперболата и иронията са ясни, няма какво да ги коментираме. Има и метонимия, но нея така и не успях да я схвана, защото във въпросната разяснителна статия бяха дадени цели шест примера за метонимия и се обърках сред тях.

Та взехме ние с подопечната ми тази безценна информация и започнахме да разцепваме „Серафим“: в заглавието – алегория! В края на втория абзац – синекдоха! Открихме пет-шест инверсии, несъмнена литота, както и градация. Чудех се как ще реагира учителката – все пак, смешно е да се изисква подобно нещо от шестокласник (впрочем, навремето сякаш учехме „Серафим“ в осми клас). И знаете ли как реагира? С едно голямо „Браво!“ на листа на домашното.

Не са учителите – ние като общество загубихме пътя към образованието и знанието.

Затова и учебните програми са тотално неподходящи за света, в който живеем, за децата, с които е останала България. С добра учебна програма и съобразени учебници, дори и материалната база да не е на ниво, а учителят да е посредствен, децата все пак имат шанс да научат нещо. А когато учебната програма е неадекватна, тоест изисква от учениците нещо, което не е нормално (и децата, които често имат повече здрав разум от възрастните, виждат това и се опитват да се самосъхранят, като бойкотират учебния процес) – дори учителят да гори със своето призвание, усилията му са обречени.  

Да не ставам досаден, но ще дам пример и с учебниците по математика. До трети клас задачите са от рода „Колко на брой са числата между 124 до 127?“ В шести клас от ученика вече се очаква да усвои – дори не коментирам дали подобно нещо е възможно в условията на дистанционно обучение – следния материал: окръжност и лице на кръг; лице и обем на пирамиди, цилиндри и кълба; действия с рационални числа; координатна система; степенуване – включително степенуване на рационални числа и стандартен запис; уравнения от типа a.x + b = 0; пропорции, вкл. права и обратна пропорционалност – и за капак, елементи от вероятности и статистика.

Да, всичко това се очаква да усвоят учениците в шести клас. Опитни учители споделят, че специално при степенуването материалът, който се преподава у нас в шести клас, в САЩ се появява в седми и осми клас. „Американците са по-глупави“? Нищо подобно! Българските ученици чисто и просто не могат да усвоят материала, който им се преподава, тъй като той не е съобразен и като количество, и като начин на преподаване. Тоест, американците са по-умни, защото карат учениците да учат каквото трябва – и когато трябва. А ние се бием в гърдите, че едно българче имало медал от олимпиада.        

Защо се получава така може дълго да разискваме, но сякаш е по-добре да помислим как да се промени сегашната ситуация, която няма да ни донесе нищо добро. Ето няколко лаически съображения:

А) Нито едно от решенията в средното образование да не се взима с оглед постигането на по-добри резултати на международните тестове Pisa.

Б) Учебните програми да се пренапишат, като всеки специалист, работещ по тях, си залепи на стената плакат с думите „ПРАКТИЧЕСКИ“. Часът по български език да се превърне в обучение по писмено излагане на мисли, а по литература – в свободно обсъждане на литературни произведения. За химията стана дума. Нека задачите по математика покажат на учениците как да използват математическите си знания в ежедневния живот – вместо да поставят подли капани.  

Уважаеми читатели, по предмета „Информационни технологии“ от децата се изисква да записват с химикал върху хартия командите в програмите Excel и Word.

В) Разработването на новите учебни програми да се осъществи в широка и отворена дискусия с учителите и други заинтересувани. Не мога да си представя по-смислено съдържание, с което обществената телевизия и радио да запълнят програмите си, от размяна на аргументи кои теми да се включат в учебните програми и как да се преподават.

Г) От учениците да се изискват неща, които съответстват на тяхната възраст и мисловни способности. В пети клас подопечната ми като замаяна смяташе сложни лихви. Научи се да прилага формулата без грешка, но не може да схване смисъла на задачата. Нека си го кажем честно: поне половината българи са финансово неграмотни. Не е ли това, защото сложната лихва се изучава в пети клас, а не в десети клас, например?

Д) Учебните програми да възприемат „двустепенния“ и „тристепенния“ принцип: на първата степен – базова информация за най-важното, поднесена на разбираем и интересен език. Втората степен – с доказателства, връзки между темите, неизследвани проблеми – да се преподава след десети клас, или в избираеми часове. Така на третата степен в университета ще постъпват подготвени хора, които знаят какво търсят.

Наистина ли бъдещият юрист, шофьор, социолог или художник трябва да учат в дълбочина генетика или астрономия в средното училище? Не, разбира се – но е абсолютно задължително да имат базови познания докъде е стигнала съвременната наука. Например – какво е вирус и какво бактерия, и кое от двете се убива с антибиотици.

Проблемът е, че в училище не се обръща достатъчно внимание на базовото ниво, тъй като учебната програма е задръстена със сложнотии, съответно и оценяването се извършва според тях. Като покорно преписват химически формули, учениците може да „заслужат“ шестица, без дори да чуят, че азотните и фосфорните торове са станали световен проблем.        

Е) Учебниците: достатъчно са два или три, внимателно написани и старателно проверени, от които учителите могат да избират. Сега „конкуренцията на пазара на учебници“ е създала цунами от учебни материали, но качеството им е… С другата ми подопечна, с която решаваме задачи от сборника за трети клас, играем играта „намери грешката.“ Ако открие грешка в условието на задачата или в посочените отговори – бонбонче. Редовно решава задачи детето: не че е чак толкова запалена по математиката, но обича сладко.   

Bodil.bg с готовност ще публикува мнения на читатели по повдигнатата проблематика