Земен рай за златни мини

Коя е компанията, която е на път да получи златни находища за милиарди в България

На 17 ноември 2020 г. минната компания „Дънди прешъс металс“ придоби 9.99% от акциите на друго канадско дружество с апетити в българския златодобив – Velocity Minerals. Обявената стойност на сделката е 5.4 млн. долара, но последствията може да са значително по-големи от цената. Инжекцията на „Дънди“, които са познати у нас, дава на Velocity не само средства за дейността, но и своеобразна легитимация за амбициите им.

Същото нещо се случи през декември 2016 г. с прехвърлянето на идентичен капиталов дял (9.99%), като „Дънди“ тогава бяха в ролята на продавач, а купувач стана Европейската банка за възстановяване и развитие. „Дънди“ се нуждаеха не само от оперативен капитал, за да завършат златната мина край Крумовград, но и от авторитет от ранга на ЕБВР, който да „гарантира“ за тях пред начумереното българско общество. Показателно е, че и в двете сделки ръководството на „Дънди“ изтъкна като мотив „стратегически“ съображения.

Нещата около дейността на Velocity Minerals вече стават сериозни и е наложително да сме информирани кое е това дружество и какви намерения има то у нас. На втория въпрос в аванс ще отговоря, че то иска да спечели милиони, като издълбае четири или пет открити рудници и запълни четири хвостохранилища. После възнамерява да обработва рудния концентрат с цианиди в центъра на Кърджали. А сега по първия въпрос:  

Лицето на Velocity Minerals е Кийт Джон Хендерсън, който според корпоративния сайт е геолог, участвал в ръководството на многобройни компании за проучване на въглища, мед и злато в Северна и Южна Америка и Европа. Дотук добре, но дейността му е оставила следи и на други места. „Райските досиета“ – изтеклата през 2017 г. база данни с поверителни документи за офшорни сметки, свързани с избягване на данъци, показват, че в периода 2008–2009 г. Хендерсън е директор на регистрираната на Бермудите компания Indico Resources.

Сам по себе си този факт не вменява вина, но все пак трябва да подейства като червена лампа. Особено щом и други детайли от бизнеса на Хендерсън будят въпроси. Според профила на геолога в LinkedIn, близо десет години той е работил в проучвателната компания Cardero Resource и дори е бил там изпълнителен вицепрезидент. Финансовият доклад на тази компания към януари 2020 г. показва дефицит от над 166 милиона долара и одиторите лаконично заявяват, че са „нужни допълнителни източници на финансиране, за да може компанията да посрещне настоящите си задължения.“

Да допуснем, че Кийт Хендерсън вече няма нищо общо с това дружество – но нещата при Latin Metals Inc. не стоят така. В „Латин Металс“, която до 2019 г. се нарича „Сентенера Майнинг Корпорейшън“, Хендерсън понастоящем е и президент, и главен изпълнителен директор. Фирмата има дефицит в собствения капитал в размер на 9.6 млн. долара. За полугодието, завършващо на 30 април 2020 г., е отчетена 556 хил. долара загуба.

На същото дередже е и другото дружество на Хендерсън, работещо в България: според най-новия финансов отчет на Velocity Minerals, към 30 юни 2020 г. компанията има 14.8 млн. долара дефицит в собствения капитал и 770 хил. долара оперативна загуба за полугодието. Акциите на Velocity Minerals се търгуват на рисковия сегмент на борсата в Торонто на твърде ниска цена. Това важи и за акциите на Latin Metals.

В известен смисъл, нормално е проучвателните компании в минния сектор дълго време да работят на загуба, с надеждата да направят откритие, което да ги компенсира за усилията и риска. Но докато чака своето Ел Дорадо, Хендерсън не е на социални помощи: документ на бившата Centenera Mining Corporation показва, че възнаграждението му за девет месеца надхвърля 300 000 долара, включително 200 000 долара в акции. Не е забравен и екипът: живеещият в Канада геолог Даниел Маринов, който ръководи българския клон на Velocity – „Кибела Минералс“, според сайта Zonebourse има акции на стойност 2.1 млн. долара.   

Проучвателните компании пряко зависят от осигуряването на оперативен капитал и често разкрасяват перспективите си, за да убедят кредитори и инвеститори да им дадат пари. Дали пък Velocity Minerals не хвали бизнес средата в България на корпоративния си сайт точно по тази причина? „Концесионните такси (в България) са по-благоприятни, отколкото в утвърдени минни страни като Канада, Перу или Чили. България също така може да се похвали с извънредно нисък корпоративен данък от само 10%…“

Когато минна компания хвали „благоприятните“ концесионни такси и данъци, това на практика означава, че публичният интерес е ощетен. Но загубата за обществото е далеч по-грозна. Предишен материал в Bodil.bg ясно показа, че Министерството на енергетиката е дало на „Горубсо Кърджали“ – които от своя страна ги препродават на Velocity – права за търсене и проучване на злато в находища, отдавна известни на българската геология. Целта е така да се заобиколи тръжната процедура.

„Горубсо Кърджали“ си е набелязало отдавна 3-4 перспективни находища на злато в Източните Родопи (за това писахме още през 2014 г.), но явно не разполага с капацитета – паричен, технологичен и институционален – да ги разработи. На помощ се притичва „стратегическият партньор“ Velocity – компания, която няма дейност извън България, но се води чуждестранна и може би ще мине между капките, когато стане въпрос за екология.

Наистина ли екипът на Хендерсън си вярва, че ще може да осъществи екстензивната си минна програма в страна с модерна екологична регулация? Според предварителния план на компанията, ще се разкрият минимум четири открити златни мини. След извличане по открит способ – разбирай взривове и облаци прах – рудата ще се обогатява на място, тоест ще има хвостохранилища, които ще тровят земята за десетилетия и столетия напред. Ще се създадат милиони тонове отпадъци (само за „Розино“ около 40 млн. тона).

Това се планира в Източните Родопи, един от най-богатите на биоразнообразие региони в Европейския съюз. Е, Хендерсън вижда в този край на България нещо друго – „никой не живее там“, казва той със задоволство в свое интервю по повод на село Розино, около което са разположени най-обещаващите златни залежи. Въпросното място, където „никой не живее“, е водосборът на Бяла река, една от най-чистите в България, обитавана от вид риба, която е български ендемит.

Та след като обогатят на това празно място добитите руди, Velocity и нейните стратегически партньори смятат да извозват златния концентрат до отдалечения на 85 км завод на „Горубсо“ в Кърджали, в който се използват цианиди. Превозът ще става с тежки камиони по тесни планински пътища и е ясно какво ще причини това – и на туризма, и на селското стопанство, и на достъпа на местното население.

В Кърджали, според оптимистичните планове на инвеститора, годишно ще се преработват до 6 тона злато. Звучи много, но и находищата са сериозни: само в „Розино“ запасите са над 20 тона злато и 500 тона сребро (Velocity скромно разчита да извлече само 10.5 тона злато). Освен това компанията сондира и в „Македонци“, „Обичник“ и „Седефче“ край Кърджали и в т.нар. „Иглика“, участък за проучване в Дервентските възвишения, простиращ се върху землищата на десет села, на хвърлей от българо-турската граница.

Какво означава това инвестиционно намерение за кърджалийци? Според специалистите, за обработка на тон обогатена руда са нужни 300-600 грама цианид. По план, само от „Розино“ ще се изпращат до Кърджали 65 000 тона концентрат годишно. Тоест, в чертите на града ще се употребяват между 20 и 40 тона цианиди годишно – да повторя, само от една от планираните четири мини. Хвостохранилището на Кърджали лежи на 600 метра от жилищни постройки.

Картината се допълва от транспортирането на концентрата. 65 000 тона годишно означава 1300 товара по 50 тона: средно по пет тежки камиона с ремаркета в работните дни, десет в двете посоки – движещи се по тесни планински пътища по маршрут от близо два часа. Пътят ще стане мъчение за местни хора и туристи.

Най-важното идва накрая: водата. Самата компания посочва, че за рудодобива и особено за флотацията трябва да черпи вода от външен източник – милиони кубични метри годишно, в сух средиземноморски район. Но проблемът с водата е много по-голям. Това не се вижда на спретнатите схеми на инвеститора, но през дадената за проучване площ на „Розино“ минава Бяла река (село Розино със своите 60 жители е на север от нея, а с. Казак – на юг).

Находището непосредствено граничи (а дали не се и припокрива?) със защитената местност „Хамбар дере“, известна с природата и археологията си. На няколко километра надолу по течението е защитена местност „Меандрите на Бяла река“, хвалена като една от най-малко познатите природни перли на България.

И какво от това? Компанията се хвали, че има „подкрепата на местните власти“. Става дума за община Ивайловград, чиято кметица Диана Овчарова от ГЕРБ наскоро се прочу със сватбите на високи токчета, организирани върху безценните мозайки на римската вила „Армира“. Дали можем да очакваме тъкмо от тази власт да разбере какво е „ендемит“ или пък ценността на долмените в „Хамбар дере“ за националното наследство?

Просветляващо звучи коментарът, който Хендерсън прави пред специализираната медия Commodity TV: „Минната индустрия в България е много добре… Има много добър минен закон… Mината на „Дънди“ е само на 20 км от Розино… Очакваме да разполагаме нужните разрешения за Розино до две-три години…“

Четири български долини, разположени в чисти райони са на път да бъдат превърнати в отровни блата, за да може незнаен „външен инвеститор“ и българските му стратегически партньори да спечелят много пари – докато се хвалят, че концесионните такси и данъците в България са смехотворно ниски.

В същото време, Velocity Minerals и другите свързани с Хендерсън фирми нямат опит в добива, а само в проучването на полезни изкопаеми. Няма ли да се случи така, че след като послужи като „острие“ пред българските институции, канадската компания ще продаде активите си на по-големите играчи? А защо не на сънародниците от „Дънди“, които вече са акционери?

„Дънди“, от своя страна, вероятно ще експлоатират факта, че познатият враг е по-малък враг. По ред причини, анализирани на много места (виж тук, тук и тук), българите като цяло не искат нови златни мини до своите дворове и кладенци – доказват го местните референдуми в Радомир и Трън, както и спешната самоорганизация на хората от община Павел баня в началото на 2020 г., когато се разбра, че „Дънди“ искат да проучват и там. Впоследствие фирмата официално обяви, че се отказва от проекта в Павел баня – и заинтересуваната общественост отпразнува това като „победа“.

Но не навсякъде в България населението има потенциала да се организира срещу минната дейност. Община Болярово, в която попада площта за проучване „Иглика“, е сред най-малолюдните в страната, освен това местната икономика беше разтърсена от избиване на стадата заради чумата по добитъка. За местната власт в община Ивайловград, където попада част от находище „Тинтява“, вече стана дума.

Участъците за минно търсене и проучване „Тинтява“ и „Иглика“ – а всъщност райони с ценна запазена природа, нямат особено силни защитници по места. Ще породи ли тази надвиснала заплаха отглас сред гражданското общество в страната? Между чекмеджетата и прозевките на отговорните органи и безкрайната заетост на природозащитниците, Източните Родопи и Болярово лесно може да бъдат превърнати в прашен минен плацдарм.

Прочетете и първата част от това разследване: „Тинтява, Иглика и други далавери“