Един модерен български град

В упадъка на Добрич се отразява упадъка на цяла България. И още нещо

Тази фотография говори дори повече от хиляда думи: заснета е през 1941 г. и показва един български офицер, крачещ засмян по улиците на новоприсъединения Добрич. До офицера вървят елегантни дами, на които определено не им липсва самочувствие. Отзад надничат случайни минувачи в модерни костюми. Добрич преди осемдесет години определено не е „глуха провинция“.

Нито пък е бил такава преди повече от сто години, когато го описва перото на Йордан Йовков. „Градът бързо се подновяваше и растеше“ – започва Йовков новелата си „Последна радост“. Във втора глава научаваме, че заможните хора на Добрич „по традиция“ изпращат децата си да учат в Робърт колеж. Също така научаваме, че Добрич тогава се е развивал според общ регулационен план. (Така ли е днес?) В делнични дни, из Добрич „по всички посоки тичаха и се разминаваха хора“ и „сред кипежа и глъчката на тази навалица… звъняха пари, правеха се шумни пазарлъци, прехвърляха се стоки…“

Днес Добрич може и да е по-голям като население, но е загубил своята динамика. Сякаш е изчезнало и самочувствието на жителите му. А как да е иначе? Как да стигнем до Добрич, как да си тръгнем от него? По двулентовото шосе от Варна, което е едно от най-натоварените – и опасни – в цялата страна. По нещо като път, по-скоро осеян с кратери лунен пейзаж до курорта Албена. Балчишкият път също не блести. За съжаление на добричлии, Сухата река, която минава през града, действително е суха, а морето е на 30 км – иначе можеше да пробваме с катери.

Това, че не споменавам влака, не е пропуск. През октомври ръководството на БДЖ взе решение да преустанови железопътната връзка за Добрич заради „технологични промени, свързани с реорганизирането на обслужването с цел оптималното използване на наличния подвижен състав.“ Каквото и да означава това, до Добрич сега не се движат влакове. То пък и едни влакове: повече от два часа за по-малко от 50 км по права линия, а дали и кога ще пристигнеш е като игра на руска рулетка.

Всичко това кара възрастните добричлии да процеждат през зъби: „В Румънско, ако бяхме останали, и директен влак до столицата щяхме да имаме, и магистрала“. Разбира се, не го мислят сериозно, защото са патриоти – истински, а не мекерета като Каракачановото ВМРО. Български патриоти са, защото родителите им са разказвали как румънската колониална власт се е опитвала да ни асимилира.

Но фактът е факт: до Добрич влакове вече не се движат. А пътищата са или в ужасно състояние, или са претоварени от движение, защото при ремонтите им в началото на XXI век (с пари на Световната банка) никой не се сети, че по тях ще се изнася за пристанищата зърно с големи камиони. А може би за камионите все пак са се досетили, но не са счели за нужно да улеснят останалите бизнес и човешки отношения.

Защо се получава така, наистина ли няма пари? Мога да си спомня за един булеварден проект на стойност 120 млн. лв., с който движението във Варна не стана по-леко. Не можеше ли с част от тези 120 млн. лв. – или пък с част от онези 145 млн. лв., вложени в южната дъга на околовръстното шосе на София – да се осигури адекватна шосейна и железопътна връзка на един български град с останалата част на страната?

Не е задължително да е магистрала (пък и те, нашите аутобани, се оказват нетрайни и с вечните си ремонти ни излизат направо златни) – може да е просто един трилентов добре поддържан път. Няма нужда и от влак-стрела: просто нещо надеждно, което се движи по разписание с приемлива скорост.

Пристрастен съм: добре, нека не е Добрич, не можеше ли да е Перник? С част от тези стотици милиони, пръскани за вечни ремонти на булевардите в „големите градове“, не можеше ли да се построи европейски тип железница между Перник и София? А какво да кажем за т.нар. „магистрала Хемус“? Опасно, неадекватно на XXI век двулентово шосе, едно на цяла Северна България, покрай канавките му като гарвани накацали десетки кръстове на невинни шофьори и техните още по-невинни пътници.

Разбира се, транспортът не е всичко, той не е и най-важното. Но транспортната свързаност определено говори за отношението на властите към населението. Когато властта иска да накаже някое селище, тя оставя пътя до него да се разбие. Така става със село Влахи над гр. Кресна – център на горянското движение, до което народната власт разрушава пътя. Някога с няколкохилядно население, днес във Влахи живеят общо седем души.

Същото наказание като за Влахи ли е наложила мащехата София на Добрич, Перник и другите някогашни окръжни градове? Дали защото тези по-малки градове не винаги уцелват на избори онези, които „печелят“ държавното управление и хазна? Или просто са твърде малки, за да се инвестира в тях?

И двете – а вероятно и защото местното управление на градове от този калибър е твърде инертно, нерядко корумпирано. Колко по-лесно е да отчетеш дейност с още един издигнат паметник: на Левски, Кирил и Методий, славни писатели, генерали – велики хора в България дал Господ – отколкото да се погрижиш за малко ремонт извън централните улици. За благоустрояване с хоризонт отвъд следващите избори и творчески начин на финансиране.

В Добрич „творци на финансите“ има, но за съжаление те са от другата страна на барикадата. През 2011 г. старите социалистически „жълти плочки“ бяха махнати от центъра на Добрич и на тяхно място наредиха квадратни плочки, от новите. Операцията струваше 5 млн. лв. и беше осъществена от Детелина Николова, кмет на ГЕРБ. Само две години по-късно, плочките на новоремонтирания централен площад на Добрич започнаха да се ронят. Сега площадът отново е за ремонт.

Динамиката е по-важна от размера: между 1900 г. и 1946 г. според архивите на НСИ населението на Добрич е пораснало от 13 436 на 30 522 души, или със 130%. След 1985 г. Добрич се сви с 25%: от близо 110 хил. до малко над 82 хил. души. Хората може да са повече, но го няма вече кипежът, глъчката, навалицата.

Добрич е със затихващи функции – защото централното управление не се грижи за такива като него, а местните „елити“ вече не изпращат децата си в Роберт колеж, а им купуват джипове и им дават трицифрени джобни, за да си пият кафето с наргилето в „елитното“ заведение пред дома-паметник на Йовков. Което в детството ми беше библиотека.  

За финал още една снимка, струваща повече от хиляда думи: румънска картичка, която показва как е изглеждал Добрич преди. Българският офицер Димитър Ботев, гордо влязъл в града през септември 1940 г. с родните войски, още в първите дни на Присъединяването я е изпратил на домашните си и на гърба е написал: „Честита ви свободна Добруджа!“