Бизнесът с боклук в България се измерва в милиарди лева. Толкова е печеливш, че някои криминални структури замениха с него трафика на по-рисковите наркотици и плът
Икономическата логика в политиката на ниски заплати и при вноса на чужди отпадъци е една и съща. В първия случай, цената на труда се поддържа ниска, за да се привлекат инвестиции и да се осигури растеж. Във втория, екологичните стандарти се занижават или масово не се спазват, което те прави привлекателна дестинация на световната карта на боклука. Конкурираш се с това, че си „нисък“.
До 2018 г. България нямаше шанс да пробие в глобалния бизнес с чужди отпадъци. Китай държеше над 50% от световния внос и цели градове забогатяваха от сортирането им. Но Комунистическата партия забрани това и светът се видя в чудо. Всеки ден хората в богатите страни бълват 1.7 млн. тона боклук, за индустрията даже не говорим. Учени изчислиха, че до 2030 г. заради китайската забрана ще „увиснат“ 111 млн. тона пластмасови отпадъци.
Заместители на Китай в този миризлив бизнес се намериха бързо. Товарите с боклука се пренасочиха към Югоизточна Азия и Източна Европа, в това число и България. В интерес на истината,
България внася боклук отдавна
По данни на ООН, вносът на пластмасови отпадъци за петте години 2014-2018 г. у нас е на обща стойност 41 млн. долара, а с целулозата, отпадъчната хартия и текстилните отпадъци сумата стига 140 млн. долара. Това не е гигантски, но все пак значим бизнес.
Вносът на пластмасови отпадъци в България става по-осезаем след 2005 г. за нуждите на новите рециклиращи предприятия. Те захранват със суровина заводите за найлонови изделия, които имат добър пазар по света. Слабото звено в тази схема е разделното събиране на отпадъците в общините. У нас не се събира достатъчно отпадъчна пластмаса и рециклиращите предприятия трябва да я внасят – от Австрия, Сърбия, Македония, Албания. През 2018 г. една трета от вносния пластмасов боклук идва от Гърция.
Този внос, макар и разкриващ досадната българска неефективност, не е толкова тревожен. Нещата преминават на друго ниво, когато в играта се намесват циментовите заводи. Според актуално изследване, средно 35% от производствените разходи на цимента в ЕС са за енергия – предимно електрическа, но също въглища и кокс. Горивото от отпадъци (на английски RDF) представлява „негативен разход“, тоест приход: на циментовите заводи им плащат, за да го горят в пещите си вместо въглища. Като бонус, при изгаряне на отпадъци не се плащат квоти за въглеродни емисии.
Използването на RDF значително подобрява финансовите резултати на циментовите заводи, както проличава от отчетите, публикувани в Търговския регистър. Печелят и износителите на боклук от Западна Европа: обезвреждането на отпадъци в България излиза 10-15 евро на тон, а в други страни струва стотици евро и екологичните изисквания са по-стриктни. В този момент нещо светва в нечий комбинативен ум: а не може ли RDF да се използва също и във въглищните ТЕЦ и при топлофикациите?
Кой е този брилянтен бизнесмен
не е трудно да се досетим: освен в циментовите заводи, отпадъци се използват като гориво в ТЕЦ „Сливен“, ТЕЦ „Бобов дол“ и в „Брикел“, а в ТЕЦ „Русе“ и ТЕЦ „Перник“ са заявени намерения за това, но през октомври 2019 г. са оттеглени заради надигащия се обществен гняв. И петте споменати предприятия се движат в орбитата на Христо Ковачки, както „Грийнпийс“ доказа в разследване от 2018 г.
Според представително допитване на социологическата агенция АФИС от февруари 2020 г., 68% от пълнолетните българи са против всякакъв внос на индустриални отпадъци в страната. В Перник недоволни граждани отправиха стотици писмени становища за спиране на горенето на отпадъци в местната топлофикация, надигнаха се и хората в Дупница. Но защо българите са настроени срещу тази дейност? Все пак, отпадъци се внасят и горят и в Швеция. Не изпадаме ли в масова истерия?
Въпросът е сериозен, тъй като средносрочната алтернатива на горенето на отпадъци е депонирането им на препълнени сметища, което е свързано и с емисии на метан. Притеснението на хората в България заради вноса и изгарянето на отпадъци има три обяснения: ниските екологични стандарти в страната, съмнения за криминални връзки и отлагане на системните решения.
Ниските екологични стандарти
в България не означават, че страната няма екологично законодателство. Напротив, европейските директиви са транспонирани, имаи наредби. Въпросът е в избирателното им прилагане – в зависимост дали замърсителят е „наш човек“, или не. Експерт с 25 години стаж в сферата на отпадъците обобщава: „В МОСВ и в регионалните инспекции се правят само политически назначения, калинки до калинки.“ Покорните екоинспектори служат за оправдание на екологичните безчинства на бизнесмени с добри връзки с властта.
Изгарянето на отпадъци не е „енергийно разумно“, посочва Георг Тупарев, чиято фирма е разработвала софтуер за системите за управление на отпадъци в големи европейски градове. Въпреки това, докато не постигнем режим на кръгова икономика, ще се налага все по-често да го правим – твърди той. При изгарянето на отпадъци, особено ако не са добре сортирани, се образуват канцерогенни съединения. За да се предотврати изпускането им в атмосферата, освен подходящи филтри е нужно да се поддържа постоянен режим на горене с достатъчно висока температура. В България се правят недопустими компромиси с това.
Данита Заричинова, експерт в екологичната организация „За Земята“, водила не една съдебна битка срещу горенето на отпадъци, твърди: „По правило, в циментовия завод има по-голям контрол. В ТЕЦ са готови да горят всичко: дунапрен, гуми, части от автомобили, смесен битов отпадък с неуточнено съдържание.“ Заричинова се позовава на снимки с дрон на площадката на „Брикел“, които показват как отпред за параван са струпани бали със слама – невинна „биомаса“, а отзад е наредено истинското гориво: вносни бали с отпадък.
Акцентът върху вида на изгаряните отпадъци не е случаен. Не съществуват универсални филтри за заводските комини: всеки тип гориво създава специфични вредни емисии и според тях следва да се подбира най-ефективния филтър. Съответно, за да се горят отпадъци с минимален ефект върху населението, е нужно те да са предварително добре сортирани и изсушени. Именно това повишава цената на RDF на Запад. В България, „който знае паролата, може да мине метър“.
На втория аргумент „против“ – криминалният елемент, българските институции щяха да твърдят, че всичко е в нормите и лошите журналисти ги набеждават, ако италианската полиция не беше заловила цели вагони с
нерегламентиран износ на боклук за България
През 2019 г. се появи и разследване на OCCRP – международен проект, борещ се с организираната престъпност и корупцията, посветено на изгарянето на нелегални боклуци в циментовите заводи на Румъния. Интервюирани румънски гранични служители посочват, че транзитно за България преминават голям брой тирове със смесени отпадъци.
Боклукът се транспортира в бали, увити в лента. Също като търгаши на пазара, които отпред на сергията нареждат лъскава стока, а отдолу крият гнилите домати и скришом ги пробутват на клиентите, доставчиците на отпадъци поставят отгоре в балите добре сортиран отпадък, а извътре – те си знаят. Така може да внасяме и опасни отпадъци, включително медицински и радиоактивни. Запознати твърдят, че част от международния трафик на наркотици се осъществява именно с такива бали с боклук.
Според Христо Николов, основател на екологичното сдружение „Зелени Балкани“, свързаната с отпадъци незаконна дейност е толкова печеливша, че през последните години много криминални структури са заменили с нея по-рисковия трафик на наркотици или плът. Вносният боклук е само връх на айсберга: внасяме стотици хиляди тонове, а по данни на Евростат от 2016 г., вътре в страната се генерират 18 млн. тона (а ако добавим и отпадъците от мините, енергетиката и заводите, 120 млн. тона – количество, съпоставимо с боклука на цяла Испания). Николов оценява бизнеса с боклук в България на няколко милиарда лева. „Няма случайни компании в него.“
У нас напоследък често се говори, че
България се превръща в боклукчийска кофа на Европа
Трябва да се подчертае, че това не е европейска политика, а стратегия на родна почва. Регламентите на ЕС забраняват внос на отпадъци с цел обезвреждане и депониране, но българските умове и западните им партньори заобикалят регулациите, като представят вноса на RDF като „оползотворяване“. Неслучайно в подготвяния от Министерството на енергетиката Интегриран план в областта на енергетиката и климата, който чертае насоките в енергийния сектор до 2030г., се използва събирателния термин „биомаса“ – фасада за готвеното повсеместно горене на отпадъци. Показателна е следната словесна конструкция: „Използването на биомаса за енергийни цели има широк потенциал за развитие. Усилията са насочени към по-широко оползотворяване на отпадъците…“
Нe коварен европейски план, а чиста алчност за сметка на хората и природата подтиква ръководството на община Гълъбово през юни 2019 г. да предложи на „Брикел“ план за горене до 500 000 тона отпадъци годишно. Ако МОСВ позволи подобно начинание, особено в режим на комплексно разрешително, населението край Марица ще се сдобие с нови съставки в атмосферния си коктейл: диоксини, фурани, живак, тежки метали, азотни оксиди и най-разнообразни миризми.
Така стигаме до третия повод за съпротива срещу горенето на отпадъци: то отлага системните решения, като замита под килима структурните проблеми в енергетиката.
С гориво от отпадъци, въглищните ТЕЦ ще удължат живота си
с десетина години, като пооправят ужасните си финансови резултати след поскъпването на въглеродните квоти. А после?
При изгарянето на отпадъци се образува голямо количество пепел, до ¼ от първоначалния обем на отпадъка. В планираните мащаби става дума за милиони тонове остатъчна пепел,съдържаща значителен процент токсични примеси. Дългосрочното й депониране е много скъпо. Може би, за по-лесно, просто ще я закопаем някъде? Впрочем циментовите заводи са намерили изход, като включват токсичната пепел в състава на цимента, но това повдига куп нови въпроси.
Би могло да е различно. Георг Тупарев споделя опита си от системата за управление на отпадъците в Антверпен. В града данък смет е премахнат, плаща се на литър отпадък. В кварталите са поставени много различни типове контейнери: тези за хартия и метал са безплатни, за изхвърляне на пластмаса и сортирана органика се плаща, но малко, а най-скъп излиза смесеният отпадък. В контейнерите има датчици и те сигнализират, ако се изхвърля неправилен боклук – нарушителят веднага става ясен, защото контейнерите се отварят с персонална карта. Потребителите „зареждат пари“ в картите, с които отварят кофите за смет – и имат мотив внимателно да сортират и да минимизират отпадъка.
Чрез подобни системи, в Нидерландия общините произвеждат биогаз от органичен отпадък, осигуряващ отоплението на парниците за прочутите холандски лалета. Никой в света не може да постигне по-конкурентни цени за цветята – благодарение на умното управление на отпадъците. В България също се печели от отпадъци, но не чрез създаване на стойност, а чрез ниски стандарти, включително при опазването на здравето на хората.
Снимките са от площадката на ТЕЦ “Сливен”
Споделете статията: