През последните години компанията значително подобри стандартите си. Още много проблемни зони чакат инвестиции
До селото стигнахме по прашен път, виещ се между бодливи треви и разклонени като чадъри акации, поникнали по чудо от тежката червена пръст. Не беше далеч – не повече от два-три километра от града. На мегдана растеше голямо дърво, а под шарената му сянка щъкаха – не мога да сдържа сравнението – няколко квачки с мърляви пиленца и още толкова ситни черни дечица. Ондунду в близост до град Цумеб в северна Намибия, 19 градуса южна ширина.
Какво правех там? Цумеб е важно място за българската икономика. В металургичния комбинат, разположен край този значим за местните мащаби град, се преработва рудата, която се добива в Челопеч. Всяка година близо 100 хил. тона метални концентрати се товарят в порт Бургас, пресичат Гибралтар, после екватора, разтоварват се на пристанище Валвис Бей и с камиони, по-рядко с влак, се извозват до Цумеб.
Информацията за този интер-континентален бизнес за стотици милиони като цяло е оскъдна. В България е известно, че рудникът в Челопеч е сред големите находища на злато и мед в Европа. Мнозина се възмущават, че националното подземно богатство се ползва на безценица от чужда компания – канадската „Дънди Прешъс Металс“. Но по-малко хора са осведомени за факта, че челопешките руди имат много високо съдържание на арсен и това прави преработката им опасна за здравето и околната среда. На практика, България изнася в Намибия хиляди тонове отрова.
След като „Дънди“ не успяха да получат разрешение да преработват тези руди с цианидна технология в България, през 2010 г. компанията закупи металургичния завод (на английски „смелтър“) в Намибия. Той е построен през 1963 г., за да претопява полиметалните руди в разположената наблизо мина. После местното находище се изчерпва, борсовите цени на металите се сриват и смелтърът затваря. Хиляди хора остават без работа. Цумеб, възникнал като миньорски град, изпада в безтегловност.
Така че според много местни хора „Дънди Прешъс Металс“ са нещо като спасител. Компанията е пети поред собственик на смелтъра. След повече от век минна и металургична дейност, в околността се е натрупало замърсяване с тежки метали и канадската компания не може да бъде винена за това. Но богатите на арсен български руди също оставят своя отпечатък.
Първи го долавят работниците в смелтъра, най-вече тези, които пряко боравят с концентрата. Те масово получават обриви по кожата, някои развиват и по-сериозни симптоми. Никасиус Хангула, бивш служител на компанията, твърди, че смъртните случаи от ракови и сърдечно-съдови заболявания са зачестили с идването на новия инвеститор. За трите дни, докато нашият екип (Бертхен Корс от EarthLife Namibia, Даниел Попов от BankWatch и авторът – независим експерт) работи в Цумеб през май 2019 г., събрахме информация за поне десет работници, за които има индикации, че са пострадали заради работата си в смелтъра след 2010 г.
Без задълбочени изследвания не може да се установи каква част от заболеваемостта и смъртността се дължи на въздействието на българските концентрати, каква част на старото замърсяване – и каква на ниската хигиена, лошото хранене и липсата на адекватни здравни услуги. Все пак Намибия е на 129-то място в Индекса за човешко развитие и средната продължителност на живота в страната е 65 години.
Така или иначе е безспорно, че мръсните концентрати, които „Дънди“ внасят в Цумеб (от Челопеч и от други места по света), са шокирали работниците.Те енергично протестират, профсъюзите ги подкрепят и в крайна сметка правителството нарежда производството на смелтъра да бъде свито наполовина. Ще разберем колко смело е това решение, ако научим повече за икономическото положение в Намибия.
80% от страната с население 2.5 млн. души е пустиня и повечето храни са вносни. Затова цените в намибийските супермаркети са доста по-високи от българските. В същото време, средните доходи са значително по-ниски от нашите, а неравенството е сред най-високите в света. Внася се и по-голямата част от електроенергията.
Най-голям работодател в Намибия е държавата, притеснена от набъбващия външен дълг. Опитът за ограничаване на публичната задлъжнялост през 2016 г. вкарва страната в рецесия, от която тя все още не се е отърсила. След държавния сектор, мините са втори най-важен икономически сектор. Чуждестранните инвестиции като тази на „Дънди“ са рядкост – и едва крепят платежния баланс.
Въпреки всичко, правителството показва жълт картон на глобалната корпорация – и тук започва приказната част от тази африканска история. В следващите години „Дънди“ значително подобряват условията в смелтъра и така намаляват здравния риск за своите 1700 работници и за 15-те хиляди жители на прилежащия Цумеб.
През 2013 г. са инсталирани нови прахоуловителни филтри на пещите. През 2015 г. е изграден завод за сярна киселина, който ограничава изпусканите в производствения процес газове. На следващата година са подменени старите конвертори. През 2017 г. е закрит заводът за производство на арсенов триоксид: това отровно вещество се използва като инсектицид в някои развиващи се страни, но е забранено в ЕС.
Нуждата от дългосрочно решение за съхранение на отпадъчния арсен кара компанията през 2019 г. да изгради специализирана площадка за токсични отпадъци. Правят се експерименти за витрификация на арсена, т.е. превръщането му в стъклообразен материал.
Описаните инвестиции по данни на „Дънди“ са на стойност 353 млн. долара. През 2018 г. смелтърът е преработил продукция за около 150 млн. долара и постига положителен паричен поток. Макар да остава значително над нормата, равнището на арсен в урината на работниците спада. След 2011 г. компанията инвестира 4.2 млн. долара за местно развитие (дарения и грантове, жилищна програма за работниците, проучване за създаване на университет в Цумеб).
Как да обясним положителната еволюция в „Дънди“ – компания, която години наред води война с българските природозащитници и настояваше, че законите за нея трябва да са различни, тъй като е чуждестранен инвеститор? Отговорите са няколко:
В цял свят екологичните и социални стандарти в минния сектор се повишават. Дори отдалечени и притиснати от обстоятелства държави като Намибия вече не пренебрегват опазването на природата и здравето. През 2017 г. ЕБВР – международна банка, за която устойчивото развитие е експлицитна цел, придоби 10% от капитала на „Дънди Прешъс Металс“. Роля изигра и мисията на български природозащитници в Намибия през 2015 г., която регистрира нередности в транспортирането на концентрата и съхранението на арсена, а публикуваният след това доклад имаше международен отзвук.
Вероятно се променя и корпоративната култура – както за „Дънди“, така и за други глобални инвеститори. В това да бъдеш отговорен има финансов смисъл, или с други думи, икономическите показатели може да се подобрят, ако компанията прояви повече внимание към нуждите на заинтересуваните страни.
Така се връщаме към началото на историята: как нашата прашна Тойота пристига в селището Ондунду, разположено по средата между смелтъра и град Цумеб, и спира под шарената сянка на мегдана. След като се порадвахме на дечицата и пиленцата, се отправихме към семейството, с което имахме уговорена среща.
Посрещнаха ни на избелели от слънцето пластмасови столчета на бетонната площадка пред къщата – барака, която не се отличаваше с нищо от останалите. Наоколо не беше особено чисто и имаше много мухи, но това сякаш правеше впечатление само на мен. След обичайните любезности, заразпитвахме домакините дали са здрави, имат ли работа, какво прави „Дънди“ – и каква вода тече от чешмата.
„Лоша ни е водата“, заявиха в един глас възрастните: достолепна матрона, съпругът й с прошарени мустаци, дъщеря им, грижеща се за две дечица и усмихнатият й мъж. Водата не била добра за пиене, от нея коремите се подували. Винаги, когато имали пари, купували от града вода в бутилки.
Показаха ни цистерна, монтирана в центъра на селото: преди няколко години внезапно дошли хора от общината и им забранили да пият от чешмата. Цял месец им носели вода с водоноска, после им казали пак да пият от чешмата. А преди година в Ондунду дошли и представители на компанията. Взели проби от урината на двама души от семейство, но после не ги уведомили какви са резултатите. По-късно от официален документ научавам, че в 18.9% от пробите от Ондунду арсенът е над нормата и това крие повишен риск от ракова заболеваемост.
Симпатично момче ме води до чешмата на двора. Говори сносно на базов английски и ми обяснява, че сега е във ваканция и по принцип повтаря седми клас, но би желал да учи и по-нататък, защото иначе ще трябва да работи. И той не харесва чешмяна вода.
Малкото Ондунду е сред големите проблеми на „Дънди“. Преди над 50 години там е основано начално училище, приютяващо близо 500 деца от северните покрайнини на Цумеб. „Дънди“ умело играят ролята на добрия голям съсед – ремонтират сгради, купуват униформи и т.н., и местните медии ги хвалят за това. Но дали родителите знаят на какво са изложени децата им, докато са в училище?
Между смелтъра и Ондунду наскоро е издигната ограда – за да спира преноса на отровен прах по вятъра и да не позволява на населението да пасе добитък на заразената земя. Но дали тази преграда може да се приеме за „корпоративна социална отговорност“? В оценката на въздействието върху околната среда, която в момента се изготвя за смелтъра, се посочва, че ако предвидените мерки за ограничаване на замърсяването не проработят, Ондунду може би ще трябва да се изсели. Това би сложило край на едно от големите и стари училища в страната.
Далеч не е само Ондунду. Въпреки направените подобрения през последните години, бизнесът на „Дънди“ в Намибия има сериозни дефекти в няколко ключови области. Компанията работи в режим „специална експортна зона“ (EPZ), което означава, че не дължи корпоративен данък и ДДС. Това е данъчна несправедливост: глобалната корпорация изнася нетаксувани печалби в офшорни зони, докато страната-домакин няма откъде да финансира базови публични услуги – и задлъжнява.
В смелтъра официално работят 791 души, но освен тях има и над 900 служители, наети от фирми подизпълнители. За т.нар. контрактни работници не се предвиждат здравни застраховки и пенсионни схеми, а често именно те са натоварени с най-мръсната и вредна работа. Случвало се е такива работници да бъдат уволнявани, веднага щом се разболеят – така се избягват възможните здравни разходи и исковете за компенсации.
В Цумеб се произвежда не мед или злато, а „блистер“ – пречистена над 95% метална сплав, която се продава на други рафинерии, вероятно в Китай. Решението на „Дънди“ да създава в Цумеб не краен продукт, а полуфабрикат, е още един начин да се ощетят крехката икономика и данъчните приходи на Намибия.
Също така, старото замърсяване е факт и то няма да изчезне от само себе си. Напротив, то мигрира през карстовия терен и може да засегне подпочвените води. Със своите 470 мм годишни валежи Цумеб е толкова сух, колкото и Балчик, но за климата в Намибия това си е влажно място. Регионът може да се превърне в голям производител на храни, а близостта с природен парк „Етоша“ обещава туристически интерес. Като бъде подходящо мотивирана, компанията следва да се справи със старото замърсяване.
Има много други болни въпроси около смелтъра на „Дънди“, например компенсации за семействата на умрели от рак работници, жп транспорт на концентратите, запълване на хранилището за арсен след 8 години, спорадично обгазяване на северните квартали и т.н. Но предвид положителното развитие в компанията през последните години и общата социално – икономически – природна рамка в Намибия, трудно е да се оспори, че присъствието на „Дънди“ в Цумеб е положителен, а не отрицателен фактор.
Нещо повече, има сериозни аргументи да се подкрепи експанзията на смелтъра с 50%, какъвто план компанията има за след 2021 г. В света няма много мощности, които преработват комплексни концентрати и заводът в Цумеб е с гарантиран пазар. Мястото отдавна е „белязано“ от минна и металургична дейност. Повечето постоянни разходи вече са направени. Намибия се нуждае от инвестиции. Китай има силен интерес към намибийските мини, а азиатските инвеститори са далеч по-безотговорни от канадските. Работната ръка в Намибия е сравнително квалифицирана и с добър трудов морал.
Експанзията на „Дънди“ в Намибия е оправдана – но само ако се обвърже с няколко принципни условия, най-важно от които е разчистването на старото замърсяване. Прогнозната стойност на подобна операция е около USD 150-200 млн. долара и тази сума може да се осигури със синдикиран заем, отпуснат от международни донори и финансови институции. Подобен кредит няма да повиши съотношението публичен дълг/БВП, тъй като ще подейства като икономически стимул и ще създаде заетост. Освен това, производството на храни в региона ще получи дългосрочна подкрепа.
Осъществяването на подобен многостепенен проект, в който компанията очевидно трябва да играе координираща роля, ще създаде положителен прецедент, тъй като в Намибия има над 200 изоставени мини. Ако бъде успешен, моделът „икономически стимул чрез синдикиран заем за разчистване на старо замърсяване“ би могъл да се приложи и в други части на света.
Други ключови условия за разширяване на капацитета на смелтъра са осигуряване на приемливи условия на труд и социални придобивки за всички работници и намиране на устойчиво решение за арсеновия отпадък. Може да се мисли и за споразумение между компанията и правителството, осигуряващо преработка на блистера до краен продукт: държавата, станала независима едва през 1991 г., остро се нуждае от технологичен трансфер, за да освободи икономиката си от ресурсния й профил.
Изброените задачи са големи, и все пак: има финансов смисъл да си отговорен.
Младият мъж в Ондунду, който също работи в смелтъра, ме пита: „Добре, защо не си преработвате тези концентрати в България, а ги изпращате при нас, в Намибия?“ Иска ми се да му отговоря не „защото са ужасно мръсни“, а с думите: „За да помогнем на Намибия да се развие“.
Споделете статията: