Възхитителните постижения на живописното изкуство на Балканите през XIV в. ще получат световна известност, когато страните в региона ги признаят за общи
Перивлепта, Всевиждаща, е титлата, с която се почита Богородица в един от многобройните православни храмове на Охрид. Когато през XVI в. централната черква на града „Света София“ е превърната в джамия, „Богородица Перивлепта“ става катедрален храм на Охридската архиепископия. Доскоро тя е подслонявала и мощите на св. Климент, ученикът на Кирил и Методий.
Но не за мощи ще говоря сега, а за стенописите на храма, датиращ от края на XIII век. Дълго време хората считали, че красивата, но не внушителна по размер черква до Горната порта на Стария град не е изрисувана отвътре – стените й били чисто черни. Но през 1960-те случайно е установено, че под дебелия тъмен слой има нещо.
Предприетата реставрация разкрива стенописи с много висока художествена стойност. Перивлепта грейва като поредния ярък бисер на Балканския Ренесанс, известен като Палеологов – на името на последната императорска династия в Константинопол.
По-лоши от турците
В Северна Македония има обичай да се плаща за вход в исторически значимите манастири и църкви. Таксите са два вида: за „странци“ и за „домашни“, но хората на касата държат да таксуват българите като „домашни“, т.е. символично.
Видял интерес в очите на туриста, уредникът в Перивлепта с гордост споделя с мен информация. Стенописите – казва той – съперничат на картините на Джото, които са рисувани през същия период. След първата реставрация от 1960-те те преминават през още едно почистване, извършено от японски учени и завършило едва през 2016 г.
Реставраторите залепяли върху стените големи листове ръчно изработена японска хартия. Тя попивала влагата и саждите и възвръщала първоначалния блясък на багрите. „Тук идват професори от Италия – обяснява ми мъжът на нашия общ език. – С часове стоят и гледат, забравят да си ходят“.
Фреските в Перивлепта са действително въздействащи. Изрисувани са живи ярки образи, с характер и настроение. Светиите се радват или съмняват, ядосват се и тъгуват. Върху църковните стени цъфтят чувства и фучи движение. Цветовете на дрехите и лицата са подбрани в зависимост от посланието. Фигурите са триизмерни, има перспектива. Това е Ренесансов стил, не може да има съмнение.
Според уредника, богомолците векове наред палели в църквата свещи от чист пчелен восък и димът от тях се насложил върху стените като истинска броня. Затова рисунките се запазили в първоначалния си вид: голяма рядкост за Балканите.
Мнозина се питат защо в някои храмове по нашите земи лицата и най-вече очите на светиите и ангелите са изстъргани. Обвиняват османците или вандалите, но причината най-често е друга. Народната вяра счита, че през очите на светите образи гледа Бог и затова мазилката, върху която те са изписани, лекува тежки болести и предпазва от рани на война.
Като архетип на нашумелия разказ „Кръв от къртица“, отчаяните хора били готови да поемат грях върху себе си и да откраднат ликовете от църквата за доброто на най-близките си. Тази отчаяна любов в човешки и Божи смисъл може би може да бъде оправдана, но от гледна точка на изкуството, подобно суеверие е истинско бедствие.
Подпитвам уредника за пораженията, които турците са нанесли на Охрид. „Бледнеят пред това, което направиха комунистите“– убеден е той. Показва ми склон в Стария град, върху който се кипрят половин дузина бели къщи на по няколко ката. „Тук е имало стара църква, виждал съм снимки. Събориха я, за да вдигнат къщи на свои хора“.
Подранилият Ренесанс
Автори на стенописите в Перивлепта са двама гърци от Солун – Михаил Астрапас и Евтихий, работили в периода 1294 – 1317г. Експресивният им стил впечатлява сръбския крал Стефан Милутин, който им възлага да изографисат редица черкви по неговите земи. Там Михаил и Евтихий обучават ученици и основават иконописна школа.
Общо взето, това е известно за тези художници. Счита се, че са братя, но има и предположения, че Евтихий е всъщност баща на Михаил. Характерно за тях е, че подписват творбите си. Различният стил на различните стенописи, които носят техния подпис, може би говори, че Евтихий към 1317 г. вече е бил в залеза на кариерата си.
Така или иначе, докато изписват Перивлепта, художниците са на върха на творческите си възможности. Отлично запазените й фрески заявяват талант, смелост и индивидуален почерк. Не съм компетентен да прокарвам паралели между картините на Джото и наследството на двамата гръцки зографи, но в Охрид виждам нещо, което отсъства от православната църковна живопис в предишните, а и в следващите векове.
Не са само Михаил и Евтихий, разбира се. Изключителните стенописи в Боянската църква от 1259 г. също са обещание за Възраждане, макар че подходът на художниците там е различен – вглъбен и ефирен. Впрочем и майсторите от Бояна оставят подписи под творбата си, в разрез със средновековния стереотип. Друг образец на Балканския Ренесанс са по-късните, отново подписани, фрески в Кремиковския манастир.
Впечатляващи са и изображенията от XIV в., съхранени в Земенската църква. Специалистите изтъкват, че те са дело на „народната школа“, не на прочут майстор – но не е ли точно това Ренесанс? В интерпретациите на народните творци, а не по недосегаемите висоти, пониква семето на новото изкуство.
От периода, известен като Палеологов Ренесанс, са ми познати и примери от днешните Гърция и Турция. Църквата Хора, днес „Карийе Мюзеси“ в Истанбул, е съхранила стенописите си, правени в периода 1315 – 1321 г., почти по същия чудодеен начин като Перивлепта. Когато е превърната в джамия около 1500 г., фреските са замазани. След реставрация, започнала през 1948 г., те са извадени на бял свят, а джамията става музей.
Ренесансът на Палеолозите е важен научен и исторически въпрос, който по признанието на западни учени е „твърде малко изследван“. След като през 1261 г. византийците превземат обратно Константинопол, по всички земи на бившата Източна Римска империя закипява културна и просветителска дейност.
Преписват се наново творби на антични автори. Философията е във възход, а изобразителното изкуство става по-смело и човешко. Много гръцки творци емигрират в Италия и споделят с тамошния XIV век високата византийска култура. Интересът на Италианския Ренесанс към Античността не пониква на бяло поле – той е посят и поливан в течение на столетия от гръцки пришълци.
Да обединим наследство
Лица с характер, движещи се фигури с обем, някъде и с перспектива, които не оставят зрителя равнодушен. На първо място се търси въздействие и за да се постигне то, анатомичните пропорции, а и църковните канони понякога се нарушават. Като шепа бисери, огромно богатство е разпръснато из старинните църкви на Балканите.
Културното наследство на Гърция, Турция, Сърбия, България, Македония, вероятно и на Западните Балкани, оспорва утвърденото гледище, че всички пътища в европейската живопис тръгват от Италия и пристигат във Франция, Германия, Холандия, Испания.
Проблемът е, че тези шедьоври са разпръснати между няколко държави, всяка от които е безкрайно чувствителна към историята си. Всички претендират, че тяхното наследство е световен феномен – и действително е, но нека бъдем реалисти: умът на германеца или французина е затворен за идеята, че някъде на Балканите има малка страна, в която се крият дълбоките корени на съвременното европейско изкуство.
Художествените ценности от навечерието на османската инвазия ще получат подобаващо признание, ако ги обединим. Тоест, ако със съседните страни изградим общи културни продукти, свързани с Балканския Ренесанс – туристически и поклоннически маршрути, филми, албуми, научни и изследователски проекти, реклама. Претенциите за величие у малките народи будят смях, но ако те обединят своето наследство, няма да останат незабелязани.
Споделете статията: