Черната смърт и българския работодател

Когато броят на хората намалява, цената на труда се покачва. Капиталът в България опитва да заобиколи този фундаментален закон

Голямата чумна епидемия, поразила Западна Европа през 1348-1351 г., остава в историята с прозвището Черната смърт. След първата вълна, която е най-смъртоносна, чумата се завръща през 1361, 1369 и 1375 г. До края на XIV век населението на Франция и Англия намалява наполовина спрямо демографския пик от 1300 г. Франция от 20 млн. се свива до 10 млн. души, а Англия от 5.5 до 2.5-3 млн.

Парадоксално, след чумата жизненият стандарт на оцелелите се подобрява. Селата пустеят, няма кой да обработва земята, изчезват и занаятчиите. Затова трудът започва да се цени и въпреки първоначалната съпротива на феодалите, заплатите се покачват. След като разполагат с повече пари и свободно време, простите хора се замислят за образование и култура. Тъй са положени основите на западноевропейския просперитет.

След края на тоталитарния режим населението на България спадна рязко и към 2017 г. в страната живеят с 21% по-малко хора спрямо 1989 г. Това е страшен демографски срив, но може би сравнението с Черната смърт е пресилено? Не е, предвид новородените. През 1976 г. в България се раждат 150 хил. бебета, а през последните години под 65 хил. Задаващото се обезлюдяване мери ръст с чумата.

Закономерно би било оставащите българи да получават по-добри заплати, тъй като търсенето на труд ще надвиши предлагането. Скоро просто няма да има достатъчно хора, които да работят в заводи, учреждения, на полето, в училища, болници и университети, в лаборатории, магазини, ресторанти, хотели, мини, работилници, банки, строежи – и всичко това върху площ от 111 000 кв. км.

Българските работодатели виждат, че цената на труда устойчиво върви нагоре. Затова своевременно вземат мерки и най-важната е да се внесат хора от чужди страни, където равнището на заплатите все още е по-ниско от българското. Така заплатите в България ще останат ниски, а печалбите на капитала ще се запазят и дори повишат.

Работодателски организации оказват натиск върху институциите, за да се облекчи визовия режим за работници от страни като Армения, Грузия, Молдова, както и от Виетнам и други екзотични дестинации. В завода на „Язаки“ край Димитровград например работят стотици мъже от Тунис. Български служители споделят, че за арабите в завода е обособена молитвена стая.

Нова кръв за бизнеса

Според Асоциацията на индустриалния капитал в България, която най-активно лобира за внос на работна ръка, в момента икономиката изпитва недостиг на 100 хил. души, а в период от пет години може да поеме още половин милион работници.

Става дума за хора, които в родината си получават по-ниски от българските заплати за по-дълги часове труд при по-ниска социална защита. Не е трудно да се отгатне, че „внос“, увеличаващ предлагането на нископлатен труд с 15%, ще действа като дъмпинг на заплатите и трудовите права. Ето така българският работодател опитва да заобиколи демографията и да осуети покачването на доходите на местните работници.

Равнището на заплащане на труда в България сравнително рядко се определя от нормата на печалба на фирмата-работодател. Демонстративната консумация на новия бизнес елит, спечелила си прозвището „мутробарок“, доказва това. Офшорните сметки, луксозните яхти, вилите на Лазурния бряг, показното спонсорство – всичко онова, което днес минава за признак на стопански успех, идва от неадекватното заплащане на българския работник.

На обществен риск  

Работодателите в Западна Европа отдавна практикуват внос на хора, за да манипулират цената на труда. Именно имиграцията на милиони работници, започнала преди 1950-те, донесе сегашното етнокултурно напрежение в Европа. Макар и с век закъснение, българският  капитал прибягва до познатия западен метод. Но с три ключови разлики:

1) Различен цивилизационен контекст. През 1950-те Западът доминира света, днес във възход е ислямският фундаментализъм. Тогава в Европа пристигат хора, за да работят каквото и да е – сега там отиват мигранти, които търсят социални помощи.

2) Различен жизнен стандарт. Западът започва да внася работници, когато местните жители вече са задоволили насъщните си нужди. В България заплатите все още са под нивото, необходимо за възпроизводство на работната сила през XXI век.

3) Различна демографска фаза. Внос на работници в България се планира в момент на драстично обезлюдяване, докато през 1960-те в Западна Европа раждаемостта е висока.

На този фон работодателските организации лобират за внос на половин милион нископлатени работници от чужбина.

При все че заплатите в България напоследък помръднаха нагоре, трудно ще изпитаме съчувствие към работодателското съсловие. Данни на Евростат за нетните заплати сочат, че с 2903 евро за 2015 г. масовите заплати в България са 6 пъти под средната стойност за ЕС. В страни като Хърватия и Естония заплатите са 2-3 пъти по-високи.

В България към 2017 г. работят 71% от населението на възраст 20-64 г. Това е рекорд за новата ни история, но в страни като Дания и Германия работят 76-80%. Заплащането на труда у нас не е достатъчно високо, за да мотивира за наемен труд.

Ако реалното заплащане на труда се повиши, част от българите, които днес работят в чужбина и изпращат пари в родината, ще се завърнат. Вероятно печалбите на капитала ще са по-ниски, но вътрешният пазар ще се засили и ще се подобри икономическата среда. По-високите заплати на работниците са инвестиция в бъдещето на икономиката.

Ако работодателските организации успеят да спрат покачването на заплатите с внос на хора, негативните тенденции ще се задълбочат. Няма да се задейства втората фаза на демографския равновесен механизъм, когато по-високите доходи водят до по-висока численост на населението (модерният процес на високи доходи, придружени от ниска раждаемост, е „една обиколка“ пред масовия български случай).

Ще има предпоставки за етническо и религиозно напрежение. Печалбите от принадената стойност на вносния труд ще се приватизират от бизнеса, историческият риск ще се поеме от обезкървеното бълагрско общество.

Месо вместо просеник

След демографски колапс стандартът на живот на оцелелите се покачва – това е историческа закономерност. В края на II век, когато войските на Римската империя шестват из Месопотамия, смъртоносна епидемия се прехвърля в Европа и унищожава 1/4 от населението. В следващите десетилетия реалните заплати се покачват с 20%.

Историците Питър Турчин и Сергей Нефедов дават пример със село в околностите на Фаюм, чиито жители преди епидемията обработват 1600 ха ниви. След чумата, нивите се свиват до 990 ха, а площите, заети с лозя и овошки нарастват тройно. Това звучи като алегория: намалее ли населението, останалите живи имат шанс да задоволят насъщните си нужди с по-малко труд, а и да се погрижат за по-изтънчени неща.

Във Франция, през 1338 г. работниците в Прованса се хранят с груб ечемичен хляб. След Черната смърт, ечемик се дава на кучетата, а работниците минават на бял хляб. За Англия разполагаме с по-подробни данни: преди Черната смърт, до 50% от разходите за храна на наемните работници са за хляб. След чумата, хлябът се свива до 15% от потребителската кошница, а делът на месото нараства от 4% на 30%.

Ефектът на чумата върху живота в Англия е по-сложен, защото тогавашните работодатели – лордове и епископи – веднага осъзнават, че оцелелите от простолюдието са в нова позиция. Още през 1349 г. е приет Указ за работниците, който заковава равнището на заплатите на нивото преди чумата. Работодателите нямат право да дават по-високи заплати (но ако все пак ги плащат, са наказвани не те, а работниците).

Макар че буди недоволство и дори бунтове сред народа, Указът няма голям икономически ефект. Феодалите масово си осигуряват работна ръка, като тайно предлагат по-високи заплати и така общата цена на труда върви нагоре. Все пак са нужни десетилетия, преди надниците в Англия да нараснат по-чувствително. И поне още 100 години, преди броят на населението да реагира.

Така или иначе, XV век е „златен“ за Западна Европа. По думите на антрополога Дейвид Гребър, „скоро толкова много пари влизат в ръцете на обикновените хора, че правителството трябва да въведе нови закони, забраняващи на простолюдието да носи коприна и хермелинови кожи, и ограничаващи броя на празничните дни, които в много градове и енории поглъщат една трета или дори половината от годината“.

Защо просто не вдигнат заплатите?    

С поглед назад, може да се запитаме защо българските работодатели упорстват да излъжат историята и не отговарят на недостига на труд с по-високи заплати. Защо да внасяме работници от Тунис и Молдова, при положение че при по-добро заплащане и отношение българите няма да ходят на гурбет, а ще работят целогодишно у нас?

Българите, които работят в България, ще спестяват и харчат парите си предимно в България. Ще правят семейства, ще им се раждат деца и тези деца ще се възпитават като българчета.  Казано на груб икономически език, производството дори на един работник е скъпо начинание. Ако заплатите осигуряват оскъдно съществуване, децата в семействата се лишават от образование. Ниски заплати днес означават хилава икономика утре.

Работодателите, които искат да решат текущите си производствени проблеми с внос на кадри, се грижат за средносрочните си печалби, а не за бъдещето на страната. Техните деца – както и децата на много български политици – учат и работят в чужбина. Хората, в които е икономическата и политическата власт, са отвързали съдбата си от България. Осигуряването на печалби за тях е по-важно от оцеляването на българите.

Наистина ли българските работодатели са безразлични към бъдещето на техния народ? Те избягват подобни дискусии и ги заменят с готовия отговор за ниската производителност на труда като обяснение за ниските заплати. Производителността зависи не от индивидуалните усилия на работника, а от наличните технологии. Тоест, вината за ниската производителност си поделят политиците и работодателите. Всеки път, когато шефът си купува нов „Ягуар“, потенциалната производителност на българския труд се смъква надолу.

Нехуманният политически климат и ниската бизнес култура дават по-реалистично обяснение за ниските заплати: българският работодател просто не е научен да плаща добре.