Североюжна Македония

Новото название на Балканската ябълка поставя Скопие в координатната система на Атина. Но науката доказва, че генетичните разлики между населението на германските провинции са по-големи, отколкото между България и С. Македония

Казват, че се били разбрали. Гърците и Скопие, за името на държавата Северна Македония. Така да е. Ще разкажа три истории, пък изводите оставям на вас.

Преди няколко години правех теренно проучване в македонската част на Осогово. Изучавах състоянието на местната икономика с оглед създаване на биосферен парк в региона, и интервюирах неформално хората, които срещах из планината.

Нали съм съвестен, бях се подготвил за спецификите на „македонския език“: там на бозайниците казват цицачи, на устойчивото развитие – удржлив развой, на гъбите – габи. А домашните животни на македонски са „стока“.

На стръмна пътека в една букова гора срещам македонска баба. Стара, усмихната, отворена за комуникация – точно каквото ми трябва. Питам я: как е стоката, стоката как е, бабо? Имате ли стока?

Тя ме гледа учудено. Аз настоявам: стоката, стоката, де я продавате? На пазаро ли? Зимъска кой я гледа? Като падне снегот? Сено ли си правите, или купувате фуражи?

Бабата продължава да не ме разбира. Аз вече губя търпение: овците, бабо, кравите, конете, колко са, къде са, имате ли стока, колко чини? Най-сетна по лицето на бабката проблясна разбиране.

„Добитък ли, бе, чедо, домашни животни ли? Ами имаме, как да нямаме, синът ми ги гледа, той ще ти каже колко струват и с какво ги храни.“

Втората история се случи миналото лято на семейна почивка в Гърция. Нахлуват децата с прабългарски устрем на великолепния плаж Папа Неро в Пелион и бегом се хвърлят в изумрудената вода. По стар български обичай крещя след тях: „Дълбоко е, навън!“

Двама гърци – мъж и жена, към шестдесетте, смугли и не по гръцки стройни и красиви, чуват виковете ми и бързо ме доближават. Заговарят ме на добър английски. Като разбират, че не съм сърбин, а българин, се отпускат, оглеждат се и като виждат, че сме сами в този ъгъл на плажа, жената ми разказва своята чудна приказка.

Баба й била от едно българско село в околностите на Едеса. През 1970-те по-старите хора там още говорели на български, даже и сега, като се съберели младите на семейни празници, пеели ритуални български песни. Не български, славянски са, бърза да уточни жената – той е славянски езикът, има български думи, сръбски, стари църковни…

Та баба й спасила селото от подпалване. През Втората световна война нахлули от север българските войски и стигнали до тяхното село. Българският капитан се казвал Петко, имал калпак с лъвски герб на него – така си спомняла и разказала на внучка си бабата. По неизвестна причина капитанът искал да изгори селото и вече бил приготвил огъня.

Тогава бабата на моята събеседница се приближила до капитана и го заприказвала с думите, които знаела на нашия език. „Ние тука не сме гърци, българи сме, не ни пали!“ Той не й вярва. Тя настоява: „Ела да ядем, риба да ядем, хляб да ядем. Хляб, вино.“ Нашият човек пак не вярва, войниците размахват факлите. Девойката не се отчайва: „Българи сме, ела да ядем, ще се разберем, риба да ядем, хляб, маслини да ядем.“

Като чул, че момичето казва маслини, а не „елия“, българският капитан омекнал и пощадил селото. „И сега – повтори събеседницата ми на английски – като се върнем на село за празници, пеем старите български песни. Славянски“.

Третата история всъщност е научна статия, публикувана в „Български исторически четения 2018“. Авторите й са математиците от БАН проф. Йордан Табов и Невена Събева – Колева, която имам честта да ми е родна сестра. Статията предлага „Метод за оценка на генетичната близост на съседни народи“.

ДНК анализът отдавна се използва в съдебната практика, например при несигурно бащинство, достоверността му е 99%. От известно време се използва и за представяне на родство или не-родство между отделни народи. Това макро-приложение на ДНК анализа обаче е затруднено заради несъвършени начини за представяне на резултатите.

Проф. Табов и Невена Събева – Колева предлагат метод за представяне на тези резултати, като изчисляват т.нар. генетично разстояние между популациите. Те взимат разпределението в проценти на 12 У – хромозомни хаплогрупи и интерпретират числата като координати на точки в 12-мерно евклидово пространство. Разстоянието между точките се тълкува като генетично разстояние.

Генетичното разстояние между България и Македония е 6.30. Ще разберем какво означава това число, ако го сравним. Генетичното разстояние между Западна Германия и Южна Германия е 5.94. Но генетичното разстояние между Южна и Северна Германия е 21.66.

Тоест, генетичното разстояние в рамките на една национална държава може да е по-голямо от генетичното разстояние между България и Македония.

Още примери: генетичното разстояние между Чехия и Полша е 26.63. Приблизително същото е между Сърбия и Унгария, между Сърбия и Босна и между Австрия и Швейцария. Най-голямо е генетичното разстояние между Източна Германия и Полша – 42.37: явно в културното ДНК на двата народа е заложено да не се смесват.

Нашето с македонците ДНК е толкова сходно, че от изследваните европейски нации по-близко се оказва единствено генетичното разстояние между Франция и Белгия (5.77).

Кой българин няма прадядо от Македония или прабаба от Южна Тракия (днешна Северна Гърция)? Балканите са генетична мешавица и народите тук са доста по-близки помежду си, отколкото в Централна Европа. И въпреки това, сравнено с останалите близки ни балкански държави, генетичното разстояние между България и Македония е в пъти по-малко.

На финала на своето изследване математиците питат риторично: „Различни народи ли са българите и македонците?“

Казват, че кръвта вода не става: народите живеят много по-дълго от имената на държавите.