Старият континент е свикнал да лекува икономическите си заболявания с преливане на кръв от работници мигранти. Достигнал ли е този модел своите граници
„Много катастрофална грешка“ нарече Доналд Тръмп решението на германския канцлер Ангела Меркел да покани в Европа „всички тези нелегали“. Седмица преди да встъпи в длъжност, новият стопанин на Белия дом заяви пред журналисти, че ако европейските страни не бяха принудени (от Германия) да приемат над 1 млн. бежанци с всичките съпътстващи ги проблеми, нямаше да се стигне до Брекзит. „И други страни ще напуснат ЕС“.
Ехото на тази рядка откровеност беше протестен хор, като се започне от самата Меркел („ние европейците държим съдбата си в наши ръце“), мине се през държавния секретар Джон Кери и се стигне чак до Лари Финк, шеф на най-големия в света инвестиционен фонд „Блекрок“. Финансовата акула защити политиката на федералния канцлер, която била „пример за морално лидерство във все по-хаотичен свят“. Германия демонстрирала “способност да балансира между хуманността и икономическите и политически предизвикателства“.
Когато човек на парите ти заговори за морал, бъди нащрек. Дали „хуманността“ не е само външна обвивка на съвсем рационална стратегия за освежаване на европейската икономика и увеличаване на темповете на икономическия растеж на Стария континент? За сметка на жизнения стандарт и сигурността на европейските граждани.
Вече сме го правили
Втората световна война е съревнование не само на бойци и оръжия, но и на заводи. Огромното демографско усилие да се воюва едновременно на два фронта в Европа не може да се компенсира дори от самоотвержените германски жени в тила. Военната икономика намира решение, като впряга в труд пленниците, населението на окупираните територии в Източна Европа, но и милиони „западняци“ – италианци, французи, холандци, португалци.
Според нагарждаваната монография на Адам Туз „Икономика на Третия Райх“, в някои заводи на Луфтвафе делът на чужденците надхвърлял 40%. Само в Мюнхен имало 80 000 легла за чуждестранни работници. През 1943 г. чужденците, работещи в индустрията и селското стопанство на хитлеристка Германия са 6.5 млн. души, от които почти 5 млн. са цивилни, а не военнопленници. Общият брой на чужденците към есента на 1944 г. достига 7.9 млн. души – над една пета от германската работна ръка.
Интересно е да се отбележи, че въпросът за секса и мигрантите стои на дневен ред и в онези тъмни времена. През първите години на войната поляците, изпратени на работа в Германия са наказвани със смърт, ако прелюбодействат с арийци. По-късно били открити публични домове специално за чуждестранните работници.
Руски военнопленници край Кавказ. Снимка сп. Сигнал, 1943 г.
Изнесените по-горе факти не чертаят паралели между Федералната република и режима на националсоциалистите. Но те са безспорно свидетелство, че чуждестранната работна ръка – т.нар. мигранти, исторически се е използвала от по-развитите страни като производствен фактор. Не само в Европа: да си спомним геноцида в Африка и позорната робска търговия през Атлантика, върху която е изградена Американската мечта. И след края на Гражданската война икономиката на САЩ се храни основно с тълпите работливи талантливи емигранти от Европа.
Не е нужно да търсим примери за важността на чуждестранните работници толкова далеч и назад във времето. „Славните тридесет“ – икономическото чудо на следвоенна Европа, което трае до световната криза на 1970-те, се обяснява с много фактори, един от централните е изобилният и евтин труд на мигрантите.
Европа на мигрантите и капитала
От средата на XX век около 5 милиона мигранти със своите семейства помагат на Европа да стане това, което е тя в момента, твърди американският икономист Бари Айхенгрийн в своя обемист труд „Икономиката на Европа след 1945 г.“. Във ФРГ потокът от вносни работници не е спирал. Първо пристигат етническите германци, напуснали или изселени от Полша и Чехословакия, както и от републиките на СССР. До издигането на Берлинската стена през 1961 г. хиляди граждани от ГДР бягат на запад. След това идва ред на югославяни и турци.
В Холандия е същото. Първо се връщат сънародниците от колониите – около 300 000 души, или 7% от работната ръка. Швейцария няма колонии и направо си внася работници от Южна Европа. Франция се възползва от мигранти от Испания и Алжир. Италия като цяло изнася работници – но в същото време индустриалният Север се възползва от демографията на южните аграрни райони. Наблюдател от Торино пише: „Южняците пристигаха на тълпи, облечени в дрипи. Спяха на пейки в парка или на гарата и чакаха, докато не ги приемат в заводите на Фиат“.
Великобритания между 1946 и 1959 г. внася 350 хил. ирландски работници, след което се обръща към Индия, Пакистан и Карибите, откъдето до 1968 г. приема 540 хил. души. Над 1 млн. поляци и германци бягат на Запад след установяването на сталинистките режими през 1947 г. Едва ли са нужни още примери. Но защо държавите допускат това?
Ключът към разбирането на политиката за мигрантите е цената на труда. Повторното изграждане на разкъсаните от войната общества превръща растежа в главна цел и мерило за успех. За да има растеж, фирмите трябва да инвестират, за да инвестират трябва да правят печалби. А за да остане повече за капитала, трудът трябва да се поддържа евтин.
В началото работниците са склонни на саможертви, за да възстановят страната си. Но към 1950 г. почти в цяла Европа предвоенното равнище е достигнато и задминато. Трудещите се търсят дял от новото богатство. Настъпва часът на договорките между правителство, капиталисти и синдикати, както и вносът на труд от чужбина. Пълната заетост води до високи заплати, следователно растежът се нуждае от безработица: постигана с помощта на нискоквалифицирани и евтини мигранти.
Ето какво пише Айхенгрийн през 2007 г.: „Докато бежанци от ГДР наводняваха Западна Германия, там имаше на разположение резервна армия на труда. Безработицата клонеше към голямо едноцифрено число, докато този приток не беше абсорбиран. По този начин беше ограничен ръстът на цената на труда, дори когато икономиката нарастваше с главоломна бързина. Същият механизъм действаше в Холандия… Италия, Франция.“
През 1950-те страните все още имат вътрешен трудов ресурс – заетите в аграрния сектор, чиито доходи и производителност са значително по-ниски от индустрията. Но модерните отрасли бързо намират приложение на селяните, след което вносът на работници става неизбежен. В отделни години над 1/3 от прираста на заетостта в Европа е от мигранти.
Да подчертаем, не толкова нуждата да се свърши някаква „мръсна“ работа, колкото необходимостта от лост за потискане на заплатите на местните, обяснява гостоприемството на Стара Европа към чуждите работници. Европейските граждани бързо се усещат и през 1970-те показват, че подобни политики са неприемливи. Но зад гърба на имиграционния контрол правителствата продължават да допускат „достатъчно“ икономически бежанци.
Тази прагматична – или цинична политика не е тайна, макар че върху нея рядко се акцентира. Самият Лари Финк, докато бранеше Меркел от нападките на Тръмп изтъкна, че мигрантите насърчават растежа. Кой да знае по-добре от него? Финансовият и банковият сектор ще са сред най-тежко потърпевшите, ако по някаква причина ежегодният прираст на БВП секне. Светът ще експлоадира, ако кредитите и лихвите трябва да се изплащат без сегашното ежегодно увеличение на количеството на икономическата продукция.
Старите рецепти вече не работят
През 1950-те, както и днес, Обединеното кралство стои с един крак в общото икономическо пространство на Европа, а САЩ диктува кой да остане и кой да излезе… В рамките само на 60 години икономическата история на Европа се повтаря – разбира се, този път като фарс. Струва си да се отбележи, че британският премиер Тереза Мей, която готви стратегията за Брекзит, за първи път влезе в светлината на прожекторите със своето… деколте.
Освен мигранти, растежът иска либерализация. Какво са договорите за свободна търговия освен „двигатели на растежа“? Първоначално – преди недоволството на европейските граждани да направи наложителни геополитическите оправдания за TTIP и CETA, Европейската комисия ги обясняваше точно така. В Брюксел поверително твърдяха, че след 1960-те европейската икономика не може да постигне органичен, тоест базиран на иновации и по-висока производителност растеж. Затова тя търси как отново да разшири своите пазари.
Без съмнение Ангела Меркел и нейните партньори в европейските столици са били водени и от човеколюбиви подбуди, когато допуснаха над милион нови имигранти от тресящия се Юг. Но е наивно да се твърди, че политиците не са били наясно с икономическите ползи от подобен жест. Освен евтин труд, мигрантите носят и допълнително търсене.
Също и през 2004 и 2007 г., когато ЕС се разшири с бившите социалистически страни от Източна Европа, ползите за големия бизнес не бяха тайна. Поради многократната разлика в работните заплати между Стара и Нова Европа бе предвидено 7-годишно ограничение за достъпа до трудовите пазари. Но самият факт на политическо приобщаване на десетки милиони нископлатени работници доведе до натиск върху работните заплати.
Капиталът заплаши труда, че ще мигрира и Изтокът беше използван като плашило. През 2005 г. работниците на BMW се съгласиха да работят и в събота, без да искат по-високи надници, за да не им затворят заводите. Подобни примери изобилстват. За жителите на старите страни членки разширяването на ЕС беше просто поредната вълна от ощетяваща ги миграция.
Независимо че на предстоящите избори в Германия, Франция и Холандия през 2017 г. надали ще се повтори триумфът на популизма в САЩ и Великобритания от 2016 г., политиците забелязаха, че гражданите не искат да жертват заплати и сигурност в името на „растежа“. Толерантността към мигрантите е спаднала дори в млада държава като САЩ. От съображения за демокрация, здраве и екология, TTIP и CETA са непопулярни в Европа. Банковият и финансовият сектор се ползват с безпрецедентно недоверие.
Европейските политици днес нямат много опции: или да убият старата Европа на сигурността, свободното време и качествения живот, или да се вслушат в призивите на гражданите и да настъпят интересите на банки и корпорации. Впрочем не е ясно възможно ли е изобщо второто в съвременния финансиализиран свят. Честно казано, и двете версии не вещаят нищо добро на хората, които бягат от войната и глада в Европа. Има ли трети път?
Бежанците и Европа
Според съвременната наука, коренни са само жителите на Африка – светът е бил заселен от мигранти и вълни от пришълци са се наслагвали една върху друга дори в най-отдалечените острови. Нациите, които са постигнали най-голям успех в историята са тези, които са имали най-добрите способи да приобщават чужденци към своята култура. Тези, които са строели огради по границите си са възвестявали началото на своя упадък.
Също и България е страна на мигранти. Българите „мигрират“ през Дунава на територията на Византийската империя. След тях по тези земи идат кумани, печенеги, монголци, селджукски турци. С османците нахлуват черкези и татари, заселват се шиити, евреи, дори саксонци. През първата половина на XX век у нас идват вероятно 20 хил. арменци и 35 хил. руснаци – и стотици хиляди български семейства от Тракия, Македония и Добруджа след неуспешните войни за национално обединение. Българите нямат морално право на ксенофобия.
Изолационен лагер в джунглата. Сп. Сигнал, 1942 г.
Това, което в сегашната миграционна вълна буди страхове, е, че бегълците от мюсюлманския свят не желаят да възприемат ценностите и навиците на домакините. Дори след десетилетия турците в Германия живеят в анклави: в Берлин има улици, на които по нищо не личи, че не си в Истанбул. Децата на мигранти често са в безтегловност между семейните традиции и постмодернизма на домакините. Това насърчава престъпността и улеснява тероризма.
Дали Европа ще успее да абсорбира „островите на мигранти“ е трудно да се предвиди. Но тя определено има морално задължение към милионите хора, които бедстват пред нейните порти. Този ангажимент не означава да ги допусне до трудовите си пазари, а енергично да работи за нормализиране на Средиземноморския пояс след злощастната „Арабска пролет“. Това изключва позорното споразумение с режима на Ердоган в Турция. Отново е дошло времето на кръстоносните походи, но вместо с оръжия – с кредити и съвместни проекти, с наука, работни места, учители и лекари, култура. Алтернативата на „растежа в страните на по-бедните“ е нов европейски фашизъм.
По данни на Европейската комисия, през 2015 г. над 1.3 млн. души са подали искане за убежище в Европа, в това число 420 хил. само в Германия. Най-важният мигрантски маршрут е през Средиземно море (Източен през Гърция и Централен през Италия) – оттам са пристигнали над 1 млн. бежанци, 38% от тях сирийци. Тези стряскащи числа са дори занижени, превдид докладите на Фронтекс – агенцията за външните граници на ЕС, които съобщават за над 1.8 млн. нелегални опити за преминаване на границата на съюза през 2015 г., от тях почти 600 хил. на сирийци. Около 60% от мигрантите са мъже в активна възраст.
През 2016 г. ситуацията отчасти се успокои и броят на бежанците намаля тройно спрямо предходната година. Но в същото време жертвите, загинали в опит да стигнат до заветните брегове на Италия и Гърция, достигна 5000, което е черен рекорд.
Трябва да се съгласим с федералния кацлер, която преди година заяви, че мигрантската криза е „исторически тест“ за Европа. Но тестът не е само морален, а и икономически и политически. Дали навикът на политиците да охлаждат пазара на труда с мигранти не е убил – за радост на терористите и политическите хиени – безценната искрица солидарност на Европа?
Споделете статията: