Какво още може да ни учуди в седмицата, в която разбрахме, че осем милиардери имат толкова богатство, колкото половината свят? Както и че за всеки долар, даден като помощ на Третия свят, Първият свят прибира обратно 24 долара? Все пак България има с какво да учуди света, щом става дума за неравенство. Интервю с Боян Захариев, програмен директор в Институт „Отворено общество“.
Боян Захариев
Какво е неравенство, най-общо казано? И какво отличава неравното от справедливото общество?
За неравенство може да се говори в много сфери на живота, да не кажа във всички сфери. Най-известният вид в пазарната икономика е неравенството в доходите. Но зад него се крият много други видове неравенства – разбира се, също свързани с парите, но които съществуват и самостоятелно и усилват действието на бедността.
Например в образованието, в достъпа до услуги, в здравеопазването – последното се отразява в голям кръг биологични неравенства. Да станеш нетрудоспособен много по-рано в живота си, или да ти се появят хронични заболявания. Да умреш по-рано и да имаш по-кратък живот. Много по-голям риск децата ти да се разболеят или да умрат… Всичко това може да се сложи под общия знак за неравенство. Или, по-скоро, има много различни видове неравенства, които се натрупват и усилват едно друго.
Как стои въпросът с неравенството в България?
България, заедно с други бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа, които станаха членки на Европейския съюз, през последните вече повече от 20 години има особена траектория на много рязко увеличаване на неравенствата. Може да храним всякакви резерви към предишното авторитарно, несвободно общество, но ако погледнем в базите данни на Световната банка, а дори и в българската статистика, нивото на неравенство, измерено с най-различни индикатори – като започнем от заплащане на труда и стигнем до достъп до здравеопазване и образование, в миналото е било много по-ниско.
У нас се наблюдава рязко увеличаване на неравенствата, което не е често срещано явление в историята. Има места, като Африка, които изостават със столетия поради екологични, исторически и други причини, но у нас става дума за относително кратък период от време. Това е като денивелацията: когато слизаш от високо, или изплуваш от дълбоко, изведнъж се появяват реакции, които са опасни за организма – в случая, за обществото.
Нашето общество не беше подготвено, то нямаше институциите, които в една пазарна икономика може да се справят с неравенствата. Съвременна социална служба, организация на образованието, здравеопазване – защото то стана съвършено различно от това, което беше преди. Тази екосистема от институции липсваше, тя трябваше да се изгражда. Не навсякъде това стана еднакво успешно. Бих казал, че България не е най-добрият пример сред бившите социалистически страни в Централна и Източна Европа.
Споменахте „опасно“ – как неравенството застрашава обществото и икономиката?
Рязката промяна към по-високо неравенство може да е дори по-опасна от продължителното съществуване на големи неравенства. Тя дестабилизира обществото и създава усещане за несправедливост, често оправдано. Хората започват да се питат: защо едни тръгнаха нагоре, други останаха, където са, а мнозина тръгнаха надолу? Кои са тези сили, закони и правила, които движат това?
Наблюдавайки реалността, хората често виждат примери за забогатяване с неприемливи способи, което създава горчив привкус, тревожност в обществото. Цари усещане за преход: в смисъл, че не си никъде – ти си на път от едно място за друго, не знаеш кога ще стигнеш и даже не си точно сигурен в каква посока вървиш.
До какво води това? Ще посоча само един външен симптом. В една не толкова бедна страна – България не може да се сравнява с Африка и с повечето страни в Латинска Америка и Азия по равнища на бедност, емиграцията е по-голяма от емиграцията от най-бедните части на планетата. Страни като България, Румъния, мога да добавя и други, генерират нива на емиграция, които надхвърлят почти всичко познато.
Това е изцяло икономическа емиграция и тя е симптом за нестабилност в обществото. Там се случва нещо проблемно – нещо, което изисква внимание.
Ако деца с еднакви умствени способности учат в едно и също училище, но техните родители имат различни реални възможности, какво може да се очаква на края на тяхното образование?
Много зависи в коя страна децата тръгват на училище. В докладите от международното изследване PISA се вижда, че България е сред страните в Европа, където социално – икономическият статус на родителите има най-силно влияние върху образователните резултати.
Това също поражда чувство на несправедливост. За възрастните казваме, че някой сам си е виновен, че не е бил мотивиран, че не е полагал усилия. Но ако се окаже, че представянето на едно дете в училище зависи от дохода на родителите и от това къде то живее – в богат квартал или в гето, това вече е проблематично. То говори, че в обществото има механизми, които генерират дългосрочно неравенство и го предават през поколенията.
При нас нещата стоят точно така и може много да се коментира какви са причините. Според мен, това е ранният подбор: изпращането на ученици в т.нар. елитни училища, където попадат предимно деца, чиито родители имат възможности да плащат частни уроци, да инвестират в тях, да им помагат.
Мислите ли, че в България се задълбочава неравенството на етнически принцип?
Да, това също е факт. В пазарната икономика неравенството в доходите почти винаги се преплита с други видове неравенства. Възможно е някой да живее в тежки условия, дори доходът му да не е под линията на бедност. При малцинствата доходите са многократно по-ниски, равнищата на бедност в някои гета са над 60% при средно 21-2 процента сред населението. Но там има и други бариери, свързани с дискриминацията, с мястото на живеене, с много други шансове в живота, които се наслагват.
Ситуацията в някои гета силно се влоши през 1990-е и след това не се е подобрила. Това е друг голям проблем, който също генерира миграция, и то най-злощастната: на бедни хора, които тръгват към по-богатата част от Европа без ресурси, често и без образование и подготовка. Този вид миграция става много видим и генерира в онези общества реакции и паника.
Какви са механизмите, които по-развитите капиталистически общества използват, за да намалят антагонизма в обществото?
От тези, които ги няма у нас, специално за Европа бих посочил данъчната и осигурителна политика. Там облагането е значително по-прогресивно: говоря както за данъците върху доходите, така и за здравното и социалното осигуряване. В България в някои случаи облагането е дори регресивно, защото тези с най-ниски доходи всъщност плащат по-голям дял.
При данъка върху доходиите има пропорционално облагане. При осигурителните вноски обаче има тавани, максимален доход, над който вноски не се дължат. Това означава, че най-богатите, които печелят повече от осигурителния таван (2600 лв. месечно) – да кажем 5 или 10 процента от населението, като теглят чертата в края на годината, се оказва, че са платили по-малък процент от дохода си за данъци и осигуровки от някой, който едва свързва двата края.
Бих се спрял първо на данъците, но трябва да споменем и социалните услуги и образованието. Също и политиката за заетост: България отделя много малък процент от брутния си вътрешен продукт, за да подпомага заетостта на най-уязвимите групи в обществото, на дългосрочно безработните.
Коя тогава е първата стъпка, която трябва да предприеме България за справяне с неравенството?
Първата стъпка е в данъчната политика: ако е малка стъпчица, поне да има някакъв необлагаем минимум за най-бедните, които да не плащат данък върху доходите си. След това, да се погледне към таваните в здравноосигурителната и социалноосигурителната система, там бремето е много несправедливо разпределено. Трето, отново в здравното осигуряване, е огромният брой здравно неосигурени – почти 1 млн. души. От тях, според мен, поне половин милион са бедни хора, които в някоя друга европейска страна биха получили подкрепа за достъпа си до здравеопазване.
Накрая, но това тук би станало много трудно, бих мислил да се върне прогресивното данъчно облагане върху доходите на физическите лица.
Накъде водят икономическите решения, които се взимат у нас във връзка с неравенството?
Напоследък – през последните 8 или 10 години, откакто се въведе пропорционалното данъчно облагане, нищо особено не е правено в посока облекчаване на неравенствата. След онези драстични решения за т.нар. „плосък данък“ не е правено нещо и в обратната посока, но вече имаме достатъчно вградени механизми в нашите политики, които генерират неравенство. Поне откакто сме влезли в Европейския съюз, политиката ни е една и съща. Това е съвпадение във времето, не твърдя, че има друга връзка.
У нас е силно изразено регионалното неравенство в доходите. В Северозападна България доходът по паритет на покупателната способност е 23% от средния за ЕС, в София е 100%. Действително ли стандартът на живот в столицата се изравнява с европейския? С какви регионални политики може да намалим неравенствата?
Да, София може би е единственото място в България, което в голяма степен е догонило средноевропейския доход. Но доходът не е единственото нещо, което определя качеството на живота. „Догонването“ става в условията на голям наплив на хора към няколкото големи града, особено към София, и е свързано с претоварване на инфраструктурата, със спад в качеството на редица услуги и с голямо замърсяване. София е един от лидерите в Европа по замърсяване на въздуха. Всичко това означава, че дори при по-добър доход не може да си гарантираш високо качество на живота, поне по отношение на здравето.
Добавя се и натоварването върху образователната инфраструктура, с което така и не можахме да се справим: липсата на детски градини и огромните разлики в качеството, които предлага училищната мрежа. В София на разстояние 100 метра може да видим т.нар. елитно училище, в което за едно място кандидатстват 10 деца, и в съседство друго, където много от децата няма да завършат и има проблеми с поведението и посещенията.
В регионален план действително имаме големи разлики. Парадоксът е, че някои от най-изоставащите и западащи места в България всъщност са близо до икономическите мотори. Ако тръгнем на север от София много бързо, още в Софийска област, ще попаднем в места с много висока безработица и бедност. Още по-на север, където вече не може да се пътува до София на работа, започва голямото обезлюдяване и общият упадък на икономиката.
Това са проблеми, които дори не сме тръгнали да решаваме. Те не са от днес и вчера, те са с давност десетилетия, но и нищо не сме направили и те се задълбочават.
Като говорим за неравенство, обикновено се фокусираме върху основата на пирамидата. Но какво може да кажете за най-богатите българи?
Интересувал съм се от проблемите на други прослойки в обществото, най-богатите българи не са ми толкова познати и не мога да говоря от тяхно име. Но ми се струва, че в неравно общество като нашето дори за най-богатите е трудно да си гарантират високото качество на живота, което биха имали хора не толкова богати, примерно от горната средна класа, в някое друго общество, което поддържа по-здравословен климат за всички.
Според вас, дали наистина неравенството е вредно за икономиката?
Аз съм от хората, които биха направили компромис с икономическия растеж, дори той да е необходим – за сметка на по-ниско неравенство. Мисля, че дългосрочно това е добър избор.
Много икономисти и икономически теории твърдят, че намаляването на неравенството подпомага икономическото развитие. Но за мен това не е чисто рационален икономически избор: общото качество на живота, това човек да е щастлив и да живее добре, зависи от много други неща. Дори ако поддържането на по-ниски нива на неравенство изисква да загубиш малко от икономическия растеж, мисля, че този избор би си струвал.
Вашето лично усещане за неравенството?
Прави ми впечатление липсата на чувствителност, на емпатия, на разбиране за тези проблеми в нашето общество. Неслучайно политиките, за които споменах, са станали възможни. Станали са възможни, защото много граждани са гласували за тях – като са подкрепили онези, които ги предлагат. Хората подкрепят политики, които накърняват техните интереси… В това има нещо от предисторията ни, може би страх от това, което е било преди, не зная. Но това поведение и политическият избор на нещо, което не е в твой интерес, продължават да ме учудват.
Въпросите зададоха Димитър Събев и Фани Бъчварова
Споделете статията: