ТЕЦ „Марица изток 2“ никак не е добре

Обществото плаща стотици милиони, за да може това отживяло времето си предприятие да се използва като “хранилка”

Допълнителни 318 млн. лв. отпусна на българските пенсионери в края на юли премиерът Бойко Борисов – за да могат възрастните хора да оцелеят в корона-кризата. Този жест трябваше да убеди населението, че държавата прави всичко по силите си, за да ни помогне – и получи подобаващо внимание в медиите. С далеч по-малко шум протича друго, по-мащабно раздаване на публични пари: ежегодните трансфери, покриващи загубите на държавната ТЕЦ „Марица Изток 2“.

Годишните финансови отчети на това дружество, което твърди за себе си, че е критично важно за българската енергийна система, говорят за чиста загуба от 202 млн. лв. през 2019 г. и минус от 355 млн. лв. за 2018 г. Общо за периода 2014 – 2019 г., държавният ТЕЦ нито една година не е излизал на печалба и е натрупал общи загуби в размер на 925 млн. лв., както се вижда от графиката.     

Причината за тези загуби на пръв поглед е ясна: рязкото покачване на цената на квотите за въглеродни емисии. В началото на 2018 г. квотите за тон CO2 струваха под 8 евро, а текущата им цена (август 2020 г.) е над 25 евро. За да работи с пълно натоварване, „МИ-2“ се нуждае от над 10 млн. квоти, което при оптимистичната цена от 20 евро означава ежегоден разход от почти 400 млн. лв.

Не е тайна, че закупуването на квоти за емисии се е превърнало в по-важен разход за „МИ-2“ от доставките на въглища. Тримесечният отчет за дейността, който централата в качеството си на държавно предприятие е задължена да публикува, разкрива следното за периода от януари до края на март 2020 г.: разходите за квоти възлизат на 57.5 млн. лв., а за въглища – близо 40 млн. лв. Същото важи за първото тримесечие на 2019 г.: 81 млн. лв. разходи за квоти за емисии, 60 млн. лв. разходи за въглища.

Така днес „МИ-2“ плаща за квоти с 35-40% повече, отколкото за лигнит – и нищо в европейските тенденции не говори, че ситуацията ще се промени. Всъщност, през първото тримесечие на 2020 г. държавната ТЕЦ отново е на минус с 64 млн. лв.

Трупащите се загуби на „МИ-2“ отдавна биха потопили всяко предприятие, работещо на пазарен принцип, но в държавното стопанство изглеждат едва ли не абстрактни. Начините за социализиране на загубите на „МИ-2“ са няколко:

1) Кръстосаното финансиране от страна на Българския енергиен холдинг – добрите финансови резултати на АЕЦ „Козлодуй“ и „Булгартрансгаз“ пълнят дупката в „МИ-2“;

2) Самият БЕХ все по-често прибягва до международни заеми;

3) Възможността, за съжаление трудно проследима, държавата да пренасочва приходите от безплатните квоти, които получава от ЕС и продава на свободния пазар, към замърсяващите държавни енергийни дружества;

4) Въвеждането на такса за задължения към обществото, която компенсира разходите на Националната електрическа компания, отразяващи разликата между пазарната цена на електричеството и цените, по които НЕК го изкупува от производителите с дългосрочни договори и със „стратегическо“ значение.

Първите три механизма са завоалирани, но четвъртият е трудно да се прикрие – и той ясно показва, че цялата енергийна система, включително крайните потребители, плащат за неефективността на държавната въглищна ТЕЦ. Според последното решение на енергийния регулатор КЕВР, Фондът за сигурност на електроенергийната система ще „компенсира“ „МИ-2“ с 95 млн. лв. през периода от юли 2020 до юни 2021 г., тъй като производствената му цена е значително по-висока от пазарната.

Така, ако в предишни години се възмущавахме, че фиксираните плащания за двете американски ТЕЦ в Маришкия басейн повишават цената на електричеството на крайния потребител, сега към тях се нарежда и трети виновник – държавната ТЕЦ. От данните на регулатора се вижда, че производствената цена на „МИ-2“ е 135.95 лв./MWh – 2.5 пъти над цената на АЕЦ „Козлодуй“, с 38% над цената на ТЕЦ „Бобов дол“ и съвсем малко под цената, при която произвежда „КонтурГлобал Марица Изток 3“.

Нещо повече: прогнозната цена на електроенергията на свободния пазар за разглеждания период е от порядъка на 90 лв./MWh, тоест с над 50% по-ниска от цената, на която „МИ-2“ може да произведе своето електричество.

Но това не е всичко. По-горе бе посочено, че новата по-висока цена на квотите за емисии има основна вина за трупащите се загуби на държавната ТЕЦ. Освен този обективен фактор, в държавната ТЕЦ може да установим и един съвсем лежерен подход на управление, който буди недоумение и изглежда като ехо от минали епохи.

Най-новите публично достъпни данни за персонала на „МИ-2“ са от края на 2018 г. и сочат, че в централата са заети 2402 души. Да сравним с това с двете американски ТЕЦ: в „КонтурГлобал Марица Изток 3“ работят около 470 души, а в „Ей И Ес Гълъбово“ над 300 души, или общо 800 души. Инсталираната мощност общо на двете частни ТЕЦ е точно колкото на държавната: 908MW + 690 MW спрямо 1620 MW. И трите централи използват като гориво еднакви въглища, а турбините на „МИ-3“ са почти идентични с блокове 5 до 8 на „МИ-2“.

Но персоналът на държавната централа е тройно по-висок, отколкото на частните.  

Икономическите закони обещават икономии от мащаба – но не и в случая. Енергиен експерт изчисли, че производствените разходи на единица продукция в по-малкия ТЕЦ „МИ-3“ са по-ниски, а през 2017 г. разликата достига 17% в полза на частната централа. Достатъчно красноречиво е, че на фона на огромни финансови загуби и сравнително стабилно равнище на производството, разходите за персонал на държавната „МИ-2“ ескалират: от 56 млн. лв. през 2008 г. на 112 млн. лв. през 2019 г.

Предвид посоченото, не може да не заключим, че в сегашния си вид „МИ-2“ е типична „хранилка“, тоест регламентиран начин за хора с връзки да получават високи заплати срещу пренебрежимо количество работа. По този начин правителството си купува тяхната лоялност, отлагайки чрез наливане на огромни публични средства неизбежното развитие: преустановяване, или рязко съкращаване на дейността на централата.

Защото е очевидно, че за българския данъкоплатец е много по-изгодно „МИ-2“ да не работи, отколкото да работи. Да приемем, че всеки от заетите 2400 души в централата получава нелошата брутна заплата от 2000 лв., за да не ходи на работа. Сметката е 57.6 млн. лв. – по-малка, отколкото е загубата на ТЕЦ-а само за първото тримесечие.

При цитиране на подобни данни, незабавно се издига аргументът, че ако спре ТЕЦ-ът, ще бъдат засегнати и работещите в лигнитните мини. Но дори ако плащаме и на тях, за да не работят, загубите за обществото ще са по-ниски. През 2019 г. разходите за персонал (заплати, осигуровки, вкл. 32 млн. лв. социални разходи, напр. за безплатна храна) в мините възлизат на 267 млн. лв. Ако условно приемем, че за нуждите на „МИ-2“ работят половината работници в мините – и поемем половината от разходите за персонала на дружеството, разходът за данъкоплатеца пак ще е по-нисък, отколкото загубите, които държавната централа отчита в последните години.

При това, в сметката не включваме онези 95 млн. лв., които регулаторът пренасочва към „МИ-2“, за да направи цената на електроенергията, произвеждана в държавната централа, продаваема на НЕК.  

Да повторим: ако плащаме на персонала на държавния ТЕЦ нелоши заплати, за да не работи, както и половината от разходите за персонала на “Мини Марица-изток“ ЕАД, финансовите щети за данъкоплатеца ще са по-малки, отколкото мощностите работят.

Това положение на нещата не може да продължава до безкрайност. Безотговорно към енергетиците и миньорите е да се поддържа статуквото по острието на бръснача – докато тези хора биха могли своевременно да бъдат преквалифицирани и да им се осигури подобаваща заетост с помощта на държавата и европейските фондове.

Алтернативните на въглищната енергетика производства може също да са в енергийната сфера (ВЕИ), или в преработващата промишленост. Тези ценни трудови ресурси може да се оползотворят в производства с много по-висока добавена стойност и модерно технологично ниво.

Достатъчно за състоянието на „МИ-2“ казва фактът, че една от коментираните мерки за подобряване на финансовото положение на ТЕЦ-а е той да купува електроенергията, нужна за собствения му производствен процес, от свободния пазар – вместо да я генерира сам. Ще си го представим по-добре, ако сведем ситуацията до битов план: за да си приготви кисели краставички, на краставичаря ще му е по-изгодно да си купува краставици от пазара, отколкото да взима от тези, които сам произвежда.  

Разбира се, толкова големи финансови и енергийни интереси не биха се отказали лесно от удобната хранилка в „МИ-2“. Два са доводите, с които те се бранят. Първо, изтъква се „критичната роля“ на „МИ-2“ за сигурността на националната енергийна система. Но в една все по-взаимосвързана международна енергийна мрежа, този довод олеква. В сила е точно обратното: националната сигурност днес е застрашена заради огромните загуби, с които се товари БЕХ, които водят до нарастване на публичния дълг.

Казаното не означава, че „МИ-2“ следва незабавно да затвори врати. Може да се предложи вариант, при който държавната централа ще работи само при реална нужда, например през зимните месеци и/или в периоди на пикови цени на енергията на свободния пазар. Така ще бъде съхранена технологията, сигурността на енергийната система ще се гарантира, а разходите ще се оптимизират.

Вторият довод е по-скоро странен и по принцип не му се дава голяма гласност: че „МИ-2“ всъщност скоро ще излезе на печалба. В един (трудно откриваем) документ от закрито заседание на енергийния регулатор от 7 юли т.г. се разкриват данни от бизнес плана на държавната централа за периода 2021–2025 г. Очакванията за следващата петилетка са ТЕЦ-ът да печели по 80 млн. лв. всяка година, да връща заемите си към БЕХ, да разгръща инвестиционна програма, и т.н.

Единственото условие да се случи това е европейската енергетика да послуша „МИ-2“ и средните пазарни цени на електроенергията да скочат двойно над сегашните – до 185 лв./MWh.

Такова залпово поскъпване на енергията не е невъзможно – но дори да стане факт, много фактори навеждат на мисълта, че и с по-високи цени „МИ-2“ няма да намери пътя към устойчивата печалба. Броят на персонала, разходите за персонала, неумолимото покачване на разходите за външни услуги, многобройните кандидати за „хранилката“, да не говорим за политиките на ЕС за въглищния сектор – показват, че обещаните 384 млн. лв. печалба за следващите пет години сякаш са леко преувеличени.

По-скоро, нека се доверим на самооценката на ръководството на предприятието. В анализа за дейността на държавното дружество за 2019 г. на стр. 7 се е промъкнал следният многозначителен пасаж: „Тези обстоятелства (новите изисквания на ЕС, свързани с увеличаване на дела на чистата енергия, и предстоящото обединение на енергийните пазари) са индикатор за наличие на несигурност относно способността на Дружеството да продължи да функционира като действащо предприятие“.    

При подобни рамкови условия, купуването на социален мир чрез поддържане на статуквото от страна на изпълнителната власт е безотговорно – както за публичните финанси, така и за енергийната система и цялата национална икономика, но и за онези хиляди хора, все още заети в сектора на въглищната енергетика.  

Очаквайте продължение.

avatar

mittag

1 Comment

  • Чавдар

    Знаеш, че ако го приватизират, веднага ще се окаже и екологично, и стратегическо, пък може и зелено. И все по-мощният екип ще предлага все по-иновативна и богата гама от студени резерви.

    23 September 2020 at 01:13

LEAVE A COMMENT

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.