Възпламеняване

Изгорели парцалчета и стопени копчета от дрехите му се въргаляха пред Община Варна на 21 февруари по обяд. Взех си едно овъглено късче, мисля че е от рибарския му елек, и си го държа в портфейла. На Стела дадох едно негово копче. Там, където беше горял, на жълтите плочи, ден по-късно беше останало само едно малко по-тъмно петно.

Рано сутринта на предния ден той се е качил по стълбите към общината. Носел е плакат „Оставка на Киро и целия общински съвет до 17.30 часа“. Носел е и туби с бензин и се е заливал старателно с тях, когато някой от стаичката на охраната е излязъл и е тръгнал бързо към него. Пламен като отговорен човек е очаквал органите на реда да се съобразят с очертаващата се опасност за живота на протестиращ български гражданин, както и на случайни минувачи, и да стоят далече. Предишната седмица на митинги и блокирани булеварди вероятно е опънала докрай нервите на охранителя, който в живота си не е срещал наглост като Пацовата – да поставя ултиматуми за оставката на Кмета.

Бензинът по дрехите, какво ли странно усещане е било, може и да ти е вдъхнал някаква увереност, но, приятелю, бензин по дрехите гарантира специални права в Австрия, Дания, да кажем и Германия. У нас твоят уж недосегаем статус още повече озлоби общинския пазач. Той тръгна напред, за да те обезвреди. Искаха да те сплашат, но ти нямаше да им се дадеш. Просто не знаеха с кого си имат работа. Тогава дрехите ти пламнаха и след миг върху теб се стовари болка, каквато никога не си знаел, че има.

Ти очакваше, че може да стане така. Дори ми го каза няколко седмици по-рано, когато ни беше на гости за последно. Каза го с недомлъвки, не те разбрах тогава, помислих, че си в поредната емоционална драма. Очаквал си, че портиерите ще те принудят да запалиш огън – и си приготвил чаршафи, за да има с какво да те гасят. Вместо това те напръскаха с пожарогасител и пяната изяде месото ти. В пряк и преносен смисъл те изкараха от кожата, приятелю. Угасиха те. И още няма отговор кой е виновен, че портиерите в България не са запознати с правилата на пожарната безопасност.

Никой няма да узнае какво се случи тази сутрин. Също и преките участници във Възпламеняването, които бяха покрити от органите на реда, надали са разбрали какво точно е станало в онези фатални секунди. По принцип има записи от охранителните камери, но ги крият. Пък и как да им имаме доверие на тези записи – държи ги частна фирма, която, ако реши, може да откаже на Общината да ѝ предостави оригиналите. Представяш ли си?! А общината, тоест варненци, ѝ плащат да ги охранява. Дори прокуратурата работи с копия, не с оригиналите. Пък знаем, че технически не е толкова трудно да се заличи от видео човек, който не трябва да го има там. Но дори и въпросните копия не видяхме, само със словесен преразказ разполагаме. Даже не ми се чете.

Така, както мога да те видя със затворени очи никоя камера и никой фотоапарат не може да те заснеме, приятелю. За какво ли си мислеше, вървейки покрай Червения площад към общината? Дали си взе баничка от пекарната, от плевенските, ти ги обичаше, надали си пропуснал, като очакваш, че ще висиш на протеста поне до пет.

Както се запиляват архивните ти снимки, така времето замита прах и върху тези записи – невидяни, затова вечни снимки на последните ти мигове на „фотограф и алпинист“. Властта направи всичко възможно случаят ти да бъде предаден на вечността. Минаха месеци, половин година, а те със страшна сила мълчаха за смъртта ти. Накрая трябваше да натиснем прокуратурата през медиите. Абе, общо взето, Стела написа една смазваща петиция, а аз тръгнах по телевизиите да гледам страшно и да говоря за висша справедливост – изплашихме ги. Изкара накрая варненската прокуратура едни листия, десет страници написаха за тебе, психопрофил ти направиха. И майка ти не те е хвалила така като си донесъл първата петица по химия вкъщи: какъв си бил уникален, отговорен, другарски, добропорядъчен… За вина на портиери нито дума, разбира се. В рамките на някоя Пацолония може да си спретнем фотосесия за това как си мразел баща си и как това се е прехвърлило върху кмета Йорданов. Хер Юнг ряпа да яде, пълен театър. Та опитахме, успяхме отчасти – не знам българската прокуратура да е правила нещо подобно за някой друг, ама финалният ти фотошедьовър така и си остава укрит…

Неговият протест не беше срещу високите сметки за ток – той не плащаше сметки за ток. През последните две зими той не пускаше топло в квартирите, където живееше. Шегувахме го – да не се размеква, но той е знаел какво е било. Дори той не можеше да издържа в тези условия и затова с дни оставаше в леглото под завивките и не излизаше на студа в стаята. Лежеше и четеше, от един момент нататък само лежеше. Даже не мислеше, нито страдаше, накрая престана и да се самосъжалява. Лежеше в студа, за да не обременява приятелите, в чиито къщи живееше, със сметките, които не можеше да плаща. Уж всеки беше готов да му помогне, но той знаеше, че не беше редно. Да, протестът му определено не беше срещу високите сметки за ток през декември 2012 г.

Говорили сме с Пламен за политика и знам със сигурност, че той никак не харесваше левите. По-скоро беше за здраво капиталистическо общество, Американската мечта, в която всеки получава според усилията и уменията си, а не според потребностите, тъй като човешките потребности са празен чек, вятър работа. Често се случваше Пламен да не приеме подарък на съдбата, ако сметне, че не го заслужава.

Политическите и бизнес интереси, довели до упадъка на Варна, както и конкретни безчинства като заграбването на крайморската алея от групировката ТИМ, за Пламен бяха основателен повод за протест, тъй като те бяха (някой забеляза ли кога престанаха да „са“), така да се каже, в компетенцията на местните протестиращи. Едно искане за промяна на системата, за нови лица и за нов морал е твърде абстрактно. За това не се умира: който е умрял за стар морал, на глупците той е генерал. Или както казваше Иван, мораль ист ди готес щрафе фюр ди шафе. Остави ти системата, повече смисъл има да се протестира срещу системата за отчитане на електромерите, би казал Пацо. Цитирам го: „Протестиращият човек е човек без работа. Значи смятай до какво положение са докарали народа, толкова много хора да нямат работа, че да са свободни да протестират“.

В началото на февруари 2013-а, когато народът се опияни от доказателството, че сънят му не е вечен, Пламен скандираше и вееше знамена. После той видя как стаден инстинкт обзема тълпите, маршируващи с часове из затворените за движение варненски булеварди. Седна на бордюра, подвикна им, но човешките вълни се бяха устремили и вече нямаше кой да ги спре. Тогава реши да покаже на хората как се сваля кмет. Но май не вдянахме. През юни, когато протестът на улицата се поднови – в първия ден, когато наоколо все още нямаше хубави, умни и богати протестиращи, а полицаите гледаха навъсено, крещях до пресипване „Оставка!“ срещу празната сграда на Министерския съвет. Освен да вярвам в паметта на камъка и във вълшебната сила на незаглъхващото ехо. Впрочем и тогава Пламен ми даде знак: когато завикахме „ууу“ заради назначението на онази Sus scrofa domestica за шеф на разузнаването, небето надвисна над нас като за пороен дъжд, но само ни окапа. После помислих за Пламен и как никога вече няма да им простим, и над „Дондуков“ изгря дъга. Надявам се още някой от викащите срещу камъка да я е видял.

Сутринта на 21-ви февруари бях на мястото, където Пламен е прекарал последната си нощ. Апартаментът беше подреден, явно е искал да остави нещата си в добър вид, но без показна чистота. Съзнавал е, че отива на опасна мисия, но не и на сигурна смърт. Беше оставил кутия цигари, разопакована, но неначената. Признавам, аз я изпуших. Полят с бензин човек не бива да пуши, а той меко казано обичаше да пуши. Сигурно е очаквал как ще се върне вечерта вкъщи, или когато излезе от ареста, или не знам кога, всъщност не знам какво точно е мислел, защото се е срещал с хора и е криел намеренията си от тях. Също и от мен, макар че всъщност ми беше казал. Всъщност ми беше казал. А сигурно и от себе си е крил какво ще направи – но разопаковайки цигарите си е представял как ще се върне вкъщи, ще запали една и ще дръпне жадно от нея.

Опитах се да говоря с очевидец. Портиерът на банката отсреща искаше да ме прати за зелен хайвер, в общината охраната ми се изсмя. Следователката по делото не беше лоша жена, но под шапка – и тя не ми каза нещо по-конкретно. Пред вратата на реанимацията лекарката, посрещнала линейката с изгорялото му тяло сподели: „Дойде в ужасно състояние и го попитах: Момче, кой ти драсна клечката?“ – „Не беше клечка, запалка беше“, промълвил, след това го приспали. „Запалка“ май е последната му дума. Военноморската болница във Варна също сгъсти мистерията около смъртта на Пламен. Може и да сме причинили неприятности на лекарите в реанимацията, разпитвайки ги и споделяйки после из мрежите какво е състоянието му. В неделя, 25-и февруари, когато медиите вече гърмяха само за Пламен, шефът на ВМА беше затегнал дисциплината, едва ме пуснаха на входа.

Защото нали Пламен за няколко дни стана национален герой. Видяха хората лицето му на снимка и нещо ги жегна. Това хубаво, усмихнато момче се е убило с искане за промяна… Та в събота приятелите плачейки разпитвахме за състоянието му в болницата и ни казаха: „Изгарянията са ужасни. Сърцето и бъбреците функционират нормално, но другото…“ Погледнах към небето, взех сърцето и бъбреците и ги споделих във фейсбук. На следващия ден болницата опасана от портиери, за състоянието на Пламен лекарите отговаряха така: единствено директорът на болницата е упълномощен да отговаря за състоянието на пациентите. А накрая, когато все пак се добрахме до реанимацията, хубава млада лекарка ни смъмри ядосано, така е била инструктирана, засипа ни с ядни думи. И пак, щом спомена за Пламен, челото ѝ се сбръчи, очите ѝ се навлажниха. Същата промяна при споменаване на името Пламен, макар и много по-лека, видях в очите на следователката, докато ме лъжеше в лицето кой е гледал записите от камерите и защо.

Никой не протестираше толкова решително като Пламен. Той не беше отчаян, не знам за другите пламнали във февруарското умопомрачение хора. Той беше просто ужасно разочарован. „То бива, то може корупция и простотия, Митак, но това българското, още повече варненското е вече съвсем извън пътя!“ Кои са общинските съветници, продали на групировката ТИМ крайбрежната алея на Варна и още купища публични активи? Какво е имущественото състояние на въпросните общинари в момента? Съответства ли то на получаваната заплата? Лесно е да се отговори и има закони, които вменяват наказателна отговорност, но тези, които трябва да ги приложат не искат. В такъв случай радикалният протест е не право, а гражданско задължение. Само Пламен се оказа на висота.

Кметът на Варна сдаде поста си след смъртта на Пламен Горанов, но общинарите останаха. Разрухата в този прочут и древен град, както и в цялата ни държава се задълбочи. Хората са все така измъчени и всяка зима за тях е въпрос на живот и смърт. ТИМ продължават да владеят Варна, а с медиите и самолетната си компания те сякаш са тръгнали да превземат света. Какво тогава постигна Пламен? Оправдан ли бе рискът, който той пое в протеста си? Никой не може да ме убеди, че политическа идея струва два косъма от рядката Пацова брада. Но със сигурност Пацо щеше да оцени подобаващо изникналата на лобното му място Грамада, мога да кажа даже симпатична, в смисъла на хилещия се череп, заснет на Пацолония. Нали знаете, с грамади дребните хорица едно време искали да призоват висшата справедливост за възмездие над тези, които владеят над тях със злост и насилие. Пламен Горанов е зов на българите към Бога. А може и обратното, зов на Бог към българите, да вземем нещата в свои ръце.

Пацо обичаше да се хили на черепи. Съвсем като Висоцки в ролята на Хамлет, но нашето момче разговаряше предимно с животински черепи: има автопортрет, вторачен в свинска зурла, последната му, непубликувана снимка е на два разкошни муфлонски рога, поставени в хладилник. Открил ги бе върху един череп в резерват „Калиакра“.

Преди да се запали, на никой непознат в този град и в тази държава не му дремеше за Пламен Горанов, за неговите идеи и за неговите фотографии. Щом си неизвестен, каквото и да сториш си обречен никой да не разбере за теб. С Пацови снимки илюстрираха брошури и списания, но никога не го подписваха като автор – нали е непознат. Така през 2008 г. той направи снимката „Притеснен спестовник“ след като дълго се шегувахме с валутния борд, нали и той по едно време учеше икономика. Даде ми да илюстрирам своя статия с нея, но редакторите на списанието не сметнаха за нужно да посочват неизвестния автор на смешния кадър: един облещен мъж в пижама (Пацо под странен ъгъл) пъха едри банкноти в разпрания си дюшек. Почти съм сигурен, че с правилен съпътстващ текст тази снимка може да украси световна галерия за модерно изкуство, или поне да бъде откупена за много пари от трезора на народната банка. Може пък и да е за добро, че държаха този автор анонимен – когато тръгнаха да фалират през лятото на 2014 г. банките, пак я използвах въпросната снимка за моя статия в друго списание. И този път не го подписах като автор, съвсем умишлено. Творбата му надскочи авторството и се превърна в народно творчество.

Пацо направи живота си творчество. От друга страна, изкуството му беше взето непосредствено от живота. Говорят си с Митака за нещо спорно, Весо измисли ново заглавие на албум или група, Стефанов отиде в нова страна, Серго постигне просветление, Мимо открие музикално забавление, скарат се с Пешо за някой енциклопедичен факт – и после Пацо изплуваше от дебрите на находчивостта. И се засягаше, когато приятелите или колегите му не бяхме достатъчно внимателни към детайлите в произведението му.

Велики бяхме, но през годините на увиране у нас се създаде убеждението, че външната оценка трябва да бъде стряскана. Едва ли не, трябва да принудиш авторитетния оценител да те онеправдае. Най-големият грях за твореца е да прави изкуство, или както там се нарича, което е маниерно: направено, за да се хареса. Пламен го твърдеше. Казано по друг начин, в изкуството маниерът е много важен. Във възпламеняването си Пламен показа безупречни маниери. Изчисти преди това квартирата, изпра си чорапите, не си позволи да тревожи близките хора, не остави бележка – и направи нещо, което макар и за седмица сплоти цялата държава. Стотици хора дариха кръв за него. Свали от власт един премиер и един кмет. Чак национален траур за смъртта му обявиха, а държавното радио цял ден излъчваше само песните, които той приживе обичаше да слуша.

Е, повеселихте се и стига толкоз: кукловодите държат Пламен да бъде забравен. Медиите спряха да говорят за него, само някой независим публицист или професор току ще издигне името му като символ на решителност и безкористност. Светът вярва само на мъртви герои. Дори да мърдат, отвътре трябва да са мъртви – а Пламен Горанов и мъртъв е твърде опасен, твърде огнен, твърде жив.

Откъс от “Саламандър. Книга за Пламен Горанов”.

Всеки, който иска да получи тази книга на хартия – в нея са отпечатани и някои от фотографиите на Пламен Горанов, нека се свърже по имейл с автора.

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.