Пред портите на Божков

Липсващото звено в българския преход към демокрация

Седалището на „Нове АД Холдинг“ АД – флагманът на бизнес империята на избягалия в изгнание български предприемач Васил Крумов Божков, е на пъпа на София: на ул. „Московска“ 43, на крачки от Столична община. Знам го, защото по стечение на обстоятелствата през 2007 г. живях на квартира в стая, която гледаше точно към сградата на „Нове“.   

Простете ми лиричното отклонение, това беше великолепна квартира. Сутрин за работа ме будеха камбаните на „Александър Невски“, а от прозореца на третия етаж, през гъстите клони на старата липа, се виждаше силуетът на катедралата. Долу, в двора, който излизаше на улицата, от дясната страна беше входът към холдинга, а от лявата се помещаваше – и още се помещава, Институтът за балканистика при БАН.     

Имах малка тераса и понякога излизах на нея да наблюдавам столичния свят. Но бързо се прибирах обратно: там долу, пред портите на „Нове“, до самата улица, денонощно стърчаха две квадратни момчета. Не мога да кажа, че правеха нещо заплашително, но самата им осанка, както и радиостанциите в ушите им, вдъхваха тревога. През клоните виждах гърбовете им, натъпкани в неестествени костюми и ми ставаше някак неуютно.   

Освен тези човешки грамади, с които служителите в Столична община със сигурност са се сблъсквали на път за работа, за времето, прекарано в тази квартира видях само едно по-пикантно събитие. Веднъж на тротоара пред входа спря черна лимузина. От нея изскочиха няколко момчета – също в костюми, но малко по-едри от онези пред портите, и направиха нещо като параван от черни плоскости. Виждал съм такива по екшън филмите, наричат се балистични плочи.

После от колата излезе слаб младеж в дънки и с раздърпана тениска. Изглеждаше като хакер или милиардер от Силициевата долина. Онези в костюмите се засуетиха, заоглеждаха се на всички страни, плътно обградиха младежа с черните си щитове, натиснаха му главата надолу и така преминаха десетте крачки до входа на „Нове“, където странната процесия потъна. Това събитие предостави изобилна храна за въображението ми.

Но още повече се впечатлих, когато след време, също случайно, отново се озовах пред портите на „Нове АД Холдинг“. През 2014 г. разработвах важна тема от стопанската история на Османската империя и потърсих консултация в Института за балканистика. Той, както е известно, се намира на ул. „Московска“ 45. С носталгия по старата си квартира надзърнах във вътрешния двор: момчетата с безизразни лица бяха още там. Изглеждаха същите, но, разбира се, текучеството в тяхната професия е доста голямо.

Тогава си зададох въпроса: какво е да работиш в този институт и ден след ден, месец след месец, година след година, всеки път, когато отиваш на работа, да виждаш горилите на Черепа. Поне за мен, надали нещо може да е по-демотивиращо. Вероятно сравняваш мизерната си заплата на български учен и стойността на дрехите, в която са натъпкани мускулите на охраната. Припомняш си войната, която водиш за всеки лев разходи за научни изследвания – и се сещаш за прехвалената иманярска колекция с антични съкровища на успелия предприемач.

Колко ли български учени – млади и стари, са спирали да се борят за своите идеали, смазани морално от вида на институционализираното над-законие? Институционализираното беззаконие се олицетворява далеч не само от Божков, строителя на магистралите на ГЕРБ и хазартен бос. Всъщност очаквам, че Божков е проявил под някаква форма щедрост към бедния институт пред вратите му – подобни жестове са присъщи на такива хора. Я дарение за ремонт на прокапалия покрив, я хонорар за беден експерт, нает в обслужването на великата колекция.

Ден след ден, година след година: едните с мозъците и сърцето влизат в олющената сграда вдясно, другите с парите и мускулите – вляво. Столична община, този бастион на управляващата партия, случайно или не, е разположена от страната на „Нове“.  

Всичко тече, дори и българското беззаконие: могъщият някога холдинг в момента е само една дрънчаща празна кутия. През 2007 г., когато наблюдавах дверите му от терасата, „Нове АД Холдинг“ отчиташе 500 млн. лв. приходи от продажби и имаше 130 млн. лв. активи. Към 2018 г. активите са 7 млн. лв. и то формирани главно от краткосрочни заеми.

„Нове АД Холдинг“ е надлежно източен и ако бях прокурор – да заимствам фразата от операта на А. Адам, щях освен от всичко друго да се заинтересувам и от одитора. Но тук не искам да правя финансов анализ, тъй като в общество, което не цени почтеността, ролята на разследващата журналистика е извратена. Искам да се фокусирам отново върху този кадър: двете сгради, силуетът на Столичната община в близката далечина и българските учени, които се шмугват под безизразния поглед на мутрите на Божков, за да отидат на работа. За мен това е олицетворение на всичко, случващо се от десетилетия в България.      

Научихме се да си затваряме очите за такива публични обиди. Самосъхранението е важно нещо. Но така демокрацията не може да работи. Математически модели доказват, че общество, което си сътрудничи, е по-богато и устойчиво от обществото на измамата. Също така, установено е, че голямата част от хората предпочитат да си сътрудничат, ако и другите се държат добре. Но за това има много важно условие: тези, които нарушават принципите на съвместния живот, да получават адекватно наказание. В противен случай, склонността към сътрудничество се изпарява.   

Ненаказаността на очевидните престъпления вгорчи живота на хората по време на т.нар. български преход. Общественото недоволство се сгъсти дотам, че сенчестата власт си назначи витринен Главен прокурор, който с подчинени медии да създава фалшиво впечатление, че възмездие все пак има. Но злината е сторена: българите загубиха вяра в правосъдието. А не беше ли точно това целта?

Наказанието е скъпо нещо. Свикнали сме да го очакваме някъде отвън и отгоре. Но в математически смисъл, обществото на сътрудничеството е възможно само тогава, когато също и редовият гражданин активно реагира на неправилните неща. „Демокрация“ е общество, в което множеството сътрудничещи си индивиди – заедно, но и индивидуално, санкционират нарушителите. 

В навечерието на новата година пътувах с градския транспорт към центъра на София. На една спирка се качи младеж с цигара, дребничък, мърляв, в дънкови дрехи, хвърли се на една седалка и спокойно продължи да пуши. Пътниците колективно извърнахме очи. Само двойка чужденци, чернокожо момче и испанско момиче се разтревожиха. Момчето стана и тръгна към кабинката на шофьора, на която на видно място бяха закачени табелки „пушенето забранено“, с телефонен номер в случай на нужда.

Видя ме чужденецът да стърча отпред – по-млад и вероятно знаещ английски, и заговори първо мен: „Господине, но този човек там пуши?!“ Извиних му се. Уверих го: „Ние българите не правим така, много рядко се случват такива неща“. Обясних, че този мърляв младеж с цигарата може да е въоръжен. Да е дрогиран и да има нож, а и пистолет. Или да е футболен хулиган и на следващата спирка да нахлуе цялата му тайфа. „Извинете ни – казах – но по-добре да не правим нищо. Всички в тролейбуса сме му ядосани, но най-разумно е да замълчим.“

Чернокожият ме изслуша с интерес и се върна при момичето да сподели етнографското си откритие. За щастие на всички, на следващата спирка негодникът слезе. 

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.