Неудобните местни референдуми

 

Най-пряката форма на демокрация все по-често лази по нервите на държавата 

Канадска компания иска да добива злато в аграрен район. Мината, която ще промени начина на живот на хиляди хора, обещава да донесе милиарди. Държавата застава зад инвеститора и го снабдява с нужните разрешителни, но хората са против. С помощта на неправителствени организации е свикан местен референдум, на който се явяват 70% от имащите право на глас и 98.65% казват „НЕ“ на мината. Този резултат, както и ескалиращите улични протести принуждават правителството да спре проекта.

Това можеше да се случи и в България, макар че конкретната история е от Тамбогранде в Перу. Местният референдум е изпитан начин да се чуе гласът на малкия човек, когато отсреща стои алчен бизнес с огромни ресурси. В последните години в България се наблюдава „бум на местните референдуми“, отчита Даниела Божинова, изследовател на пряката демокрация. Повечето случаи са с екологичен контекст: Поморие, Нови хан, Горна Малина, Каспичан, Радомир, вероятно скоро и в Трън и Големо село.

Фактите говорят, че при определени условия българинът с готовност участва в инициативи, които определят бъдещето на неговия край. Но защо когато местната общност се бори с противоречив проект, държавата по правило е в лагера на инвеститора? Нормативната уредба за местните референдуми е подозрително объркана, и все пак тяхната роля расте.

Зелени щастливци

„Оказа се, че тук живеят хора с големи възможности“, връща се назад Ангел Жиланов, кмет на община Горна Малина, където през 2011 г. успешно е проведен местен референдум. Две години по-рано горномалинци случайно научават, че службата, отговаряща за концесиите в Министерството на регионалното развитие, е разрешила проучване на няколко находища на скални материали върху общински терени. Без да бъдат попитани, дори без да са уведомени, жителите са принудени да отстъпят най-красивите си хълмове за кариери.

Инвеститорът разчита да добие облицовъчен материал за 100 млн. лв. и не жали средства. Той се сдобива със свои хора не само в министерствата, но и в общинския съвет. Но не си е направил добре сметката, тъй като Горна Малина с идиличните си пейзажи е любимо място за отмора на много състоятелни столичани. „Виладжиите“, хора с влияние и широк кръгозор, се нареждат до възмутеното местно население.

Общината наема топ юристи и обжалва министерското решение. Паралелно с това, за да не остане съмнение дали хората не предпочитат работни места в каменни кариери пред спокойствие и чиста природа, инициативен комитет започва подготовка на местен референдум. Действащите тогава правила изискват участието на повече хора от гласувалите на последните местни избори. Прагът е твърде висок, тъй като в малките населени места почти всеки дава глас за кмет, а има и смъртност и миграция.

Кампанията – къща по къща, човек по човек, отнема една година. Задействани са най-мощните институции в селата: кмет, ловна дружинка, училище. „До последно бяхме на ръба“, спомня си Жиланов, който като заместник – кмет по това време е ангажиран с инициативния комитет. „Половин час преди затварянето на секциите не ни достигаха 80 гласа, за да бъдат резултатите валидни“. В крайна сметка бариерата е прескочена и народната радост избухва – гърмят пушки, бият камбани. С 89.6% избирателна активност и 92% „против“ добива, Горна Малина се обявява за зелена община.

Като в сюжет на Кафка, след референдума, а и след като Върховният административен съд отнема правото за търговско откритие на находището, бюрократичната машина продължава да произвежда разрешения за проучване. Про-бизнес медии иронизират „референдума в чаша вода“, засегнатата фирма яростно оспорва в съда. Но Горна Малина не се поддава.

Равносметката 6 години по-късно е, че зеленият избор носи много добри икономически резултати. Леглата в къщи за гости от нула са достигнали 137. Има три конни бази, 5-6 фирми произвеждат сертифицирани биохрани. Принудителна безработица на практика няма, търсят се квалифицирани работници отвън. Появила се е и чиста промишленост – германско предприятие за хидравлика и шивашка фабрика за износ.

Ангел Жиланов обобщава: референдумът не беше „достатъчно условие“ – вече водехме сериозни дела в съда. Но той бе това, което направи общината ни зелена. Сега референдумът служи като гаранция за бизнесмени и купувачи, че след като вложат парите си при нас, няма изневиделица да се появи мръсен бизнес, който да обезцени инвестицията им.

Под лидерската сянка

Успехът на Горна Малина се дължи на редица предимства: близост до София, ангажирана местна власт, активно население, влиятелни съюзници. Но и в не толкова облагодетелствани райони местен референдум може да успее. През 2014 г. в Каспичан с местен вот беше спрян инсенератор за опасни отпадъци, в Радомир – златна мина. Дали Големо село също ще има шанс?

Казусът там е следният: в землището на селото от половин век пушат комините на ТЕЦ „Бобов дол“. Присъствието на голямата централа е осезаемо, оградата й е на 300 метра от къщите. Над плодородни, поддържани градини тегне лош въздух и хората твърдят, че сутрин по листата на растенията и по колите се появяват големи бели петна от сяра.

По информация на Васил Васев, кмет на Големо село, местният данък на ТЕЦ-а е близо 200 хил. лв. годишно. Но селото не вижда тези пари, те потъват в общинския център град Бобов дол. За селото са екологичните щети, за града приходите. Още по-зле, община Бобов дол е в ръцете на „Български демократичен център“, по-рано партия „Лидер“ – политическия проект на енергийния бос Христо Ковачки, който има огромно влияние тук, като контролира и мините, и централата. На практика ТЕЦ „Бобов дол“ плаща местен данък на себе си.

Жители на Големо село твърдят, че общината не полага грижи за тях и ги „краде“, като отдава на свои фирми и отчита, без реално да изпълнява, дейностите за благоустрояване на селото. Учреден е инициативен комитет за местен референдум с цел отделяне от община Бобов дол и присъединяване към съседната община Дупница. Събрани са повече от нужните подписи. Дупничани, иска ли питане, с готовност ще ги приемат и официално подкрепят отделянето.

Само че Бобов дол не иска да се разделя със „златната гъска“ и с процедурни хватки общинският съвет отказва насрочване на референдум. За отбелязване, за това има надпартиен консенсус. При това община Бобов дол сякаш има съюзник в Кюстендилската областна управа. Междувременно е задействана машината за страх. Владимир Владимиров, който е начело на инициативния комитет за референдума, твърди, че е заплашван, предлаган му бил и подкуп. 13 плодни дървета били изсечени от градината му и дънерите стоварени на мегдана.

По думите на Владимиров, решението за отделяне било взето, когато на община Бобов дол за пореден път не й останали пари за подмяна на стария азбестов водопровод на селото. Преди местните избори бил поет такъв ангажимент, после била свършена някаква работа и отчетени разходи, но водопроводът продължил да аварира ежеседмично. Помнят се и надупчените улици с вечни ремонти за хиляди лева, и извършеното през пръсти почистване на коритото на реката: за общината „Бобовдолска“, за Голямо село – „Разметаница“.

За почистване на коритото на реката през 2014 г. община Бобов дол дава над 30 хил. лв.

Дали в случая не става дума само за грозна съседска свада? Така или иначе, всеки четвъртък реката през Големо село тече черна. Надали Бобов дол при сегашните общинари ще вземе мерки срещу себе си. По-скоро ще бъдат положени всички усилия да се попречи на бягството на Големо село. Странна привързаност, след като за цялата 2016 г. общината е отделила за селото точно 3476 лв. Но ако ТЕЦ-ът се озове в друга община, в баланса на Бобов дол може би ще лъснат значителни несъбрани вземания.

От процедура до народопсихология

Нормативната уредба за местните референдуми в България е направена така, че те да се случват трудно – коментира Даниела Божинова, директор на сдружение за насърчаване на гражданската инициатива и автор на книгата „Хората решават“, която изследва пряката демокрация в САЩ. „Технически въпроси съсипват местните референдуми“, счита Божинова.

Местните референдуми са уредени в чл. 26 – 43 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Текстовете са твърде общи и оставят място за тълкуване, а има и пропуски. Наскоро Централната избирателна комисия публикува методика за провеждане на местни референдуми – процедурен наръчник над 40 стр., напълно способен да ужаси и откаже обикновения човек.

Местните референдуми в България имат много „тесни зони“. По закон те решават „въпроси от местно значение“, но докъде се простира местният и започва националният интерес? Да вземем референдума в Нови хан през 2008 г.: при 66% избирателна активност, над 99% подкрепят незабавното затваряне и ликвидация на хранилището за радиоактивни отпадъци. Каква ще е цената за България, ако това решение се осъществи? Същият ли е аршинът в Трън, където инициативен комитет се опитва с референдум да попречи на частна фирма да превърне половината община в златна мина?

Спорни са и „бройките“: колко хора да се подпишат за свикване на местен референдум, валидни ли са подписите им, колко точно хора са гласували. По закон общински съвет е длъжен да свика референдум, ако има подписка от 10% от гражданите с избирателни права, но има примери за отказ въпреки подписката. На пръв поглед 10 процента не са много, но за град като Варна или квартал като „Младост“ ще са нужни десетки хиляди подписи – нещо непосилно за автентична гражданска инициатива.

За да е валидно решението на местен референдум, в него трябва да участват поне 40% от имащите право на глас. Спрямо предишните правила летвата е леко смъкната, но предвид „мъртвите души“ в списъците и в сравнение с опита на САЩ и Швейцария, отново виждаме свръхизискване. Проблем е и въпросът, който ще се задава – той подлежи на редакция от общинския съвет и е напълно възможно да бъде умишлено обезсмислен.

Но колкото и да са мъчни процедурите, бариерите в умовете на гласоподавателите са още по-високи. „В хората битува невероятен, непонятен страх“, коментира Асен Велев, председател на инициативния комитет в Радомир, поставил въпроса за добива на злато край село Горна Диканя. Велев споделя впечатления от референдума там, коствал му 5 месеца и 70 хил. км, навъртени с личен автомобил между селищата на общината:

„Бях подготвил 100 формуляра за подписи и лично ги носех в подходящите пунктове. В един магазин, докато оставях там формуляр, ме заговори солиден, вдъхващ респект господин. Оказа се, че е добре информиран и споделя нашата гледна точка. Помолих го да се подпише, но той отказа. Дълго го разпитвах, преди да разбера защо: не искал името му да е първо на листа. Тогава минах по всички пунктове и отгоре на всеки лист написах моето име. Действително, после подписката тръгна по-бързо“.

По трънливия път

На местния референдум в Радомир 89.7% гласуват против мината, но активността е около 42% и по тогава действащите правила той е невалиден (днес резултатите биха важили). Все пак, тъй като общината и кметът са против златната мина, по своя инициатива се взима решение в Радомир да не се одобряват устройствени планове за добив на полезни изкопаеми. Което насочва към следващ важен момент:

Местните референдуми в България са обречени на неуспех, ако зад тях не стои местната власт. В Самоков в края на 2015 г. въпреки внесената подписка общинският съвет отказва да насрочи референдум за мястото на депо за отпадъци. Освен че е ключов икономически фактор в малките селища и разполага с лостове да влияе на хорското мнение, кметът има важни функции при организирането на допитването. Референдумът като демократичен коректив на местната власт все още е пожелателна идея.

Има ситуации, когато демократичната инициатива се бори не само с инертната местна власт, но и с преплетени държавни и корпоративни интереси. С решения на служебния областен управител, в община Трън на два пъти тази година бе спирано провеждането на местен референдум. Кандидат – инвеститорът е фирма на наскоро починалия почетен председател на могъщата Българска минно – геоложка камара, а залогът са 52 млн. т. руди. Според геоложките проучвания, находищата в Трънско Краище крият около 75 тона злато и 600 тона сребро. При 70% извличане и текущи пазарни цени, това са 2.3 млрд. долара.

След като будните жители на Трънския край проумяват какво им се готви, трескаво започват да търсят механизми, с които да спрат мината, така местният референдум застава на дневен ред. Но инвеститорът е опитен: ловко избягва открито противопоставяне и се показва готов на компромиси. Работи и с местното население. Сега в Трън паралелно се движат две процедури за насрочване на референдум: едната внесена от кмета, другата от инициативен комитет. Това ражда объркване и спорове: енергията и единството са накърнени.

Служебният областен управител на Перник Васил Михайлов обжалва насрочения от общинския съвет за 11 юни референдум с мотива, че полезните изкопаеми не са от компетентността на местната власт. Той се позова на чл. 18 от върховния закон, според който подземните богатства са изключителна държавна собственост. Спорна аргументация: член първи от Конституцията заявява, че „цялата държавна власт произтича от народа“. Властта може да се осъществява от народа „непосредствено“ и никоя държавна институция, включително областният на Перник, „не може да си присвои осъществяването на народния суверенитет“.

Напълно логично, новият областен управител Ирена Соколова оттегли жалбата и референдум в Трън все пак ще има. Но той бе позволен да се случи чак след като първоначалният протестен импулс бе загубен. А вероятно е задействан и План Б. В община Трън около 700 души, над ¼ от избирателите, са роми, които живеят при лоши битови условия и се борят да свържат двата края. Те могат да се подмамят по обещания за „работни места“ или да има купуване на гласове: за пръв път на местен референдум в България.

 

Ангел Жиланов пред паметника на местния референдум в с. Негушево. След като общината отказва кариери и избира зеленото развитие, безработицата изчезва

Властта – от народа, без народа

Казват, че референдумите били нежелателни, защото народът можел да сгреши, споделя Даниела Божинова. Но само за политиците ли е запазено правото да грешат? Местният референдум е повече от решение по един или друг проблем. Той е повод за разговор, път за дебат. Референдумът търси аргументи и ражда дискусия какъв точно е общественият интерес – местен или национален.

И ако в България повечето местни референдуми са средство за колективна самозащита, в страни с развита пряка демокрация те решават проблеми на самоуправлението, включително данъци, поемане на дълг и публични проекти.

Референдумите по места по правило са нежелани от представителната власт, тъй като изземват функциите й. Също и партиите губят значението си, негласните политически договорки се обезсмислят. Въпреки процедурните пропуски и административните пречки, българите се въодушевяват при местни референдуми. Може би затова, че те събуждат в тях заспалото общностно чувство и гражданското самочувствие.

След референдуми се вдигат паметници, вият се хора, организират се концерти. Засилва се желанието на хората за участие в процеса на управление, много по-голяма бдителност има към решенията на общинските съвети и разходването на местния бюджет. Удобната на властта пасивност дава път на бдителност и активизъм. Дори ако пряката демокрация у нас е в “инфантилна фаза”, желанието за учене е налице.

Първият успешен местен референдум в България се случва в Поморие през 2009 г., когато 60.2% от хората гласуват срещу нефтопровода „Бургас – Александруполис“. При много високия праг за участие тогава бил нужен всеки глас, бил той и на грохнал старец. В деня на вота децата от местното училище тръгнали със звънци из улиците, за да разбудят спящите. В село Порой с компактно мюсюлманско население мюезинът предоставил минарето на местната джамия за нуждите на агитацията.

Местният референдум не е панацея – решението, което той взима, има срок на давност, а може и впоследствие да се отмени от централната власт. Въпреки това, тази демократична институция крие огромен човешки заряд. Без значение кой е силният на деня, той е обречен, ако умишлено пречи на народа да изрази своята воля.

Затова опитните партийни структури прибягват до ловки методи за потушаване на напрежението. Общинарите на ГЕРБ в Бобов дол например заявяват: „Ние сме за провеждане на референдум в Големо село, но сме против отделянето му“. В случая с Трън губернаторът Ирена Соколова коментира: “Струва ми се разумно и да се чуе мнението на хората, и да има инвестиция”.

Толкова сходни позиции, изказани в рамките на седмица, натрапват предположението, че властта се ръководи от обща стратегия срещу опасния порив на хората за пряка демокрация.

avatar

mittag

5 Comments

  • Крали Марко

    Трънският край, който именно с това е ценен, че не е бетониран и не е обезобразен от чудовищни „инвестиции“, скоропостижно ще бъде разрушен и превърнат в негоден за живеене район, ако се разреши проекта за златодобив на “Евромакс сървисиз,” дъщерна на “Асарел Медет”. Ускорено обезлюдяване поради опасности за здравето от замърсяване с уран и арсен, разрушена инфраструктура от тежката техника на златодобивниците са неминуеми. Последиците ще бъдат необратими за поколения напред, както се оказва, че в много райони на страната, в които е имало мини, хората и до ден днешен пият радиоактивна вода.

    18 May 2017 at 13:51
  • Дончо Иванов

    поздравления за обективната статия. впечатлен съм наистина. колкото до трънския край той и в момента не е особено привлекателно място за живот като се има предвид, че 99 % от т. нар. инициативен комитет са хора, които живеят и работят в софия и ходят в трън само на софра през уикенда. общо взето 100 човека не искат да им нарушават кефа през почивните дни, без да ги е еня дали останалите 4-5 хиляди души, които живеят в трънско и се препитават с по 200 лева на месец, а някои и с по-малко. референдум трябва да има, но не и преди да стане ясна оценката за въздействие върху околната среда. защото само така трънчани ще могат да направят информиран избор. а сега само слушат глупостите на платени еколози като асен велев

    18 May 2017 at 18:48
  • Данела Божинова

    Радвам се, че Димитър Събев е написал такава обективна и интересна статия по проблем, за който липсва информация (да не говорим за анализи) в медийния мейнстрийм. Всъщност това, което не липсва е митология, създавана основно от политиците – за лошите и скъпи референдуми и за хората, които не разбират и вземат грешни решения… Интересно, че политиците никога не смятат себе си за резултат от грешно решение на избирателя….

    19 May 2017 at 16:23
  • Георги Неделчев

    Няма как такъв сериозен материал да не зарадва всички, които се интересуват от директната демокрация (по-известна у нас като “пряка”). Ще бъде чудесно, ако във всеки един текст като този се споменава, че системата с решения на гражданите е резултат от политическо действие и политическа воля. Без тях Йоанис Каподистриас не би подготвил появата на Швейцарската конституция, например, а у нас темата ще остане на нивото, на което “представителите” са позволили да вегетира гражданската инициатива. За да могат да се ползват от нея, когато и както им е удобно, рядко в интерес на самите граждани.

    22 May 2017 at 19:05
  • Милена П.

    Поздравления и благодарности на Димитър Събев за този материал! Виждам го споделен навсякъде и има защо. Гражданското ни общество бавно се събужда, развилнелите се управници и бизнес бавно се озаптяват…

    29 May 2017 at 08:40

LEAVE A COMMENT