Безполезни изкопаеми

 

Страната ни не е бедна на ценни природни ресурси, но управляващите явно не искат бюджетът да печели от разработването на подземните ни богатства.

„Представете си 5 млрд. долара на година да не ги даваме (за внос на нефт), а да ги разпределяме за социални дейности!“ С присъщия си размах българският министър председател начерта светло бъдеще на народа, след като през април стъпи за кратко на борда на модерния сондажен кораб „Нобъл Глоуб Тротър II“, запътил се да търси нефт и газ в Черноморския блок „Хан Аспарух“.

Желаем от сърце успех на сондажите, но няма да премълчим, че оптимизмът на Бойко Борисов е подвеждащ. За да може България да разпределя 5 млрд. долара за социални дейности, тя първо трябва да ги получи. Със сегашния размер на концесионните такси, Черно море би трябвало да е по-богато на нефт от Персийския залив, за да се надяваме на нещо такова.

В очакване на петролните фонтани

Според действащата наредба, концесионното възнаграждение за добив на нефт варира между 2.5 и 30%. „Почти една трета остава за нас – не е зле“, би казал някой и щеше да е прав, ако не съществуваше подробността “R фактор”. Според наредбата, този фактор се изчислява, като се съпоставят всички приходи от дейността на концесията с всичките й разходи. Ако компанията печели толкова, колкото е вложила, R факторът ще е равен на 1, а възнаграждението за държавата по-малко от 2.5%.

Концесионно възнаграждение от 30% се дължи само при R фактор от 3 и нагоре – тоест в случай, че приходите надвишат разходите над 3 пъти. Нефтените фонтани в Пенсилвания сигурно са носили подобна доходност през XIX век, но за морски сондажи на територията на Европейския съюз ситуацията е различна. Според специализирани издания, нормата на печалба в днешната петролна индустрия е 6.1%. И най-добрите в бранша не работят с над 28% рентабилнност.

Тоест не е реално R – факторът за нефтени концесии в Черно море да е повече от 1.50 – и съответно компаниите няма да внесат повече от 2.5%. От нас да мине, нека са 5%: с такова облагане на приходите на инвеститорите ще достигнем петте милиарда на Борисов при продажби за 100 млрд. долара годишно. Тази сума е по-голяма от приходите на Русия от износ на нефт.

Целта на горните изчисления не е да попарят надеждите ни за бързо забогатяване, а по-скоро да ни накарат да се замислим каква изобщо е ползата за страната от добива на полезни изкопаеми при сегашните условия. Конституцията, приета в романтичната 1991 г. определя подземните изкопаеми за „изключителна държавна собственост“. Само 8 години делят върховния закон от цитираната наредба за петролните концесии: през 1999 г. илюзиите вече се изпаряваха.

SONY DSCОще по-противоречиво стои въпросът за размера на концесионните възнаграждения, които се дължат в България за разработване на метални полезни изкопаеми, тоест злато, мед, олово и цинк и т.н. Постановление 128 на Министерския съвет от 4 юни 2007 г. ги определя в границите 0.8 – 4%. Дори най-рентабилните находища не плащат на държавата, формален собственик на ресурса, повече от едно на двадесет и пет. Мината край Челопеч например внася 1.5%.

Ако през 1999 г. може да се търси извинение,  че тогава страната се беше подвела по крайности в приватизацията, през 2007 г. начело на Министерския съвет стоеше социалист – издигнал се после до поста президент на Партията на европейските социалисти. Но явно при „стопанисването“ на подземните богатства в България няма ляво – дясно, а конкретни интереси.

Депутати, патрЕоти, изкОпвачи

И при нефта, и при металите концесионните такси у нас са в такъв размер, че на практика правят разработването на полезните изкопаеми бюджетно неутрално. Добивните компании обичат да изтъкват, че създават работни места, плащат социални осигуровки, спонсорират общини, поддържат някаква инфраструктура. Но предвид нашия 10% корпоративен данък и щедро ниски концесионни възнаграждения, дали ще се добива или не, няма ефект върху приходите и разходите на правителството. Да се твърди обратното не е „популизъм“, а откровена политическа лъжа.

Много пъти е изразявано недоволство за начина, по който управляващите се разпореждат с подземните богатства на България. Затова от новия Закон за концесиите, гласуван през юни на първо четене в парламента се очакваше да обърне по някакъв начин внимание на този проблем. Народните избранници се скриха от отговорност зад паравана на европейска директива и така спестиха на нашите „изкопвачи“ добри пари.

Малко по-късно поредният одит на Сметната палата на концесионния договор на златното находище в Челопеч подейства като звучна плесница. Проверяващите видяха „компрометиране на контрола“ върху концесиите и заявиха, че „концедентът (тоест държавата) се лишава от договорени инвестиции… в общ размер на 37 млн. долара“. Също така, „концедентът е лишен от възможност да получи по-високо концесионно възнаграждение, което се отразява негативно на ползите за държавата…“

Разбира се, да се предоговарят с адвокатите на международни корпорации подточки в отдавна сключени договори, на фона на трупащите се искове за милиардни неустойки в арбитражни съдилища, е много по-неприятна задача, отколкото да се сее надежда сред народа. Пък била тя и безпочвена.

Но какво друго да очакваме, след като ръководните постове в  държавата са заети от хора, които открито декларират симпатиите си към либертарианската идеология? Много наши министри виждат в държавния бюджет репресивен инструмент, а свободата за правене на бизнес според тях се изразява в нулева регулация на инвеститора.

Министрите на икономиката са длъжни да следят за националния интерес при концесиите. Но вече в няколко поредни правителства за такива се назначават крайни “пазарници”, чувстващи се призвани да осъществят теорията за малката държава на практика. Нагласите на техните премиери – независимо какво говорят пред народа, не са по-различни. Не други, а нашите държавни мъже и жени са убедени, че на държавата не трябва да се дават пари, защото тя – съвсем като непослушен първолак, може да злоупотреби с тях.

Разбира се, националистични призиви от типа „да си върнем националното богатство“ не липсват. Но, странна работа, гръмките думи за вдигане на концесионните възнаграждения се чуват само преди избори или когато даден политик е в дълбока опозиция. Приближи ли се някой до реалната власт, той чудодейно смекчава позицията си и започва да гледа на изкопвачите като на добри корпоративни граждани, които осигуряват ценни работни места и едва ли не ни правят услуга, освобождавайки ни от „безполезните“ богатства в земята.

Държавните компании пак са на мода

С 10% корпоративен данък и 1-2% концесионни възнаграждения, България днес няма интерес от разработване на полезни изкопаеми на нейна територия. Ако говорим за работни места, потенциалът на земеделието, туризма, а и на преработващата индустрия е несравнимо по-голям. Изравяйки ги на безценица сега, България губи потенциални приходи в бъдеще, когато металите ще са далеч по-скъпи. Тежките екологични щети от добивната дейност също са за наша сметка.

Оловносива тече Ерма река под флотационната фабрика на Горубсо – Златоград. Десетките жители на махала Крушков дол сякаш са се примирили с Менделеевата таблица току до дворовете си. Гушнала смешно ниска концесионна такса, българската държава упорито гледа встрани

Близо до ума е предположението, че политическата партия, която успее да обясни и да посочи решение на изкопаемия ни проблем, ще намери силна подкрепа сред населението. По тази причина инженерите на общественото мнение връчват темата за подземните богатства на политически клоуни. В нашия случай това са неуравновесени националисти, които отвращават нормалните хора – и така интересите на добивните компании остават ненакърнени.

Подмяната на оправданото недоволство с резигнация от отвращение се прави във важен момент. От няколко години се засилва глобалната тенденция за завръщане на държавата в добивния сектор. Най-показателен пример дава Франция, която през 2014 г. създаде национална минна корпорация с ресурси от 400 млн. евро. Тя няма да измества, а ще си партнира с частния сектор – и заедно с това „ще контролира цените, количествата и националния суверенитет“, по думите на тогавашния министър на промишлеността Арно Монтбур.

Изследване на Световната банка от 2011 г. обобщава, че все повече държави по света се опитват да спечелят от минна дейност. Начините са основно два: от една страна, като се основават нови държавни компании или се правят опити за национализация. Швеция още през 1956 г. изкупи с държавни пари производителя на желязо LKAB, Финландия и Индия умуват да направят същото. От друга – като съществуващите концесионни договори се предоговарят при по-добри условия.

В тази връзка трябва да изтъкнем, че действащите наредби, определящи размера на концесионните възнаграждения в България са просто нормативни актове на Министерския съвет. Нито в Конституцията, нито в споразуменията ни с МВФ е записано, че нямаме право да търсим по-високи такси или данъци за ползването на полезни изкопаеми. Единствено липсата на политическа воля (и наличието на облечени в политическа воля бизнес интереси) ни лишава от адекватни приходи от нашите подземни богатства.

Да се върнем на анализа на Световната банка. Нейната оценка е, че приватизацията на минния сектор в Източна Европа е протекла хаотично и вследствие на това са изгубени много работни места и социални придобивки. „Държавната собственост на една минна компания не е задължително нещо лошо“, заявяват в прав текст експертите (Overview of State Ownership in the Global Minerals Industry. The World Bank, 2011, p. 33). Освен в Швеция, примери за държавен минен успех има и в Чили, Полша, Ботсуана, Южна Африка. Страните, които нямат нагласата за развитие на държавен минен бизнес, все по-често решават да повишат данъците или таксите, плащани от сектора.

Между Папуа и Германия     

Администрацията, която работи в публичен интерес, е изправена пред две едновременни, но противоположни изисквания: да не ощетява бюджета с по-малък от възможния дял от печалбите на добивния сектор, и да не прогонва предприемачите с твърде висока данъчна тежест. Очаква се, че отговорните държавни служители са достатъчно компетентни, за да балансират между двете.

Какъв по-добър начин да разберем дали държавата не се „минава“, като съпоставим нашите концесионни такси с тези в останалия свят? Но този метод има своите ограничения. Концесионните възнаграждения, с които се занимаваме тук, в повечето страни носят името „роялтис“ (royalties). Често тяхното предназначение не е да пълнят бюджета, а да формират фонд, от който се плаща за екологични щети, трудови злополуки, рехабилитация на мини и т.н.

Твърде често държавата взима своето не с роялтис, а с по-висок корпоративен данък, или пък гарантирайки си дял и съответно дивидент от добивното предприятие. Освен това федералните данъци се придружават от щатски и локални данъци. Данъчната тежест на минните компании в някои случаи е търговска тайна – а и да не е, бизнесът няма интерес тя да става обществено достояние.

Това например обяснява едно изследване, осъществено преди време от екипа на наш популярен уебсайт. В отговор на обществения натиск и явно по поръчение на бизнеса, в него са обобщени данни за размера на роялтис, плащани на различни места по света. Направеният преглед внушава, че отчисленията на минния бизнес у нас са сходни с тези в останалия свят… с изключение на развитите държави. Изследователите добросъвестно анализират ситуацията в Конго, Парагвай и Папуа Нова Гвинея, но мълчат за това как стоят нещата в Чехия, Франция или дори Гърция.

По-обективен поглед ще си съставим от доклада на ПрайсуотърхаусКупърс от 2012 г., посветен на данъчната тежест в минния бизнес в 22 държави. От него научаваме, че в Германия липсват специални минни такси, а в САЩ роялтис за медта и златото са в порядъка на 2-5% от брутните приходи, което е по-висока, но все пак съпоставима с тази в България ставка.

Но да не прибързваме с изводите: корпоративният данък в Германия е 29.72%, в САЩ е 35% (плюс други средно 7.5%, дължими на отделните щати). Аржентина, друг важен пример, налага 3% роялтис върху медта и златото, но в същото време търси 35% корпоративен данък. Освен това тя облага експорта на руда и метали с допълнителни 5-10%. Минният данък в канадската проовинция Куебек е 16% и той се плаща отделно от 25-31% федерален и провинциален корпоративен данък. Дори в минната република Чили роялтис върху медта и златото варират от 0 до 14%, но фирмите внасят 24% корпоративен данък, а при прехвърляне на печалби в чужбина се налагат 35% удръжки. В Перу данъкът е 28%, в Бразилия – 34%. Сякаш има разлика с нашите 10%.

Твърдейки, че концесионните плащания в България са на равнището на средните световни, българските политици и бизнесмени заблуждават обществото с полуистина. При рекордно нисък корпоративен данък няма особен смисъл да спорим дали фирмите в добивния бранш трябва да внасят 2, 3 или 4 процента от стойността на добитите метали. У нас се премълчава и друга разпространена в света възможност: държавата може и трябва да придобива дял в капитала и печалбите на добивната компания.

История за злато, змии и още нещо          

И ако ви е станало тъжно, че българските управници толкова дълго са крили от нас тази гола истина, позволете да ви разведря накрая с една забавна история. Известно е, че на територията на днешна България рудодобивът се е развивал от дълбока древност. Една от най-старите златни мини в Европа и в света се намира на Ада тепе, в непосредствена близост до град Крумовград. Това е добре известно на българските археолози, находката е обстойно публикувана.

През годините на социализма на Ада тепе са извършени геологически проучвания и е потвърдено наличието на злато. Но след 1989 г. настъпва пълна забрава – и така до момента, когато в началото на XXI век смелите геолози на „Дънди прешъс металс“ случайно се озовават по същите тези места. Сондират тук, сондират там – нищо. Били на крачка от това да се откажат, тогава опитният главен геолог на канадската фирма присвил очи и видял в далечината едно дърво, а около него се увила голяма змия. И възкликнал: „Там дълбайте!“

О, щастлива случайност, в пробата имало злато – и после компанията надлежно регистрирала търговско откритие на злато в най-старата златна мина в света. Няма шега, това е официалната версия, разпространявана от компанията, която с благословията на нашето правителство след броени месеци ще издълбае огромна открита мина и ще вдигне мръсна флотационна фабрика до пресъхващата река Крумовица, на хвърлей камък от къщите на града. Какво ще спечелят от това българската икономика и бюджет нека обясни българският премиер.

Публикувано в evromegdan.bg

 

На тази пресъхваща река, в непосредствена близост до гр. Крумовград, ще се изгради флотационна фабрика

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT