Христо Мутафчиев съсипва Съюза на артистите, защото е решил да бъде с властта. „На този ще дадем нещо, на онзи ще дадем“. В момента, в който го избраха, аз напуснах – защото така изкуство не се прави.

Българският театър ближе ръцете на властта

krestev

Говори проф. Чавдар Кръстев, театрален режисьор и дългогодишен преподавател в НАТФИЗ

Навремето бях директор на учебния център на НАТФИЗ и са ни идвали гости от чужбина. Завиждаха ни: за учебната база, за организацията на българския театър. Завиждаха ни за това, че най-отдолу имахме много здрави любителски театри. Вярно е, че ги изкривиха накрая и любителите започнаха да искат пари. Но тогава работата им беше много здрава.

Тази основа пускаше нагоре кандидатите за професионални актьори и режисьори. Не говоря за качеството на сегашните актьори, просто вече не ги познавам – като се пенсионира, човек се отдръпва малко. Не говоря и за сегашните режисьори, макар че тях по-добре ги познавам. Говоря за системата на театралното образование.

В днешното театрално образование магистърската степен е откровена лъжа. Университетите лъжат, че ще дадат на студентите образование. Студентите лъжат, че искат да учат, защото са на работа. Те си казват директно: „Да ви платим вноските, да ни дадете дипломите“. Те не искат да учат. И в края на краищата го отнасят преподавателите. Човек постоява, постоява в тази ниша, пък накрая му писва, взима си шапката и си отива.

Затова в театрите отново се настанява актьорската режисура. Което не е лошо, все пак го правят професионалисти, но това не е режисурата, която може да изгради цялостен облик на спектакъла, която може сериозно и задълбочено да тълкува.

Театърът ни върви надолу като качество. Може в София театрите да са пълни, но това е, защото там хората все пак имат с какво да си платят билетите. Но в провинцията е ад. Там театрите просто не съществуват. Имам примери от няколко театъра, които станаха общински. Винаги съм казвал, че общинският театър трябва да е нещо значимо – вместо това, общинските театри все едно, че ги няма.

Най-добрият пример е в Кюстендил. Там и кметът, и директорът на театъра решиха, че сградата на театъра – която е огромна, трябва да живее, и тя стана център на културата. Впрочем в създаването й съм участвал и аз – още тогава казвах, че 850 места са излишен разкош. Сега там има народни танци, бални танци, не знам още какво, но сградата живее. Единият джоб го направиха на кино, друго кино в Кюстендил няма. В другия джоб на камерния театър играе кукленият състав. Но голямата зала пустее. Живот в нея има само тогава, когато дойде някой гостуващ театър.

Една от големите беди на такива театри – в Кюстендил, Видин, Димитровград, е това, че те нямат транспорт и не могат да облсужат общините. В нашите общини останаха великолепни сгради, читалищни и специално правени за театрални. Сега няма кой да ги обслужва – защото театрите нямат транспорт.

Пет години съм работил в Смолянския театър, сега щели да го затварят. Абе, чакайте! Впрочем държавата, тоест Министерството на културата постъпи с тях изключително подло. Първо ги сляха с Пловдивския театър и той буквално задигна от Смолянския костюми, реквизит и т.н., оставиха ги без нищо. След това казаха – не, Смолянския театър ще го има, отделиха го от Пловдивския, но костюмите и реквизитът не беше върнат. Откъде ще започне, от нулата, от сградата?

Имахме театрални сгради, с които можехме да се гордеем, за които ни завиждаха. В Мадан, в Смолян, навсякъде. Родопският драматичен театър беше длъжен да обслужва цялата област. Пътували сме къде ли не – навсякъде, където има сцена, ако ще и да е с размерите на носна кърпа. В Оряхово, село по пътя от Смолян към Пловдив, играхме в една читалищна сграда. Спахме при зрителите – след представлението те ни взеха. Трябва да ви кажа, че този пряк контакт със зрителя, който те чака след представлението да те заведе в къщата си, е невероятен.

Това го имаше по-рано. Театърът подготвяше своите зрители, той беше това допълнително образование, което човек трябва да има. Трябва да го има, в противен случай губи доста от човешкия си облик, губи емоционална връзка с действителността.

Когато завърших през 1966 г., отидох във Врачанския театър и понеже ми се играеше, попътувах много с него. Отидохме веднъж в едно село, в салона бумти печка, дърва има много, но тази печка не може да отопли сцената. Единият от актьорите, който в хода на действието имаше да се съблече гол до кръста, и там се съблече – за да си покаже юнащината. Артистите често обичат да показват юнащина.

Това, което в настоящия момент показва българският театър, е сноберия. Жестока сноберия – западна, привнесена, нагласена, която създава официозно изкуство – защото си има хора, които създават официозно изкуство в подкрепа на властта.

Само погледнете какво е наградено на „Икар“ – все западни пиеси. Навремето бяхме задължени да поставяме 50 процента български пиеси. И затова имаше българска драматургия, значима българска драматургия.

Тоест, имаше голямо количество, което на моменти се превръщаше в качество. Тези моменти ставаха все повече и повече и ние бяхме стабилни напред във времето. В момента няма такова нещо. Тук-там има награди за български пиеси, но българска драматургия реално няма.

Защо беше хубав предишния театър? Защото тогава всички осъзнавахме, че изкуството не може да бъде официозно. Че изкуството е задължено да бъде опозиционно. Когато не ставаше някой спектакъл, ние обикновено пускахме слухове, че Окръжният комитет на партията ще го забрани – да излъжем публиката да дойде. Беше се стигнало дотам, че като си мерехме изкуството, смятахме на кого колко постановки са били спрени.

Разбира се, имаше хора, които живееха от близостта си с властта. Но на мен все ми е в главата това: разказват, че на един прием Тодор Живков спрял до Коста Цонев и го попитал: „Как е, как е?“ Коста се обърнал и му казал: „Абе, другарю Живков, то стана – Храни куче да те лае.“

Докато не храниш кучето специално за това да те лае, нищо не правиш. Ако храниш кучето, което само ти ближе ръцете, то ще ти вкара вълците в кошарата. Това е истината – храни куче да те лае.

Христо Мутафчиев съсипва Съюза на артистите, защото е решил да бъде с властта. Какво постига? Много малко, „на този ще дадем нещо, на онзи ще дадем нещо“. Той разгони хората от Съюза на артистите. В момента, в който го избраха, аз напуснах – защото така изкуство не се прави.

Слава Богу, има колеги, които осъзнаха това и вече нададоха глас: „Искаме един процент от бюджета в Министерството на културата“. Един процент?! В други страни и народи този процент е доста по-висок. После се чудим защо чалга. Ами затова чалга. Затова, защото целия си живот живеем под диктата на капитала.

По телевизиите ни пускат разни лъскави момета – лъскави, но глупави. Отчайващо глупави, то и водещите не са кой знае колко умни и разумни. Правят звезди от… абе, вземи едно магаре, пусни го три пъти по телевизията и то ще стане звезда. На този принцип ни създават звезди. Аз не им помня имената, но масата от хората стават привърженици на този или тази, на онзи или онази. А какво са направили този или онази, не се знае.

Когато пада качеството на сцената, се смъква качеството на зрителя. А най-голямото качество на българския театър беше българският театрален зрител. Но как се създаваше той? Това пак беше система. Кукленият театър работеше с децата, минаваха на по-високо ниво с театър за деца. Всеки театър правеше всяка година поне един спектакъл за деца, понякога и по два, защото оттам идваха средства. Този подготвен млад зрител вече влизаше в залата за възрастни.

През 1990 г., когато започнаха да се рушат тези неща, един колега, който не беше любимец на предишното управление, каза: „Правете си сметката, вие тръгвате да разваляте Система. Като я разваляте, после знаете ли как да я поправите?“

Не знаеха. Просто рушаха. Сега трябва да се започне отначало.

avatar

mittag

LEAVE A COMMENT