Когато даскалът, попът, съдията и стражарят мразят демокрацията
Всеобщото превъоръжаване, атаката срещу демократичните институции, популярността на движенията за расово превъзходство, пък и характерният жест с изпъната ръка на най-богатия човек на земята – мнозина твърдят, и с основание, че обществото ни се доближава до състояние, подобно на това в годините преди Втората световна война.
България не е изолирана от световната тенденция към нацификация; дори може да се каже, че е уязвима към нея. Не толкова заради неумиращия мираж за „три морета“ на бившите съюзници на Хитлер: в българското общество съществува структурна предразположеност към нацификация, която се дължи на травмите от падането на комунизма през 1989 г.
Уилям Шайрър, очевидец на процеса на нацификация в Германия през 1930-те години, в своя класически труд „Възход и падение на Третия Райх“ отбелязва: „През дните на републиката повечето съдии, както и мнозинството протестантски духовници и университетските професори, са страстни противници на Ваймарския режим и… допринасят за неговото падане“.*
Този ключов пасаж разкрива стряскащи аналогии между ранните години на хитлеристкия режим и процесите в недрата на българското общество след 1989 г. Ваймарската република (1918-1933), днес смятана за върхов период в европейската култура, в своето време е била омразна на солидния германец, изпитващ дълбока носталгия по монархията и искрено убеден, че победата в Голямата война му е била изтръгната от ръцете с предателство.
Какво тук е по-различно от българската ситуация след 1989 г.? Както и германците от онова време, твърде много българи днес са убедени, че всъщност те са спечелили Студената война, а плановата икономика на Народната република е била върхово постижение. Те гледат на последвалото „разграбване на заводите“ на НРБ като на национално предателство, аналогично на подписването на Версайския договор, сложил края на Втория райх.
Тази аналогия е още по-съществена заради ключовото място в обществото, което заемат носителите на подобни убеждения и в двете страни. Шайрър изрично посочва съдиите, духовниците и професорите, а в други пасажи подчертава и рушителната роля на армията. Армия, образование, църква, съдилища: стълбовете, изграждащи общественото мнение.
Университетският професор може и да не впечатлява с костюма или автомобила си, но силата му да въздейства е несравнима. Седмица след седмица, година след година, във випуск след випуск той сее собствените си убеждения – и никой не може да му държи сметка за това благодарение на академичната автономност.
Година след година, достолепните германски професори са сеели идеите, че германците са висша раса и Ваймарската република е политическо и морално зло. Ако пишейки това трябва да използвам историческо време, за проповедта срещу демокрацията на българските професори мога да говоря от първо лице.
В българските икономически университети, които са най-големи по брой студенти, а освен това са най-важни за формирането на възгледите на младежта относно икономическата политика (не е ли тя, в крайна сметка, най-важна в практическо отношение?), масово се проповядва неприязън спрямо свободния начин на организиране на икономиката, но най-вече предубеждения относно икономическия блок, от който България в момента е част.
Изтичането на мозъци, валутното робство на паричния съвет, „законната кражба“ на полезни изкопаеми, унищожаването на всяко самостоятелно производство и търговски канал, превръщането на страната в ресурсен придатък на „истинския Запад“ – всичко това не е измислица. Професорите, в известен смисъл, са прави да учат студентите на това. Но в същото време те не предлагат път как да се справим при действащите правила на играта: как да бъдем по-успешни, оставайки част от Западния свят.
Вместо това те искат да премахнат правилата – също както нацистите при идването си на власт през 1930-те години. Искат да променят геополитическата ориентация на България и да я тласнат към Евразия (където бе и „жизненото пространство“ на хитлеристите). Те сеят идеята за Държава със Силна Ръка и за националното превъзходство, което ще си възвърнем, само щом се откажем от свободата в полза на командата.
Лошото е, че професорската реакционна критика към настоящия режим стъпва на някои истини. Това е най-трудната за развенчаване лъжа: която взима част от истината и я ползва като патерица за своята пропаганда. Така или иначе, българският икономически професор, изпълнен с презрение към резултатите от „прехода“, върши същата услуга на мрачните сили в обществото, каквато германският професор през 1920-те години, изпълнен с носталгия по Кайзера и отвратен от прекомерната свобода на Ваймарския режим, оказва на нацистите.
Странното сходство в нагласите, което виждаме при академиците от двете страни в двете епохи, важи в пълна сила и за духовниците: пасторите на протестантите след 1918 г. заклеймяват „грешните републиканци“ и настройват паството си срещу демокрацията. По същия начин, ръководството на Българската православна днес внушава на народа „духовна близост“ с Русия и препоръчва на българите „богобоязливия“ тоталитарен режим на Путин.
Сходна структурна прилика има и между двете армии. Генералите на Втория райх, недоволни от загубената водеща позиция в обществото след Версайския договор, заговорничат срещу разоръжената република. В българската обезоръжена армия пък стана възможна ситуация, при която Румен Радев, издигнал се до ранга генерал на НАТО, веднага щом зае президентския пост се превърна в рупор на основния противник на НАТО.
За щастие, обществената значимост на армията в България след 1989 г. е несравнимо по-малка от ролята й в Германия след 1918 г., но така или иначе тя излъчва недоверие към съществуващия ред. Що се отнася до юридическото съсловие, ситуацията е обърната: ролята му в България след 1989 г. хипертрофира. Трудно е да си представим друго общество в човешката история, където незаконните операции в съдебната система имат толкова вредно влияние върху обществената траектория, както в България на „прехода“.
Но дори да не е пълна, аналогията между двете страни и двете епохи е достатъчно ярка: професори, духовници, военни, съдии и прокурори – хората с влиятелни професии, гръбнакът на обществото – систематично и десетилетия наред сеят неприязън към установилия се демократичен ред и носталгия към предходния тоталитарен период. В България на прехода след 1989 г. се случва същото като в Германия на прехода след 1918 г.
Полезни идиоти – този термин на Ленин най-добре описва действителната роля на изброените прослойки за нацификацията. Носталгията на професора може и да не е точно към икономическия модел на тоталитаризма, а към онзи житейски период, когато той се е радвал на своята младост, но това не прави плода от проповедта му по-малко отровен. Посято е семето на вождизма, проповядва се жертва на свободата в името на: икономика, величие на народа, демографско оцеляване, геостратегическа уместност – на всичко.
В сенките винаги дебне някой. В Германия на 1920-те това е партията на дребния австриец със смешния мустак. В България на 2020-те това може би е „Възраждане“, чийто лидер Костадин Костадинов изглежда най-годен за подлата игра, нужна за превръщането на една страна от демокрация (било то и фасадна) в тоталитарен режим. Но може да е и някой друг.
Така или иначе, ролята на полезните идиоти винаги е незавидна. Макар че думите и делата им носят полза на враговете на демокрацията, накрая потърпевшите са точно те – нали затова са идиоти. Германските пастори бяха вкарвани в концлагери. Съдиите трябваше да преглътнат, че юридическите им познания са вече ненужни, защото „Хитлер е законът!“ Професорите бяха изпратени на фронта или да вършат нещо полезно във фабриките. А армията, след безкрайни вътрешни чистки, бе хвърлена по всички посоки на света в невъзможни авантюри и накрая унищожена.
Когато родните професори по икономика сипят красноречие върху студентите, че връзката на българската икономика със Запада била грешка и тя трябвало да се преориентира на Изток, преминавайки към строг планов режим – действително ли си вярват, че някой автократ от източен тип ще потърси техните мъдри съвети, щом дойде на власт?!
* Уилям Шайрър, Възход и падение на Третия Райх. София: „Изток-Запад“, 2017. Том I, стр. 327
Споделете статията: