„Европа е слаба, Европа загива – тя се деиндустриализира, за разлика от Китай и САЩ, пък и Русия!“ Тази теза е повтаряна толкова често из публичните и частните медии, че е на път да се превърне в паметник. Но ми се струва, че много хора не знаят какво всъщност е деиндустриализация.
Да започнем със странния въпрос какво всъщност представлява индустриалното предприятие. Какво е завод? През Втората световна война Съюзниците енергично бомбардират германските заводи, за да обезсилят капацитета на военновременната машина. След 1945 г. правят оценка на въздействието от бомбардировките си – и откриват поразителния факт, че заводите, които са били най-тежко засегнати от въздушни удари, всъщност са увеличили производството си.
Този извод, разбираемо, не бил по вкуса на военното командване. В комисията, установила странния факт, работел и прочулият се по-късно икономист Джон Кенет Галбрайт. Военните дотолкова не харесали заключенията на Галбрайт, че се опитали да спрат академичната му кариера. Но истината и талантът в крайна сметка си пробили път.
Това са фактите: Върху самолетните заводи на Германия през пролетта на 1944 г. се изсипва килим от бомби и безброй производствени сгради са разрушени. В следващите месеци до есента на 1944 г. производството на военни самолети… нараства. Въздушните удари върху германските заводи за сачмени лагери са още по-енергични – само за да може Германия да произвежда още повече сачмени лагери, а след края на войната дори да ги изнася.
Защо става така? Галбрайт обяснява, че след разрушаването на основния завод, производството може да се децентрализира, т.е. оцелелите машини да се монтират наново в училища и църкви. Освен това мързеливият мениджърски персонал се изпарява и контролът върху производствения процес се поема от инженери. Има и други фактори, но заключението вече се оформя: „завод“ или „промишлено предприятие“ не са сградите, нито дори машините в тях – а знанието за организацията на производствения процес.
Заводът е знание за начините за организиране на производствените процеси. В същата степен, завод е хората, които знаят как да организират и изпълняват тези производствени процеси. Европа е тази, която измисли индустрията. Да кажем, че Европа вече няма знания за производството, а хората не са способни да произвеждат, е повече от черногледство.
Защото „африкански“, „азиатски“ и т.н. ли са заводите, работещи в някоя южна страна с технология, разработена в Европа и с европейци за главни инженери? Има примери за огромни заводи, построени в южни страни от чужденци – заводи, които не са работили и ден, защото страната-домакин не разполага с нужното ноу-хау. Виждал съм такъв.
В този ред на мисли да разгледаме случая с Източноазиатския модел на индустриализация. Наричат го понякога „летящо ято“: напред лети главната патица, зад нея две-три по-важни птици, на третата линия са пет-шест средно важни патки… Ятото цепи въздуха като клин.
По същия начин, в индустрията на региона напред върви Япония, която разработва една технология и след това се прехвърля към друга, по-сложна технология. Старата технология не изчезва от региона, а се прехвърля към следващите в ятото – които, след като я усвоят и „издоят“, сами я прехвърлят към третата, четвъртата и т.н. групи от страни. А Япония, или който и да е технологичен лидер в света, се движи на гребена на иновациите. Целта там не е „да има индустрия“, а да има напредък. Отказът от една индустрия не означава деиндустриализация, а усъвършенстване.
При това този отказ не е пълен, в смисъл, че производственият процес е вече известен и при нужда може да се възобнови. Второ, Япония си запазва производството на най-сложните компоненти и части, например на контролните уреди, които са с най-висока добавена стойност в целия продукт, и оставя по-простите операции на следващите в ятото. Заводите пушат в Индонезия и Малайзия, но означава ли това, че Япония се е деиндустриализирала? Само тя е в състояние да достави най-скъпите детайли, които са сърцето на продукта.
Какво е индустрия?
„Индустрия“ е много широко понятие, което включва производство на текстил и обувки, цветна и черна металургия, машиностроене, производство на медицинска апаратура, на оптически уреди, електрически съоръжения, електроника, автомобилостроене и какво ли още не. Да не говорим, че освен преработваща, промишлеността бива и добивна.
Ще припомня за острите критики към икономическото развитие на България до 1939 г. (независимо че продукцията на основните клонове на промишлеността се увеличава 4.5 пъти в периода 1909-1937 г.), защото страната разчитала на леки отрасли като текстил, цигари и грънчарство и не развивала тежки отрасли като металургия и машиностроене.
Може ли да говорим, че една страна се деиндустриализира, ако изостави текстилната си промишленост с ниска добавена стойност (както България след 2010 г.) и вместо това работната ръка и инвестициите се насочат по по-производителен начин например в туризма, селското стопанство, търговията, строителството – все неиндустриални сектори?
В Европа има ръст на промишленото производство
Това са силни аргументи, но да пристъпим към най-важния: какво всъщност е количественото изражение на предполагаемата де-индустриализация на Европейския съюз? Данните на Евростат говорят, че между 2001 и 2024 г. индустриалната продукция на ЕС (27 държави) е нараснала с 14%. Под „индустрия“ тук ще разбираме продукцията общо от добивната и преработващата промишленост и енергетиката.
Този процент показва само малка част от процесите, протекли през последните 24 години. Първо, през тези 24 години виждаме 3 цикъла: 1) пик 2007/8 – срив 2009 г.; 2) пик 2017/19 – срив 2020 г.; 3) стойности през 2021-2023 г. които са най-високи за целия разглеждан период, последвани от спад през 2024 г., който всъщност е на нивото на най-силните години от предходните фази.
Тоест, динамиката на индустриалната продукция общо в Европейския съюз говори не за деиндустриализация, а за бавен растеж. Възможен, а и нужен ли е бърз индустриален растеж в един проспериращ икономически блок? Защо да се лишим от чист въздух и води, за да имаме повече желязо и химия? За да се борим с външни врагове? Борбата с враговете може и трябва да се осъществява с по-ефективни средства от брутна продукция.
Продължавайки анализа на фигурата виждаме как забавянето (доколкото има такова) през последните години се дължи изцяло на енергетиката. Производството на електричество, топлина и газ в ЕС спада, това е безспорно. Никога енергетиката на ЕС не е била с толкова малко продукция, както през 2023 и 2024 г. Но това е търсен ефект, който войната на Русия в Украйна само ускорява. На практика, данните говорят за успех, а не за провал на енергийните политики на ЕС. Енергийна ефективност, производство за собствена консумация, оптимизиране на вноса и износа – това са неща, които реално се случват в ЕС.
Разбира се, енергетиката е бизнес за трилиони и е напълно разбираемо, че щом тези интереси биват засегнати тъй рязко, адвокатите на индустрията ще започнат да сеят съмнения в енергийния преход. Едни 100 милиона евро са капка на фона на оборотите в енергетиката – а с тази сума може да се купи наистина силна пропаганда и лобизъм.
Ако говорим само за преработваща промишленост (за типичните фабрики и заводи), нивото на продукцията в ЕС никога не е било толкова високо, както през последните четири години . Лекият спад през 2024 г. е до ниво, което не е постигано преди 2021 г.
Европейската индустрия се мести на изток и на север
Трета точка в анализа ще прибегне до по-детайлни данни от тези, показани на първата графика. Действително, в ЕС има страни, където промишлената продукция чувствително спада. Да сравним 2001 г. и 2024 г. по отношение на преработващата промишленост. При среден 19% ръст за ЕС, регистрира се спад от 14.5% за Испания, от 10% за Франция, от 22% за Италия, 20% за Португалия и 2% за Гърция.
Страните в Южна Европа са се деиндустриализирали, новите членки на ЕС са изживели ударна индустриализация. България е добавила над 117% към промишлената си продукция през разглеждания период. Румъния 94%. Полша е шампион с 260%, Словакия добавя 235%, Унгария 104%, Словения 70%, Чехия 93%, Латвия, Литва и Естония не изостават… Освен на изток, промишлената продукция нараства и в Скандинавските страни, най-вече в Дания.
Германия е специален случай. Между 2001 и 2024 г. преработващата промишленост там нараства с 13.3%, което не е малко за индустриален лидер. Вярно е, че днес има значително отстъпление от нивата през 2011-2019 г. – което повдига въпроса доколко е била устойчива германската стратегия на турбо-експорт. Най-интересен е спадът от 27% в сферата на енергетиката. Промишлеността на Германия продължава да работи – но го прави с по-висока енергийна ефективност, а господството й на външните пазари не е тъй смазващо.
Да обобщим: деиндустриализация действително е настъпила в 5 или 6 европейски страни – стари членки, основно в южната част на съюза. Но тази загуба на промишлена продукция е повече от компенсирана от ръста в новите членки, сред които и България. Случва се същото, което виждаме на Изток: „брутното“ производство с по-ниска добавена стойност се изнася в съседни страни, вързани за лидерите на ятото с банки, чуждестранни инвестиции, междудържавни договори и т.н. За нетна деиндустриализация не може да се говори.
Индустрията прави богати вече богатите
Горният извод е важен сам по себе си, но позволява и допълнително задълбочаване. Следвайки иконометричния модел от 2015 г. на известния икономист Дани Родрик, проучих факторите, допринасящи за конвергенцията в регионите на Европейския съюз. По отношение на ролята, която преработващата промишленост играе за „догонването“, установих противоречащи на интуицията зависимости.
В регионите на ЕС, където стандартът на живот е по-висок от средния, преработващата промишленост има положителна роля за икономическия растеж: увеличаване с 1% на дела на преработващата промишленост в добавената стойност води до 1.34% нарастване на покупателната сила на човек от населението в региона.
Обаче в регионите, където стандартът на живот е под средния за ЕС, ефектът на преработващата промишленост е точно обратният: 1% увеличение на дела на преработващата промишленост води до около 1% намаление на покупателната сила.
Ами сега? Как да разберем това? Проповедниците на деиндустриализацията на ЕС очевидно не могат да го обяснят, но ние можем. В хоризонта на XXI век и всеобщия напредък, единствено високотехнологичната индустрия (каквато очакваме да се развива в по-богатите райони на ЕС) допринася за благоденствието. Когато произвеждаш не много неща, а ценни неща, производството ти е от полза за всички. Но ако промишлеността ти се състои от стари технологии и продукция с ниска добавена стойност, ти си обречен – ако живееш в ЕС.
При наличието на производствени площадки като Китай, Виетнам и др. под., страните и регионите на ЕС не могат да се конкурират нито с цена на труда (и слава Богу!), нито с цена на електроенергията (заради екологичните норми, които ни помагат да живеем средно с 10 години повече от „евтините“ дестинации). Те могат да се конкурират успешно само със знания и умения: с високотехнологично производство.
Всеки призив за „повторна индустриализация“ на ЕС в посока към рамките, в които сега функционират Китай и страните от Глобалния Юг, е ретрограден – и ако бъде последван, ще донесе много повече мъка на хората, отколкото богатство и отбранителна мощ.
Докладът на Драги: да изпише вежди или да извади очи
„Това може и да е така – би казал някой, – но защо по-важни от теб експерти казват, че Европа изостава от Китай и САЩ? Виж доклада на Марио Драги!“
Докладът на Драги трябва да се чете с разбиране: и като мотивация за написването му, и като централно послание. Драги е италианец, а Италия наистина се деиндустриализира. Освен това той избирателно дърпа минорните струни, защото – сам финансист и висш банкер – иска да убеди Германия да се съгласи на общи облигации на еврозоната.
За да прокара предложението си, Драги на три пъти си затваря очите. Първо, на някои места в доклада той сравнява резултатите на предприятията в Европа с тези в САЩ на базата на пазарна капитализация. Ако смятате, че на Уолстрийт има балон, няма да съгласите. Второ, той препоръчва на Европа да следва старата си експортно-ориентирана стратегия в производството – в един свят, в който външната търговия става все по-проблемна.
Трето, говорейки за слабите стопански резултати на Европа през последните години, той само мимоходом засяга въпроса какво е сравнителното качество на живота в ЕС, САЩ и Китай – сякаш то е маловажно следствие, а не причината да правим всички тези неща.
Драги е брилянтен икономист – и ловко борави с аргументите, за да продаде тезата си, че Германия трябва да развърже кесията. Това, че в източния флаг на Европа някой използва труда му, за да продава анти-европейски настроения, не е негова вина.
Последен щрих за де-индустриализацията: индустриализацията не е безплатна в демографско и социално отношение. Индустрията минава като вирус през един район, експлоатира човешките и трудовите му ресурси в течение на половин или един век, и после отминава към други девствени места. Скорошно изследване в 163 региона на Германия в периода 1926 – 2019 г. показа, че регионите, които са претърпели ранна индустриализация през XX век, след Втората световна война са претърпели рязък спад на доходите:
„Това, което в началото е било актив за икономическото развитие, се е превърнало в пасив… Ранната индустриализация е създала изкривена икономическа структура, доминирана от големи фирми с намален капацитет за адаптация и локална иновация“.
Споделете статията: