Бушуват пожари, температурата на въздуха месеци наред е близка до рекордната, пресъхват реки и езера, следват опустошителни наводнения – промяната на климата е все по-близо до обикновения човек. Все по-често си задаваме въпроса не е ли време да предприемем нещо, за да предотвратим екологично бедствие?
Всъщност нещо се предприема, и то от десетилетия. В Европейския съюз от 2005 г. действа Система за търговия с емисии, която до 2023 г. е довела до 47% намаляване на парниковите газове в сферата на индустрията и енергетиката (където се формират около 40% от общите емисии на ЕС). Протоколът от Киото – предшественикът на Парижкото споразумение от 2015 г., според едно изследване е допринесъл за 6.8% по-малко парникови газове в света.
Проблемът е, че преходът към нисковъглеродна икономика се случва прекалено бавно – което от своя страна се дължи на факта, че борбата за по-малко въглеродни емисии в атмосферата се води предимно с оръжията на свободния пазар.
„Пазарните сили не са достатъчни, за да спрат промяната на климата“ – заяви през юли Мартин Улф, водещ коментатор на в. „Файненшъл Таймс“. Подобно заглавие, появило се в бастион на пазарната икономика като FT, означава много. Улф твърди, че капиталовите пазари не водят до удовлетворителни резултати по отношение на намаляването на емисиите, защото не могат да поставят адекватна цена на бъдещето.
Да го перифразираме така: „Защо да не спечелим много пари, докато спасяваме бъдещето на планетата? Ами защото не е необходимо да спасяваме бъдещето на планетата, за да спечелим много пари!“ Пазарът не е алтруистичен; той не се интересува от общото благо, а от индивидуалната печалба. Затова, ако искаме нещо, което касае общото благо, трябва да потърсим механизъм, различен от пазара.
„Доходността, която днешните инвеститори търсят, предполага, че благоденствието на бъдещите хора е почти без значение“ – обобщава Улф. Разбира се, основания за надежда може да се намерят. Между 2015 и 2023 г. делът на електричеството, произведено от въглеводородни горива е спаднал от 67 на 61%. Това може да се обясни със съвместното действие на политически, социални и пазарни фактори.
Само че планетата не се вълнува от относителни дялове, а от реални количества. 2023 година постави пореден рекорд по отношение на количеството изкопаеми горива, които бяха изгорени за производство на електричество, с 12% ръст за разглеждания период.
Делът им спада, количеството нараства: как става така? Обяснение дава икономическият растеж и процесът на глобално догонване: милиарди хора се стремят към западно качество на живот, тоест високо потребление на енергия. В контекста на климатичните промени, засилващото се търсене на енергия в Юга в съчетание с ясната необходимост от намаляване на парниковите газове в целия свят ще доведе до драстично глобално пренареждане.
Според Улф, постигането на нисковъглеродна икономика изисква някаква комбинация от „високи въглеродни данъци, дългосрочни субсидии и промяна на дизайна на пазарите за електричество“. Освен това е необходимо да се осигурят „климатични финанси“ на догонващите страни, така че тези страни по-бързо да намалят зависимостта си от въглищата. Икономистът заявява, че е необходимо правителствата „да повлияят на, а ако е нужно – да зачеркнат решенията (на инвеститорите)“.
Мартин Улф защитава тази позиция, като се позовава на обширния си опит в анализа на пазарите и на авторитети като Никълъс Стърн, Джоузеф Стиглиц и Потсдамския институт за въздействията на климата. Но другата гледна точка – че свободният пазар остава най-добрият инструмент за всичко, включително за климата, е все тъй жива. Тя разпръсква завладяващия оптимизъм, че живеем в най-добрия от всички възможни светове, който ще става все по-добър благодарение на свободния пазарен процес.
Опит за компромис между пазарите и климата наскоро потърсиха Моника Шнитцер и Герно Вагнер в статията „Най-добрата климатична политика поставя моркова пред тоягата“. Според тях, успехът на прехода към зелена енергия е гарантиран от „физиката и икономиката“: електромобилите в дългосрочен план ще се наложат, защото превръщат 90% от енергията в пробег на автомобила, докато ДВГ постигат само 20% конверсия. Доказва го повсеместният успех на LED крушките, изместили крушките с нагреваеми жички, които са изключително неефективни, превръщайки 90% от енергията в топлина, вместо в светлина.
Лесно е да се възрази на подобно сравнение: за да смени с LED всички крушки с нагреваеми жички в дома си, някой ще изхарчи 5% от месечната си заплата, а за електромобил, или дори за термопомпа, ще отидат няколко годишни заплати и трябва да се тегли дългосрочен заем. Това са два различни продуктови класа с различна потребителска мотивация; различна е и ситуацията на производителите, които в случая с електромобилите трябва да изградят освен масово производство също и потребителска инфраструктура.
Шнитцер и Вагнер не влизат в такива детайли, но признават нуждата от координация, която да насърчи хората и инвеститорите да влагат парите си в солари, термопомпи и други зелени технологии. Но тази координация трябва да е специфична: тя трябва да постави „моркова пред тоягата“. Тоест, пазарът ще свърши цялата работа по постигане на ниска въглеродна интензивност, но за целта държавата трябва да го награди подобаващо.
Стимули, а не данъци; публични инвестиции вместо регулации – така може да се обобщи този подход. Добрите примери включват преференциалните цени за производителите на зелена енергия в началото на Енергийния преход в Германия (2011 г.) и субсидиите за чиста енергия от 2 млрд. долара, осигурени от губернатора на Минесота и кандидат за вицепрезидент на САЩ от Демократическата партия Тим Уолц. На пазара трябва първо да му се покаже един голям вкусен морков, а тоягата да се размахва после.
Публичните моркови за бизнеса са свързани с корупция, но и да не сме съгласни с Шнитцер и Вагнер, авторите докосват важен проблем: в общество, където властта се разпределя с популистки вот, забраните и ограниченията – дори справедливи и умерени с оглед на общото добро – носят политически негатив. Да се обещае печалба на бизнеса, за да направи някакво условно социално добро е приемливо. Да се наложат ограничения, за да не направи някакво социално зло, не е.
Но въпросът дали нещо днес е политически приемливо няма връзка с това дали то реално ще помогне за по-доброто бъдеще на планетата. Лесно е да си представим как след публични и частни инвестиции в размер на милиарди настъпва повсеместно екологично бедствие. Инвестициите търсят печалба под формата на пари (бизнесът) и обществено одобрение (правителството), а не полезен ефект. Опазването на климата с пазарни методи на практика превръща „опазването“ в страничен продукт.
Това кара Авнар Офър, изтъкнат икономически историк от Оксфорд, да заяви, че пазарно решение на климатичната криза не съществува. В скорошна статия в сп. „Нейчър“ Офър разглежда стабилния климат на планетата като „публично благо с дългосрочен хоризонт, което трябва да се управлява колективно от обществата“.
Офър противопоставя възгледа на Макс Вебер за ефективна публична администрация на неолибералната идея, че държавата е изначало корумпирана. Корумпирана е не държавата, а амалгамата от публично-частни партньорства, подменили държавата при извършването на определени дейности от обществен интерес, заявява историкът. Ако дейностите за климата бъдат изнесени към подобни „партньорства“, парите бързо ще бъдат усвоени, а ефектът ще е нулев или отрицателен.
Офър прави важно разграничение между блага с къс и с дълъг продуктов цикъл. Храни, туризъм, мобилни телефони, коли – оставете това на пазара. Но продуктите с дълги инвестиционни цикли изискват публично действие: правителствена намеса, сдружения с идеална цел, бизнес, който прехвърля загубите си на публична сметка, или частен алтруизъм. Да се чака от пазара да реши обществени проблеми с дълъг хоризонт като тези, свързани с климата, е „вредна политическа заблуда, неефективно, корумпирано, неустойчиво или невъзможно.“
Дори високите въглеродни данъци, които според Шнитцер и Вагнер са неприемлива „сопа“, за Офър са пазарен тип решение на климатичните проблеми и затова са недостатъчни сами по себе си. Независимо какви са данъците, един бизнес ще инвестира в нещо, само ако това нещо му носи печалба, по-висока или поне равна на пазарната лихва – примерно, минимум 10% годишно. Освен това бизнесменът ще дисконтира печалбите си, т.е. ще оцени бъдещата им стойност, която винаги е по-ниска от настоящата.
Дисконтова норма в размер на 6% например означава, че днешните 1000 лв. след една година ще са равни на 940 лв. Тук не говорим за инфлация, а за това, че хората искат да имат пари днес вместо утре. Ако сумираме двете – определяната от лихвата минимална печалба и дисконтирането на бъдещите печалби – може да се окаже, че ако инвестицията не носи 16%, т.е. не се изплаща за 6 години, тя е непривлекателна за частния интерес.
Инвестициите за избягване на бъдещи обществени вреди имат прекалено висока цена в настоящото: спасяването на климата трябва да се конкурира за едни и същи пари с полетите до Марс, с новия албум на Тейлър Суифт или с някоя специална военна операция. Пазарът просто не гледа на бъдещето по същия начин, както го правят хората.
Ето един пример: вероятността промяната на климата да доведе до катаклизъм, заплашващ цивилизацията, според някои автори е около 10%. Пазарът може да си позволи да пренебрегне това, защото с 90% вероятност бедствие няма да настъпи. Но хората и организациите, работещи в обществен интерес, ще видят реалната вероятност да се случи нещо ужасно и ще направят нужните промени в социално-икономическата система.
“Да, планетата беше разрушена. Но за един прекрасен момент създадохме висока стойност за нашите акционери”. Карикатура на Том Торо, публикувана през 2012 г. в The New Yorker
Официалната икономика бяга от подобни радикални размишления. Неслучайно Нобеловата награда по икономика за 2018 г. отиде при Уилям Нордхаус, който уж доказа, че пазарът може да продължи да расте, докато околната среда благоденства. В модела на Нордхаус затопляне на планетата с 4 градуса ще доведе до едва 2-3% загуба на БВП. Но климатолозите твърдят, че подобно затопляне ще направи планетата почти необитаема.
Тези и други примери говорят, че пазарът не е правилният инструмент за справяне с климатичната криза. Представете си какъв трябва да е морковът, който ще накара един бизнес да направи нещо, носещо полза на обществото след 50 години. От друга страна, тоягите са все по-проблемни в един свят на турбо популизъм. Има ли решение?
Оценките на Потсдамския институт за климатични въздействия показват, че светът до 2050 г. ще загуби 19% (доверителен интервал между 11 и 29%) от своя БВП заради промяната на климата. В същото време мерките, които биха помогнали да се предотвратят най-лошите климатични ефекти, биха стрували 1/6 от вероятните загуби, свързани с климата.
Ползата от намесата е очевидна, проблемът е, че тя е оставена на пазара. Политици в плен на неолиберални заблуди организираха в началото на века отговора на човечеството срещу заплахата от глобално изпържване около доктрината за личния финансов интерес на стопанските субекти. Но опазването на живота на планетата и продажбата на слънцезащитен крем са различни неща. Дайте краткосрочните стоки на пазара – а дългосрочните стратегически задачи оставете на обществото и неговата организация.
Споделете статията: