И малко пари да взимат – много са им

През 1939 г. българският професор е получавал тройно повече от един работник. Днес един майстор взима една професорска заплата за три дни

От един професионален шофьор – а те знаят всичко – наскоро научих, че в София дневните надници на майсторите, занимаващи се с различни домашни ремонти, напоследък стигат 300 и повече евро. Бърза сметка наум показа, че за три дни майсторът взима точно толкова, колкото за месец професорът в БАН.

И защо не, би казал някой. Пазарът е справедлив. Майсторът кърти мивки, лепи плочки, цикли паркет, връзва кабели – все полезни неща. А професорът мън-мън-мън, дъвче сухи теории и пише с тебешир формули, от които, като се замислиш, никой няма полза.

Тъкмо се натъжих, че съм застанал от грешната страна на уравнението, и ми попадна една статия от проф. Любен Беров, изтъкнатият стопански историк, относно развитието на индустрията в България до 1944 г. В тази статия той предлага и данни за средния месечен брутен доход на различни слоеве от населението към 1939 г. Препечатвам ги.

Няколко неща бодат очите, но тук искам да коментирам само доходите на учителите и професорите. Заплатите на гимназиалните учители преди 85 години са били три и повече пъти по-високи от средния доход на един зает в производството.

А заплатата на един професор била поне пет пъти по-висока от заплатата на стражаря (полицая) и съпоставима със заплатата на един генерал.

За съжаление по онова първобитно време все още е нямало фаянсаджии и не можем да направим съпоставка и с техните доходи, но по всичко личи, че хората, занимаващи се с преподаване на ученици и студенти са печелели твърде добре по тогавашните стандарти.

Пък и по сегашните. Според изчисления на проф. Беров с кошница от 303 стоки, 18 лева от 1939 г. се равняват на 1 лев от 1979 г. (преди повишението на цените от ноември 1979 г.) Това означава, че професорска заплата от 1939 г. възлиза на 463 лв., в пари от 1979 г. Статистиката за средната месечна работна заплата през 1979 г. сочи около 165 лв.

Защо професорите в България днес печелят толкова малко? Да се опитаме да изброим някои от многобройните фактори за обезценяването на преподавателския и научния труд.

Първо, напоследък професорите у нас станаха твърде много. През 1939 г. хората с научно звание бяха рядкост, затова и заплатата им тежеше колкото на един генерал; днес всеки ВУЗ – а някои ВУЗ го правят особено енергично – бълва доценти и професори, вероятно за да компенсира с титли по-ниското заплащане на своите кадри.

Второ, свързано с първото, ниският размер на заплащането в академичната сфера пренасочи повечето качествени хора към други поприща, или към университети и институти в чужбина. Тъжно е, но в много случаи ниското заплащане на академичните работници в България си е напълно заслужено, предвид знанията и уменията им.

Трето, най-дискусионно и най-тревожно, оценката за важността на знанията се промени в българското общество. Едно време имахме „Пенчо бе, чети!“ – днес имаме „Твърде красива съм, за да уча.“ Твърде лесно преглътна българското общество, че в продължение на цяло десетилетие най-важният човек в държавата, разбира се Бойко Борисов, на неправилен български език парадираше със своята земна, непокварена от науката мъдрост.

Глупост блика от всички наши телевизионни и интернет канали. И това не е случайно. Глупостта означава продажби. Продай му на един инженер джаджа, която по законите на физиката ще се счупи на втората седмица. Продай му на историка дебела книга, разказваща за пътя на българите преди 15 000 години. Продай му на лекаря (лично на него, не на пациентите му) някой чудодеен илач. Късмет и с тримата.

Но ако човек е глупав, той ще купува глупости – а при глупостите нормата на печалба е най-висока. Глупостта е свързана със суетност, което означава още повече продажби. По всичко личи, че глупостта е добра за икономиката: и без друго нямаме производство, че да се нуждаем от иновации, по-добре е да не се мътят главите на народа с ненужни знания.

Има и четвърто: българите са доста съобразителни и могат сами да научат това, което им е потребно за живота. Няма нужда да се плаща на преподаватели, защото младежите вече знаят и могат повече от преподавателите. Не вярвате? Нищо не сте видели. Дадат ли ти курсов проект, просто поискай от Чат Джи Пи Ти да ти напише есе от 1500 думи на тема „Макроикономически проблеми на валутния борд“, и после жъни похвали.

Пето – ама вие да не мислите, че професорите стоят да чакат на тази заплата? Всеки от тях работи по пет международни проекта допълнително. Е, разсейва се от тясната си специалност, но това са то рисковете на професията.

И така, подгонени (т.е. мотивирани) от ниски заплати, българските учени впрягат огромен интелектуален потенциал, за да намерят изход. Философи стават спецове по еврофондове и пазарна икономика, химици стават премиери, математици дават на учениците задачи, които и те не могат да решат и така си гарантират десетки частни уроци, и т.н.

Всъщност това е доста находчив модел. Вместо да търкат столовете в институтите българските учени – да се борят, да са проактивни. Времената са такива.

Седнали на вечеря в приятен ресторант в Белград, говорим с домакините за геополитика, сходство на езици, начини за правене на ракия, икономическа криза и т.н. Пита ме Бобан, докторант: „Колко са средните заплати във вашия институт?“

Разбираемо е, че се интересува: българите вече от 15 години са в ЕС, колко ли може да сме ги изпреварили за това време? Аз обикновено на подобни въпроси отговарям, като удвоявам истината по две, но този път споделих истинското число. Погледна ме невярващ сръбският колега, пък в края на вечерта тихомълком плати моята сметка.