От 2007 г. насам България внася повече плодове и зеленчуци, отколкото изнася
Едно нещо може да се каже със сигурност за състоянието и посоката на развитие на българското селско стопанство: износът на зърно и слънчогледово семе се е превърнал в огромен бизнес, а всичко друго е в упадък.
На графиката по-долу са обобщени официалните данни за международната търговия на България с месо и животни, млечни продукти и яйца, плодове и зеленчуци, зърно и зърнени смески и слънчогледово семе, за периода 1995-2021 г.
Вижда се, че след 2007 в аграрния сектор и хранително-вкусовата промишленост се разтваря огромна ножица: механизираното производство на монокултури носи приходи от милиарди на зърнопроизводителите и прекупвачите, докато търсенето на вътрешния пазар на мляко, месо, яйца, плодове и зеленчуци и т.н. се покрива с внос.
2021 г. е рекордна за износа на зърно и е донесла експортни приходи от 2.377 милиарда долара, а ако добавим и износа на маслодайни култури (основно слънчоглед) сумата достига до почти 3.3 милиарда долара.
България винаги е била голям производител на зърно, но сегашните пропорции са нещо невиждано, поне в новата ни стопанска история. Всъщност дълги години България изнася сравнително малки обеми зърно: не защото не произвежда достатъчно, а защото го потребява сама – под формата на хляб, но и на фуражи, т.е. мляко, месо и т.н.
Този модел започва да се променя през 2008 г.: през втората година от членството на България в ЕС обемът на зърнения износ скача два-три пъти над този през предходните години. Първата година с износ на зърно за над 1 млрд. долара е 2011 г.
Въз основа на графиката (съставена от близо 300 индивидуални записи, извлечени от базата данни на UNCTAD) може да се обособят три фази в развитието на българския аграрен сектор след 1995 г.
Първата фаза трае само три години: между 1995 и 1997 г. България е нетен вносител на зърно. „Зърнената криза“ е оставила травма в народната памет, но фактите говорят, че макар и да е внесла зърно за около 100 млн. долара през 1996 г., през същата година страната е изнесла плодове и зеленчуци за 130 млн. долара. През същата година износът на месо, млечни продукти и яйца надхвърля 110 млн. долара (87 млн. долара нетно). Каквито и да са причините за зърнената криза, това всъщност е поведението на една развита страна: внос на земеделски суровини, износ на храни с по-висока добавена стойност.
През втората фаза, продължила между 1999 и 2007 г., търговският баланс при зърното е положителен, но умерен. Значителният търговски излишък в износа на месо, мляко, плодове и зеленчуци е загубен, но страната като цяло е самодостатъчна.
През 2005 г. идва първият търговски дефицит в международната ни търговия с месо; при плодовете и зеленчуците нетен минус се появява през 2007 г., а при млечните продукти и яйцата това се случва чак през 2010 г.
Действително е поразително: страна като България да е на минус във външната си търговия с плодове и зеленчуци през всяка една година, започвайки от 2007 г. Само през 2021 г. търговският баланс по това перо е минус 241 млн. долара, а общо за 15-те години предпочитанието на българите към бананите пред родните череши и ябълки е донесло търговски дефицит от над 1.7 милиарда долара.
Третата фаза, започнала след 2008 г., представлява триумф на износа на зърно – и на вноса на всичко останало. През 2021 г. международната търговия с месо и живи животни ни е оставила дефицит от 265 млн. долара; минусът при плодовете и зеленчуците е 241 млн. долара; при млечните продукти и яйцата е 153 млн. долара.
При това не само изнасяме, но и внасяме зърно: вносът на зърнени продукти и смески през 2021 г. е на стойност 368 млн. долара. Експерти коментират, че хлябът, с който се храним, не се прави от брашно и мая, а се забърква в хлебозаводите от хлебни смески – които също са внос. Така че си внасяме кажи-речи всичко ядивно, докато се радваме на рекорден износ на фуражно зърно и слънчогледово семе.
Някой би казал, че това са незначителни подробности на фона на огромния износ, постигнал нетен резултат за всички разглеждани дотук категории стоки от плюс 1.75 милиарда долара. Какво че внасяме месо и мляко, щом изнасяме далеч повече зърно?
Подобно заключение говори за непознаване на принципите на икономиката. Много малко труд, т.е. работна ръка, е нужна за производството на 1 тон зърно: модерните трактори обработват по много хиляди декари, комбайните жънат десетки хиляди декари – това се получава, освен с капитал, с труда на 1-2 механизатори. 1 тон ягоди се произвеждат по съвсем друг начин. Земеделието, което загубихме за сметка на зърното, създаваше работни места. Няма ли работни места – няма и хора. Българските села обезлюдяват включително и заради рекордния износ на зърно.
Но това са само два от ефектите. Липсата на преработка на селскостопанската продукция означава отслабване на националния промишлен потенциал, оттам и технологичен упадък. Губи се добавена стойност, тоест страната става по-малко богата, отколкото би могла да бъде. Губят се и паричните средства на населението, което трябва да плати печалбата на производителите на вносни стоки. Губейки предишните си пазари на мляко, месо, плодове и зеленчуци, България губи международен престиж. Губят се традиции и култура в производството на храни.
Покачва се и неравенството в страната. Зърнопроизводството е ефективно в по-големи мащаби и предполага гигантски стопанства, докато това, което губим – производството на зеленчуци, месни и млечни храни и т.н. – дава възможност и на по-малки предприемачи.
Важният момент е, че производството на зърно не трябва задължително да намалее, за да се възвърне животът в българското село. Чудесно е, че сме достигнали подобна производителност в зърнопроизводството, но зърното трябва да прерасне в по-сложен, по възможност краен продукт – баници, суджуци, сирена и т.н. – още в пределите на нашата страна. А за това е необходима национална политика.
Бизнесът, достигнал удовлетворително ниво на печалба, е склонен да се движи по пътя на най-малкото съпротивление. Защо му е на арендатора да строи ферми, да гледа животни, да се грижи за изкупуване на мляко, за пласиране на продукцията си, за маркетинг? Щом може с по-малко грижи да си осигури охолно съществуване, просто изнасяйки зърно.
Държавата разполага с редица лостове да го убеди. Почти всички страни-членки на Европейския съюз са се справяли с подобни предизвикателства. Но има ли, тази митична „българска държава“, интерес населението да бъде по-богато и по-добре нахранено?
Споделете статията: