Ще успеят ли ГЕРБ да спечелят изборите, разчитайки само на гласоподаватели на бюджетна издръжка?
Управляващата партия подкупва държавната администрация с необосновани увеличения на заплатите и така си създава лоялни гласоподаватели, които ще изиграят решаваща роля на предстоящите парламентарни избори. Тази тема наскоро бе подета от критични журналисти. Обективно погледнато, такъв ход напълно съответства на морала на българските управляващи, но нека проверим дали подобна интерпретация е обоснована.
Според последния официален доклад, щатните бройки в администрацията към 31.12.2019 г. са 142 747, от които реално заети са малко над 131 хиляди. В същото време, за ГЕРБ на парламентарни избори напоследък гласуват около 1.1 млн. души. Дори ако приемем (нереалистично), че заетите в администрацията ще гласуват само за ГЕРБ и ще убедят своите партньори да направят същото, административната подкрепа за управляващите – които на практика са работодатели на администрацията, не е решаваща.
Деликатният момент е какво се включва в дефиницията за „администрация“. Служителите в МВР – около 53 хил. души към средата на 2020 г., не влизат в това число. Нито пък 35 000 военни (по данни на Уикипедия). Но и полицията, и пожарната, и армията са на издръжка от бюджета, тоест гледат на управляващите като на свои работодатели.
Дотук 220 хил. души: отново не е достатъчно за изборна победа. Можем ли да заподозрем управляващите, че подкупват и другите, по-големи групи публични служители, учителите и медиците? „1000 лева за работещите на първа линия“ надали са впечатлили лекарите, но 17% ръст на учителските заплати през 2021 г. е вече нещо.
Заедно с учителите и медиците, броят на заетите на бюджетна издръжка в България чувствително нараства. Но и намалява вероятността всички те да гласуват „ан блок“ за управляващата партия. Все пак, говорим за учили, образовани хора, които може да имат и по-високи претенции към управляващите. Или напротив?
Странно за толкова важен въпрос, статистики на тема „колко хора се хранят от бюджета“ не изобилстват на ниво ЕС. Един от малкото ориентири срещаме в доклад на ЕС от 2017 г. с данни за 2013 г. Според него (виж графиката), България има петия най-нисък дял в ЕС на заетостта в публичния сектор: под 20% от общия брой на заетите са служители в администрацията и публичното образование и здравеопазване, при 25% средно за ЕС. Заедно с „услугите от общ интерес“ (работници в държавни предприятия, в транспорта и още някои категории), за България делът се покача на около 29%, което при равнището на заетост за въпросната година означава 835 хил. души.
Стъпка по стъпка се доближаваме до хипотезата, формулирана в началото: ГЕРБ могат да спечелят изборите с гласовете на хората, получаващи заплатите си от бюджета, разпределян от ГЕРБ. А ако към стотиците хиляди на бюджетна издръжка добавим и персонала на фирмите, печелещи обществени поръчки с благословията на ГЕРБ, ето ти нужния милион гласа.
***
За да се преборят с електоралната база на политическия си опонент, партии извън властта призовават за драстично орязване на администрацията и въобще на публичните услуги. Но критиките към повишените доходи на публичните служители не са в общ интерес. Проблемът е разпознат, но предложението за решението му е погрешно. Негодуванието срещу флирта на властта със заетите на бюджетна издръжка следва да се насочи не толкова към техните доходи, колкото към извършвания подбор на служители.
Политически и партийни назначения в публичната сфера са историческа черта на българското държавно управление. Но коренът на този проблем не е в това, че държавните служители са много и взимат неоправдани пари. Точно обратното: свитият щат предполага, че назначенията се разпределят само между „наши хора“, които ще са верни изпълнители и гласоподаватели. А по-ниските им, по сравнение с частния сектор, официални доходи са гаранция за лоялност: слушаш шефа, за да „падне нещо допълнително.“
Логично е, че много от „спуснатите отгоре“ хора не са на ниво и накрая няма кой да свърши работата. Но работата в обществения сектор така или иначе трябва да се свърши. Или не? Може би искате децата да учат без учители, а в болниците да се лекувате сами? Или въобще да няма болници? Май по-добре въобще да няма публични институции – училище, пожарна, поликлиника, полиция? Ентусиасти за подобно обществено устройство в България има, но има и достатъчно примери, показващи как приватизационният фанатизъм води до масова загуба на благоденствие. Справка – здравната система в САЩ.
Тук стигаме до ключовия момент: сравнително малкият размер на администрацията – като персонал и отделяни средства – се превръща в отлично извинение на властта за слабите ѝ резултати.
Глупавите гледат ръката, разумните – накъде тя сочи. Общественият дебат се е вторачил в рамката на числата: колко хора работят в публичния сектор и колко пари взимат. Далеч по-важно е колко работа всъщност вършат тези хора. Защото, ако работата им е негодна, всеки похарчен за тях лев е излишен. Но има и ситуации, когато недостигът на персонал и финансиране на публични услуги ощетява, руши обществото.
Интелигентни журналисти се подлъгват по общия хор и бичуват „чиновниците“ – пригласяйки на стара омайна песен, която се пее далеч не заради чистото изкуство. Историята за мързеливия лаком държавен служител лежи на сърцето на кръгове, които искат да приватизират публичните услуги. С тях ни чакат частни затвори, частни пенсии, частна железница, изцяло частна енергетика, миграция на образованието към частни училища, и т.н. „Частно“, разбира се, не е лоша дума, но в редица случаи публичният модел на управление, собственост и финансиране е по-разумната възможност.
Благодарение на целенасочена пропаганда против „държавното“, този разум се отхвърля. „Експертите“ отхвърлят „държавното“ не от загриженост за обществените средства, а в услуга на големите капитали, които искат да правят печалби, като доскоро публичните услуги им бъдат възложени за изпълнение. „Софийска вода“, ЕРП-тата, въглищните ТЕЦ, Универсалните пенсионни фондове и т.н.: нали не се управляват вече от „държавата“? Спечели ли от това обществото?
И така: ако публичните услуги са негодни, всеки лев, даден за тях, е загубен. Но икономическата логика продължава: има минимално разумно ниво на инвестициите. С други думи, да дадеш 50 млн. лв. за нещо важно просто няма смисъл. Или отдели 500 млн. лв., или въобще не се захващай: всичко, по-малко от дадена сума, са загубени пари.
Точно в тази ситуация се намират голяма част от публичните услуги в България. Терминът „недофинансиран“ всъщност е другото име на „загубени пари“. Отбиване на номера.
***
В други случаи, нещата далеч не стоят така. Има публични дейности, които в България получават най-много пари като дял от БВП от всички страни в ЕС. Такъв е случаят със заплатите в сектор „Публичен ред и безопасност“: България през 2018 г., откогато са последните данни, е отделила за целта 2% от БВП – докато средното ниво в ЕС е 1.2%. Нито една друга страна с изключение на Гърция не отделя толкова пари по това перо.
Под „публичен ред и безопасност“ по дефиниция се разбира не само полицията, а и съдебната система и прокуратурата. Това са фактите: публичните разходи в България като цяло са с 10 процентни пункта под средното за ЕС, а в същото време за заплати на полицаи, прокурори и съдии и харчим двойно над средния стандарт за ЕС.
Значи, би следвало да сме с отлично ниво на обществена сигурност? Според доклада „Сравнителен преглед на характеристиките и резултатите на публичната администрация в ЕС28“, България е на 28-мо място в ЕС по критерия „Върховенство на закона“. Същия е резултатът по показателя „отчетност“ на администрацията, същия – по контрол на корупцията, същия – по възприятие за корупция. Няма как да се падне под 28-то място.
При този резултат, типичният „експертен“ коментар гласи: „администрацията е лоша, не ѝ давайте повече пари.“ Но управленската логика е точно обратната: вместо да „умориш администрацията от глад“, както гласи мантрата на публичните приватизатори, решението е да вложим повече средства и усилия. В края на краищата, интересуваме се от резултата, а не да излъжем системата, като плащаме възможно най-малко за нещо важно и ценно.
Следва да се тревожим повече за това, че сред публичните служители политизацията е висока – както и за това, че в тези среди личната инициатива е по-скоро недостатък, отколкото качество – отколкото за това, че даваме „много пари“ за публични нужди.
Трикът на ГЕРБ с „подкупените“ публични служители минава само затова, защото и доходите, и броят, и подборът на тези хора е под здравословния минимум. Да не се лъжем по лозунги: европейската статистика ясно показва, че България е сред страните с най-малко публични служители и най-ниски разходи за тях. Корупцията в България няма да изчезне с орязване на броя на държавните служители.
Понякога, за да престанеш да бъдеш най-беден, трябва да похарчиш малко повече пари.
Споделете статията: