От началото на годината, преките чуждестранни инвестиции са отрицателна стойност, но не това е проблемът
По времето, когато все още ме канеха като икономически анализатор в националната телевизия, правителството – не помня кое – беше решило да помага на Северозапада. Беше отделена немалка сума като стимул за развитие на западналия регион. Но колко неприятно изненадан остана водещият, когато заявих в ефир, че това „подпомагане“ е пилеене на държавни пари.
Вместо като помощ на дребни фермери или малки преработвателни цехове, милионите на данъкоплатците щяха да се дават на консултанти, които пък щяха да водят през лабиринтите на родната реалност бъдещите големи инвеститори във Врачанско и Видинско. Какво е станало с тази инициатива не знам, но най-вероятно парите са усвоени без грам полза за хората и региона.
Преди дни на събрание в Туркменистан Бойко Борисов в своя азиатски стил се похвалил, че чуждестранните инвестиции у нас са толкова много, че не е останала работна ръка. Интернет критиката веднага се възползва от това тупане в гърдите и захапа премиера за потурите: заплатите ни остават в пъти по-ниски от развития свят, два милиона българи са икономически емигранти, да не говорим колко инвеститори се изтеглиха от страната.
Но фактът е, че този път Борисов е прав: преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) в България са наистина много. Заслугата за това не е на трите правителства на ГЕРБ, но така или иначе, според показателя „обем на ПЧИ спрямо брутния вътрешен продукт (БВП)“, България е на челно място в Европа. Даже, на прекалено челно място.
На база данните на Евростат за 2017 г., България е девета в ЕС по показателя ПЧИ/БВП. Според собствените ми изчисления, със съотношение 0.8, България изпреварва Чехия (0.65), Германия (0.24), Гърция (0.15), Италия (0.2), Полша (0.43) – на практика всички европейски държави, които не са офшорни зони.
Статистиката не оставя съмнение: преките чуждестранни инвестиции не доминират в произвеждащите икономики, а в офшорните центрове. Това е видно от съотношението ПЧИ/БВП в Люксембург (60.1), Малта (15) и Кипър (9.8). Междинна категория заемат Холандия, Ирландия, Белгия, Унгария и Естония.
Но дали установеният факт не е резултат от прекомерните регулации в ЕС? Не е – глобалната статистика показва същото. Като абсолютна сума, в България са натрупани повече ПЧИ, отколкото в икономика като Украйна. А по показателя „ПЧИ на човек от населението“ сме на едно ниво с Италия и изпреварваме Корея, да не говорим за Бразилия, Русия, Китай и други подобни.
Българският премиер този път не лъже: чуждестранните инвестиции са ни много. Друг е въпросът дали това е повод за хвалба.
ПЧИ не са благодеяние, а икономическа операция, която е насочена към печалба. Ако страната – домакин на инвестициите е предвидлива, тя ще създаде среда (по-подходящ термин е инфраструктура, но у нас тази дума се обезцени), която гарантира, че паралелно с печалбите на чуждия инвеститор ще печели и местната икономика.
Това са адекватни корпоративни данъци, приемливо ниво на работната заплата, добри условия на труд, технологичен трансфер. Като бонус, може да се направи нещо и за по-пълния ангажимент на чуждия инвеститор към местната общност и околната среда.
Ако тези неща отсъстват, данните за ръст на ПЧИ само разкрасяват статистическите годишници. В крайна сметка, ако ПЧИ бяха тъй прекрасни, защо входящите им обеми в Япония възлизат на 4% от БВП, в Корея на 14%, а в САЩ на 36%? (данни за 2018 г. на ОИСР)
Каква е ползата от големите ПЧИ, ако с тях се изкупува националната стратегическа инфраструктура – какъвто е случаят в България? Потребителите година след година ще плащат рента на чуждестранен инвеститор, който изнася печалбите си зад граница. А родните платени мозъци ще надуват фанфарите под химна на глобализацията.
Изследване на Международния валутен фонд от 2016 г. (IMF Working Paper 18/187) сравни съотношението ПЧИ / БВП в страните от централна и източна Европа и сред тях България зае първо място. Експертите на фонда намекнаха, че изостаналостта на Босна или Албания е свързана и с това, че не създават добри условия за ПЧИ. Но не казаха нищичко за това защо България, която е първа по ПЧИ в региона, още не е цъфнала и вързала.
Високият дял на ПЧИ е макроикономически фетиш от същия тип, какъвто беше съотношението на публичен или частен дълг и БВП преди глобалната криза от 2008 г. Дотогава се считаше, че ниското съотношение на дълга спрямо БВП е старомодно.
По същия начин като кредитът, ПЧИ са благословение, което крие в себе си проклятие: ползите или вредата от тях зависят от конкретното им осъществяване. Същият принцип важи и за износа.
Една икономика, която разчита главно на износ, може да „излъже географията“, но става зависима от търговските си партньори. Българската е в още по-уязвима позиция, защото не продава на света готови продукти, а обслужва с възли и детайли чужди вериги на доставка. Както правехме в СИВ едно време, но този път на запад.
Екологичният императив на съвремието и геополитическите трусове налагат преосмисляне на мантрата „Защо да произвеждаме сами, след като можем да си го внесем по-евтино“. Може би не е далеч времето, когато страните с голям дял на ПЧИ и на износа – каквато е България в момента – ще се дават като пример за недалновидност.
Тогава, време ли е за автаркия? Идеята за самодостатъчна икономика е заклеймена на най-високо ниво, но никога не е била чужда на хората. Може би значи нещо, че по някаква причина ярката статия на Кейнс „Националната самодостатъчност“ не е включена в масовото издание на популярните му „Убеждаващи есета“.
Който се интересува от макроикономика, може би е запознат и с критичния анализ на американския икономист Уилям Истърли. От дългия си опит в Световната банка Истърли заключава, че чуждите инвестиции в нерегулирана среда по-скоро ще попречат, отколкото ще помогнат на развитието на една изоставаща страна.
И така, след като опитите на българския премиер да вдъхне на народа надежда в светлото бъдеще чрез очаквания за китайски инвестиции се изтъркаха, той премина към обещания за корейски и туркменски инвестиции. Както е тръгнал, нищо чудно да стигне и до тайландски, виетнамски и камбоджански.
Но от устата му не излиза и дума за това, че от началото на 2010 г. до май 2019 г., когато са последните данни на БНБ, чуждестранни инвеститори са получили от България над 21 млрд. евро доход. Което не е никак малко – при това, който води счетоводството, лесно може да представи значителна част от доходите си за разходи.
Който иска да затапи Борисов, че се хвали с несъществуващи икономически успехи, може да му припомни, че за първите пет месеца на тази година ПЧИ са отрицателни в размер на -2 млн. евро (при +285 млн. евро за същия период година по-рано).
Но това ще е повърхностна критика. По-съществено е, че голямото за българските условия равнище на ПЧИ е това, което осигурява големия ни износ. У нас влизат едни пари, свършват си работата с евтиния български ресурс и изнасят резултата в чужбина.
За българите остава възможността да работят в този процес – възможност намаляваща, предвид автоматизацията в производството. И да ръкопляскат на международните успехи на Вожда. Кой е вождът няма значение, защото в системните ни партии и в обслужващите ги икономисти не проблясва критична мисъл за смисъла и ползите от чуждестранните инвестиции.
Снимка: Пресцентър на МС
Графика: Авторът